Издателска къща „ХЕРМЕС“
представя
ФОКУСНИКЪТ ОТ АУШВИЦ
от Жозе Родригеш душ Сантуш
обем: 336 стр.
цена 19,95 лв.
ISBN 978-954-26-2295-6
Превод Дарина Миланова
Нова дилогия от любимия португалски писател
Очаквайте на 03 октомври!
За книгата
Прага, 1939 г. Нацистка Германия нахлува в Чехословакия и не след дълго известният фокусник Херберт Левин и семейството му последват съдбата на хиляди други евреи. Те са депортирани в гетото Терезиенщат, а след това – в концлагера „Аушвиц“.
Съветски съюз, 1943 г. Португалският легионер Франсишко Латино се бие на страната на испанската Синя дивизия срещу Червената армия. Докато войниците подсигуряват тила на Вермахта при обсадата на Ленинград, Франсишко среща красивата рускиня Таня и се влюбва в нея. Двамата се сгодяват, но СС я арестуват поради съмнения за еврейски произход. За да спаси любимата си от разстрел, португалецът приема да бъде назначен като надзирател в концлагера, където ще изпратят Таня.
Макар и по различни пътища, еврейският фокусник, португалският легионер и красивата рускиня се озовават в комплекс „Аушвиц-Биркенау“, наричан още „фабриката на смъртта“ заради нечовешките условия на живот и труд и денонощно пушещите комини на крематориумите. Но дали можеш да се надяваш на спасение, когато си попаднал в ада на земята?
За автора
Водещ на централните новини, военен репортер, бестселъров автор и университетски преподавател, Жозе Родригеш душ Сантуш се нарежда сред най-популярните и уважавани личности в Португалия.
Той става известен като писател с романа „Кодекс 632“, който се превръща в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 г. в Португалия.
С „Божията формула“ Сантуш се утвърждава като водещо име в съвременния европейски интелектуален трилър. На изключителен интерес се радват и романите му „Седмият печат“, „Последната тайна“, „Ръката на сатаната“, „Ключът на Соломон“, „Божият гняв“, „Сигнал за живот“, „Ватиканът“, „Безсмъртния“, „Мъжът от Константинопол“, „Милионерът в Лисабон“, „Героичната арка“ и „Любовницата на губернатора“.
Авторът е гостувал в България няколко пъти.
Откъс
Отмереният тропот на ботушите по асфалта създаваше впечатлението, че морето бе стигнало до Прага. И какво море само! Крачката им ехтеше като яростни и настойчиви вълни, човек би казал, че разрушават цели скали. Херберт Левин бе решил да не гледа. Отказваше да мисли за случващото се навън; не приемаше хода на историята. Искаше да вярва, че щом не го вижда с очите си, светът все още си е същият, а не онова, в което се превръща. Само че реалността не зависеше от неговите желания. Неохотно надникна през прозореца на втория етаж с негодуванието на отегчен зрител. Долу на улицата, необезпокоявани от прехвърчащите снежинки, под строй маршируваха войници. Строени в съвършен правоъгълник – седмина мъже крачат един до друг по платното в двайсет редици; малко след тях марширува друг такъв правоъгълник, още празно място и трети правоъгълник с войници. Краката им така изпънати, сякаш нямат колене, вдигат и спускат крак в отмерена като стрелките на часовник крачка – ляв, десен – в идеален синхрон, докато снегът бавно се трупа. Бял сняг и черни сърца. Със стоманени каски, с пушки с проблясващи щикове, преметнати на гръб. Само краката се движат, ботушите се вдигат и спускат – ляв, десен – не са хора, а машини; правоъгълниците преминават един след друг в роботизиран марш. Те не се стремят да бъдат елегантни, те искат резултати, ред, величие. Въоръжените сили.
Значи, това е прословутият Вермахт, чиито войници бяха окупирали Австрия и Судетите миналата година. Сега те маршируваха върху онова, което бе останало от чешките земи. Войската, която тормозеше Европа и бе изправила Англия на нокти, най-сетне се беше появила; заплахите за смазването на единствената демократична страна в региона бяха станали реалност. Онова, което смути Левин, бе, че във войниците, които се възприемаха като бъдещето на човечеството, нямаше нищо човешко; наричаха се „върховна раса“, но повече му приличаха на роботите на Карел Чапек – чешкия писател, който се бе споминал тъкмо навреме, за да не бъде свидетел на погребването на родината си.
– Берти! – повика го Герда, която се бе затворила в ателието, за да не гледа. – Бъди внимателен.
