Евелина Огнянова Кованджийска е родена на 26.10.1976 г. Живее и работи в Пловдив. Професия: преводач-кореспондент. Има висше образование, специалност "Компютърни технологии". Завършва магистратура по "Английски и методика" в ПУ "Паисий Хилендарски". Автор на стихосбирката "Бели сънища" (2005). 7 нейни стихотворения са издадени в стихосбирката "Седмостен" (2007). Член е на дружеството на пловдивските писатели. Отличавана е с награди за поезия и проза.
***
Ръцете ми почерняха от непрегръщане,
крилата по рамената се превърнаха в пипала,
които хващат пеперуди.
Мисълта се залута някъде.
Дотолкова се отдалечих от нея,
че сега не знам кога съм буднаи кога сънувам.
Нелюбима и нечакана за никого
нарисувах черно слънце.
Прогониха ме от храма на оптмистите.
Сега подострям молива си,
за да довърша това неискано стихотворение.
Само че и думите ме отбягват.
Може би следващото ми признание ще е любовно,
а дотогава ще спя в гнездото на осите убийции
и ще бъда ловец на пепeруди.
***
Той ме рисуваше – обла и слънчева,
а от платното капеше мед.
Косите ми – кошер за пчели
бяха заели голяма част от картината.
Исках да ме видят – разсъблечена до скелет,
без кожа, без мускули, без кръв.
Скелета казва повече,
а с какво е по-различен скелета на жена,
която пише за безкръвните си сънища,
за белите полета на съзнанието
и за нероденото утро.
Грешите, не съм побъркана.
Ето – вижте скелета ми.
Просто му липсва едното ребро,
а аз отдавна не страдам заради мъжа,
който искаше да ми го даде.
***
Боси очи. Зелени слънца.
Тигрова зима.
Харесвам абсурди.
Закачам ги по белите стени
и пиша стихове.
Когато видях жената с боси очи,
изражението ú беше особено –
сякаш беше съблякла всички усещания
и очите ú се взираха в мен.
За зелени слънца си спомних
последната зима.
Когато бях дете
ми беше зелено и топло
и мислех, че слънцето е зелено.
(А може би синьо?)
Сега, когато идва зимата
и намята тигровата си кожа
на прозореца
сънувам тигров сняг.
Абсурдите надничат от очите ми,
катерят се от ръката към шията
до устните – докато ги изрека.
И тогава стават истина.
***
I.
Последните ми белези са от мълчание.
Крехките им кости стягат съзнанието ми.
Светът е голяма лудница
и усмирителната риза си я слагаш сам.
А белезите ще останат.
II.
Рисувам бряг,
за да положа ръцете си някъде.
Някъде, където няма опасност
да ме стигнат острите зъби на самотата.
Претърсих континентите
за най-шумното място,
за да се скрия от виковете в главата ми.
И се обличам в червено,
за да ми е простено,
когато порежа душата си.
