Зоя Маринчева е завършила бургаската английска гимназия и българска филология в СУ “Климент Охридски”. Работила е като редактор и преводач, и в областта на маркетинг и връзки с обществеността. Живее в Сан Антонио, САЩ. Превежда на английски поезия и проза на български автори, сред които Стефан Бонев и Николай Райнов. Публикува авторска поезия, рецензии и преводи в български и американски издания, сред които To Topos, Two Lines, Washington Square Review, Zoland Poetry, антологията Thresholds, в-к “Сега”, Литернет, Public–republic.net, Литклуб, Erunsmagazine.
До утрото остават пет минути
До утрото остават пет минути. Чезне
по гръбчетата на лъщящите пекани
раболепната шайка на сенките.
Отлепили влажни тела
и покрусени, изтънели, те
вдишват бързо остра мъгла…
Тази сутрин, в тази мъгла,
в нищетата на мирозданието,
вехне волята на смъртта
и в полите на покаянието
теменужки, циклами, фунийки
грейват в смайваща синева.
След по-малко от пет минути
ще се открехне врата.
Някой тръгва на работа, пали
своите клади градът,
На масата портокали,
тиктакащо време, вода.
Любовен шербет
Тътен от забързана реч
с неизгладени наставки
и подкосени окончания –
въргалящо се инуендо.
Преди да те докосна,
аз пих от шербета
на уханни прилагателни,
от двойното дъно
на твоите изречения,
и когато пресипнах
от натежалото време,
очите ти бяха
запалени кладенци,
небето бе прашно,
а жега топеше деня.
В случайния делник
на световните страсти –
овълчени крясъци
многолюдие врящо –
ти срещна ме
срещнах те –
празник изгря.
И потни стъклата
улавяха думите
невнятни, горещи.
Aх, колко е хубаво!
Градът е навън,
а в разхвърляна стая
нас двамата само.
Безмълвие. Сън.
Събота, в зоната на саламандрите
С предчувствие за луничава буйност
в сезона на подло увиснало слънце,
човеците – с рамене в топли гами,
малцинството – тестено-изварени,
пресичат плоския град и
чезнат в зеления пояс,
където реката подскача и
ситнят хора и кучета,
завистливо хвърлят око към другите –
насядали в плитчините,
безгрижно напечени,
с китари пригласящи на саламандрите.
И продължават в мравчена процесия,
по следите на предидущите
под дебелата сянка на гората
ненапили реката, слушат птиците.
По меката настилка
на окапали клонки
упоението – капка фосфор,
изгрява в катеричи хралупи,
струна в ушите на оглушелите.
Толкова аромат на гора,
толкова шум на река –
напрягаме си обгазените спомени,
разместваме етажите
с градска архитектура
и там, където сме вадили
трънче от босия крак,
лумват пришки
от скучни истории,
административни вицове,
консуматорски джаз.
Ако подложиш гръб под водопада,
водите ще те залеят
с бесния ритъм на банджо.
Остин, Тексас
Размечтано очарование
В мекотата на светлия ден
разочарованието
залепя ръце за челото ми,
разгръща, разтяга, разпуска –
опус фортисимо за акордеон –
описуемо-неописуемо –
тон на природата:
в гласа ми стон:
чаровен чародеен очарователен
под чeртата на снизхождението:
развяна – нирвана – назoвана.
И ето ме – неразочарована
в живота – хем тя, хем ова,
мамина бабина нечия,
за радост и смях наречена
до следващия рефрен:
в мекотата на светлия ден
залепя ръце за челото
раз-о-чар-ова-ние-то.
