Автор Жале Санджак, превод Кадрие Джесур
Няма да назовавам другото й име, ще си я наричам Норма Джийн Бейкър.
Всъщност това е и истинското й име, под него е записана в гражданския регистър.
Снощи я засякох в един бар. Всички я видяха.
Влезе вътре, вървеше, люшкайки се – руса, руса, руса. Ослепително руса походка!
Поостана права и се усмихна, после кокетно седна на един стол до бар-плота, точно до мен. Дъхав аромат на провинциално градче се разнесе в полумрачната атмосфера. Да, беше истински полумрак. Включително и погледа на Норма Джийн Бейкър, всичко бе полумрак. Норма Джийн Бейкър повдигна и без друго късата си пола и метна крак връз крак. До съвършенство бе изпипала движението и раздаването на усмивки. От големичката си чанта извади дълго тънко цигаре, внимателно втъкна папироса и запали. Присви очи и пак се усмихна. Нима можеше някой да не се захласне по тази доволно начервена усмивка? За да се увери, Норма Джийн обходи с поглед хората в бара.
Имаше вид на страстен ловец.
После се обърна към мен.
А, това не е ли Хъфсие?
Отблизо Норма Джийн Бейкър адски напомня Хъфсие.
Прическа, подстригана като тази на Хъфсие, червилото – същото, моливът за очи – същият.
Е, щом толкова иска да прилича на Хъфсие, няма лошо, нека да напомня Хъфсие. Какво от това?
Норма Джийн Бейкър изрязваше от списания, вестници и де що намери фотографии на Хъфсие, залепваше ги по варосаните в синьо стени на стаята, която делеше с доведените си братя. Баща й на няколко пъти дори я наби за това.
Баща й беше докер. Мъж от градчето. И вечно кьоркютук пиян. Можеше ли да разбере мечтите на едно младо момиче? Многократно беше налагал Норма. Нищо.
Любовта към Хъфсие си струваше боя.
Хъфсие бе красавица на красавиците. Богата, известна. Никой не можеше да й се мери. Снимаше филми с най-готините актьори. Злите уста я наричаха „тъпа блондинка”, но от това на Норма Джийн не й пукаше ни най-малко. Истинските глупаци бяха онези, които твърдяха това.
Тя искаше да прилича на нея, да бъде като нея, да покорява сърцата, да бъде много много обичана, да я боготворяват.
Мащехата обаче не й разрешаваше да припари до прага, камо ли да я остави да излезе, току насилваше Норма Джийн Бейкър да клечи над коритото с пране в двора. Доведените братя й се подиграваха и тормозеха, точно като в „Пепеляшка”. А Норма само чакаше сгоден момент. Улучеше ли го, на часа щеше да избяга от тази къща, да се отърве от тези жалки хора и да стане прочута жена, като Хъфсие. Изплезваше се зад гърба на мащехата и братята си и вътрешно им се присмиваше.
Нямаше представа колко самотна и нещастна е Хъфсие, как се гърчи в неописуеми болки и си мисли да се самоубие; все още не знаеше всичко това.
А и Хъфсие ни най-малко не подозираше за съществуването на Норма Джийн Бейкър.
Ако би се досещала, може би щеше да се откаже от самоубийството, дори би могла да се съгласи да си разменят местата с Норма Джийн Бейкър. Кой знае.
Знам обаче, че нито веднъж не се срещнаха.
Норма Джийн Бейкър с типично хъфсиенски жест рече на бармана: „Уиски! С лед, моля!” После се озърна отново. Изведнъж се стреснах. Знаеше истината. Сякаш бе дошла за това, да, тъкмо за това. Да се напише преживяното от нея, преди да се е съсипала съвсем.
След Хъфсие беше писано какво ли не. Лошо ли щеше да е, ако и за нея се напишат няколко реда. Щях да напиша нейната история. Затова бе дошла всъщност. Обаче тя целеше с един куршум два заека.
Без да губи време, взе уискито си, седна на една от масите и се надвеси над своята жертва.
Косата й – като тази на Хъфсие, устните – същите, дъхът й – същият.
