Издателска къща „ХЕРМЕС“
представя
КНИГА ЗА БЪЛГАРИТЕ
от Петър Мутафчиев
Цена: 13,95 €
Обем: 296 стр.
ISBN: 9789542625957
Твърда подвързия
Класически труд за разбирането на българската душа и нейните исторически пътища
Очаквайте на 17.11.2026 г.
За книгата
Като едно от най-ярките имена в българската историография от първата половина на ХХ век, Петър Мутафчиев оставя дълбока следа в медиевистиката и византологията. Преминал през фронтовете на Балканската и Първата световна война, ученият пречупва историческите факти през философска и културологична призма. Неговите проницателни народопсихологически анализи са пример за това как миналото може да обясни характера на съвременния българин.
В „Книга за българите“ тези идеи оживяват в първия за родната наука опит за осмисляне на националната ни орис. Текстът изследва четирите стълба, които според автора предопределят битието на нашия народ през Средновековието: всеобхватното влияние на Византия; географското ни положение със специфичната роля на Балкана; вечния сблъсък и застъпване между източния и западния културно-политически модел; расово-биологичните дадености, родени от съдбовното сливане на славяни и прабългари. Този класически труд остава незаменим компас за разбирането на българската душа и нейните исторически пътища.
Откъс
- ЩО Е КУЛТУРА?
Под понятието култура се разбира съвкупността от духовни и материални придобивки и блага, без каквито не е мислим животът нито на едно същество. Затова във всяка култура се различават две страни – материална и духовна. Те се развиват паралелно, взаимно се проникват и си влияят, и до такава степен са зависими една от друга, че много често едната обуславя другата. Елементи в духовната култура на един народ са неговият език, религията му, изкуствата, правото, моралът, политическите и социалните форми на общежитието (обществото – Б. р.) му, познанията, които има за себе си, представите му за външния свят и т.н. Материалната култура пък е също такава сложност от тясно свързани и взаимно обусловени постижения из областта на реалното. С тях се мери степента, до която членовете на дадено общество – като отделни индивиди или цяло, са се освободили от влиянието на природните условия и са станали господари на осезаемия свят. Към материалната култура спадат всички видове технически придобивки, формите на собственост, начините и средствата на производството, количеството и естеството на богатствата, храната, жилищата и облеклото, съобщителните средства и мн. др.
Не е мъчно да се разбере, че културата на един народ е резултат на извънредно дълъг опит, дело на безбройни негови поколения. Своето културно богатство народите получават следователно като наследство от миналото. И движението напред се състои от това, че всяко поколение, като запазва тъй добития капитал, добавя към него нови ценности и увеличен, го предава на поколенията, които идат след него. Самата дума култура значи развитие и когато се говори за културата на един народ, разбира се всъщност степента на развитието, духовно и материално, до което е стигнал.
От казаното следват няколко съществени извода. Първият и най-важен е, че културата на един народ е продукт на неговата история. А това значи, от своя страна, че колкото един народ е имал на разположение по-дълго време, за да се развива като организирано цяло, колкото по-спокойно и равно е текъл неговият живот, колкото по-малко са били задръжките в него и по-благоприятни външните условия за развитието му, толкова по-високо е достигнатото от такъв народ културно стъпало. Оттука и фактът, че всяка култура в своята дълбока същност и основите си е национална, т.е. носи всички особености на историята, жизнените условия и творчеството на народа, у когото я намираме. Особено вярно е това за духовната култура. Поради това тя е може би и най-същественият елемент в понятието националност, а често пъти дори може да бъде отъждествена с нея. Липсва националността там, дето не са създадени общите ценности – език, бит, изкуства, мироглед, форми на живота и т.н., които свързват сродените индивиди и превръщат механическия им сбор в сключено единство до степента, при която вече минава в съзнание. Тъй става лесноразбираем и фактът, дето най-дълбоко е чувството за национална принадлежност и най-силно националното съзнание у народи, които имат сравнително най-дълго и плодотворно минало и следователно най-висока култура.
Щом като културата на всеки народ е продукт на миналия му живот, то нейните особености необходимо зависят от обстановката, сред която тоя живот е текъл, от естественото положение на земите, върху които е имал да се развива, и най-сетне от съвкупността на всички условия, които са благоприятствали, задържали или пък насочвали в една или друга насока неговото развитие. Поради това колкото по-близки или еднакви са били условията, при които отделни общества или народи са имали да водят своя живот, толкова по-подобни са преминатите от тях културни стадии и по-сродни по вътрешното си съдържание.
Но тук е важно да се изтъкне и едно друго, за нас особено важно обстоятелство: влиянието, което народите взаимно си оказват в културно отношение. Няма народ, който да е живял затворен в себе си и съвсем изолиран от всички други. И при най-изключителни случаи всяко етническо цяло поне през един период на своето битие се е намирало в близък досег с други, подобни нему. При такова съжителство или съседство то е възприемало от тях по нещо, което е било специфично тяхно, като им е предавало и нещо от своето. В по-отдалечените времена, когато съобщенията не са били тъй лесни, на подобно взаимно действие са били изложени само народи, които живеели в области, пространствено близки или пък образуващи обособено географско единство. Поради възможностите за по-непосредствено и често общуване такива народи се сближавали, влияели си взаимно в едно или друго отношение и са се изравнявали културно, като в същото време оставали чужди на народите, с които подобно общуване и взаимно действие е било малко възможно. По тоя начин са се създавали т.нар. „културни кръгове“. Сближения и нивелации от тоя род пораждат например в древността средиземноморски културен кръг, образуван от народите, които тогава обитавали земите около Средиземно море. През Средните векове все така изникват два нови културни кръга – романо-германският в Западна и Средна Европа и византийско-славянският в земите на Европейския югоизток и Предна Азия. В днешното време на бързи и лесни съобщения и на тясна стопанска зависимост не само между отделните земи, но и между цели континенти, културната асимилация и изравняване обхващат все по-широки пространства и имат тенденцията да се разпростират върху цялото земно кълбо.