Дъвчеше розова дъвка.
Толкоз.
Отметна главата си назад и се засмя истерично. Всички гледаха към нея. Барът бе претъпкан. Щипна бузата на мъжа на масата. Той имаше вид на шериф от американски сериал. От онези, за които се говори, че вече не ги зачитат, понеже делели с мафията. Предаваме информацията на американците… Те твърдят, че такива шерифи сега битуват само по филмите.
Норма Джийн Бейкър изтръска пепелта от цигарата си в чашата на мъжа. Очите й се вторачиха в една точка, след миг се обърна назад. Лицето й придоби израз на провинциално момиче. Да не би да си спомни за бащиния дом, който бе напуснала посреднощ?
Една нощ, в полунощ, стиснала под мишница архива с фотографиите на Хъфсие, тръгна за големия град. Беше се подготвила добре. Щяха да видят те можеше ли да стане като Хъфсие или не!
Първата й работа бе да тръгне по дирите на един известен мениджър на актьори. Агентът мениджър бе в своеобразна криза. Как да не бъде? Та всички новоизлюпени актриси и кандидат актриси търчаха по петите му, пускаха хапчета в кока-колата му и го бутаха в леглата си. В действителност пътят към изкусното майсторство да се стане добър агент минаваше точно през спалните на актьорите и актрисите.
Норма Джийн Бейкър в крайна сметка излезе най-ловка от кандидатките и с един стимулант успя да вкара агента в леглото си. Прекараха нощта заедно.
Вероятно Хъфсие, гледайки белите хапчета в шепата си, за пореден път си е помислила
колко самотна, нещастна и употребена е. Колко безпомощна и жалка е сред този кръг от взаимоотношения, крепящи се единствено на интересите.
Самосъжаляваше се до побъркване. Ала нямаше връщане назад.
После майсторски изигра онази сцена на самоубийство, която нямаше нищо общо с тези от филмите й.
Филм с една-единствена роля. Шедьовър, главна роля!
Още веднъж се оказахме очи в очи с Норма. Мъжът до нея плащаше сметката.
Норма допи питието си, изгаси цигарата. Усмивката й бе пределна здрачина.
Мъжът махна с ръка, Норма, клатушкайки се, стана от стола.
След това, прегърнати, двамата поеха в тъмното…
Сумрачната й усмивка ме питаше дали ще напиша историята й.
Пропуснах да отбележа, че като фон на целия ни разказ звучаха песните на Нат Кинг Кол. Все още Нат Кинг Кол.
Норма Джийн Бейкър се изгуби в тъмното.
Държа тънкото цигаре, което тя забрави в бара…
А може би го остави съзнателно.
Може би…
______________________________________________________________________________
Жале Санджак (1958) е родена в Истанбул. Първите й литературни изяви са в поезията и драматургията. Сборниците с разкази „Тази нощ в Пера” (1989) и особено „Внезапно идещо” (1998), „От този бряг на живота” (1999), „Да удържиш с любов” (2002), „Разговор край крепостната стена” (2002), „Заточените ангели” (2004), за които получава различни литературни награди, я утвърждават като талантлива разказвачка със свои тематични завоевания и стилистика. Книгата й „Да се вслушаш в града” включва есета и портрети на поети и писатели от радио-предаването й „Истанбул в литературата ни”. Турската национална телевизия е снимала игрални филми по мотиви от нейни разкази.
Жале Санджак е председател на Сдружението за литература, култура и изкуство „Галатапера” в Бейоглу, където организира срещи и литературни четения с изявени поети, писатели, критици, хора на изкуството.
„Жале Санджак улавя най-тънките душевни състояния на човека от града, мястото на човека в градския бит, препускането му във всекидневието, усилията и старанието му да е в крак с ритъма на живота, приливите и отливите от вчера към днес и обратно; всичко това очертава главните теми в творчеството й.” – пише за нея писателят и литературен критик Феридун Андач.
До края на ноември на българския книжен пазар ще излезе за първи път сборник с разкази и новели на Жале Санджак – "Една нощ в Пера. Цариградски разкази", издание на ЦУМ – Център за универсални медии.