Не й отвърна. Взираше се във войниците като хипнотизиран, сякаш отказваше да повярва. Формациите нямаха край; отминеше ли един правоъгълник, след него веднага идваше друг, сетне трети. Така беше минал цял час. Сякаш цяла Германия маршируваше пред дома му, за да му покаже огромната власт на Хитлер.
– Искам тате.
– Берти, ела да ми помогнеш за Петер.
– Тате! Петер иска да играе на топка.
На отсрещната сграда се развяваше червено платно с бял кръг и свастика в средата и войниците, без дори да забавят крачка, като един изпънаха дясната си ръка за поздрав. Маршируваха с вдигната ръка и изпънати крака – ляв, десен; токовете на ботушите им равномерно чаткаха по асфалта. Крачеха в унисон, сякаш не войниците, а ботушите им задаваха ритъма.
Някой се вкопчи в левия му крак и това го извади от вцепенението; той потрепери и погледна надолу. Петер, с миловидното изражение на четиригодишно дете, го дърпаше за крачола.
– Тате, да играем на топка.
Херберт разсеяно погали къдриците му.
– Не сега, Петер. Татко е зает и не може да играе с топката.
– Ама на мен ми се играе!
Хвърли поглед към кухнята, търсейки помощ.
– Иванка!
Домашната помощница чехкиня се показа на вратата. Беше с престилка, а в ръцете си държеше нож и купа с недообелени картофи.
– Да, господин Левин.
– Би ли разказала приказка на Петер?
– Ами… Добре, господин Левин.
– Берти, Иванка не може да се грижи за детето – чу се гласът на Герда от ателието. – Тя готви.
Престилката, ножът и купата с картофи потвърждаваха думите на съпругата му.
Обърна се към сина си.
– Искаш ли бисквитка?
Петер ококори очички.
– Искам!
– Иванка, заведи го в кухнята и му дай бисквитка.
Прислужницата вдигна момчето и го отнесе. Оставен на мира, Левин отново отиде до прозореца. По терасите и тротоарите се тълпяха все повече хора. Виждаха се и много германски знамена. Мнозина отвръщаха на поздрава на войниците, провиквайки се „Хайл Хитлер!“ и „Зиг Хайл!“. Изглежда, Прага посрещаше Вермахта с отворено сърце. Нима чехите бяха доволни? Невъзможно. Откакто преди година беше избухнал конфликтът в Германия, страхът и тревогата бяха повсеместни. Тези хора навярно бяха германци от Чехословакия, които копнееха да се присъединят към райха. Левин се взираше в преминаващата през града армия, поразен от бързината, с която се бяха случили толкова радикални промени. През 1933 г. той все още живееше в Германия, но след идването на Хитлер на власт бе уволнен от Берлинската борса и се бе преместил в Прага. Но Германия не бе спряла дотук. Миналата година, по силата на Мюнхенското споразумение*, Чехословакия бе разкъсана и днес германците довършваха започнатото. Бяха пресекли границата предишната вечер и оттогава на всеки половин час пражкото радио призоваваше населението да запази спокойствие. И те го бяха направили. Бяха толкова спокойни, че само наблюдаваха как германската армия триумфално навлиза в Прага. Ето до какво води спокойствието. За по-малко от година германците бяха завладели Австрия, Судетите, Бохемия и Моравия, без армията им да произведе нито един изстрел. Така се прави.
– Берти! – повика го Герда. – Чуй новините!
След вчерашните нелепи апели за спокойствие цяла сутрин на 16 март 1939 г. от радиото се разнасяше класическа музика, с други думи, реквием за една умираща страна. Но щом имаше новини, очевидно умиращият още дишаше. Или пък беше заупокойна молитва. Левин забърза към ателието, където жена му създаваше сценичните костюми за магическите спектакли. Герда довършваше позлатената рокля на принцеса Карнак – великолепен номер, който Левин планираше за новия сезон. Той седна до съпругата си пред огромния радиоапарат, от който се носеше гласът на чешкия говорител. Двамата бяха започнали да учат езика едва след преместването си в страната и трябваше да се съсредоточат, за да разберат казаното.
… след като президентът Хаха* е подписал в Берлин молба германската армия да постави съдбата на чешката страна и нейния народ в ръцете на Фюрера – съобщи говорителят с равния тон на човек, който не иска да се забърква в неприятности, – господин Хитлер се подготвя да обяви превръщането на страната ни в протекторат на Германия – Протекторат Бохемия и Моравия. Британският министър-председател Невил Чембърлейн заяви от Лондон, че не е имало проява на агресия от страна на Германия, тъй като окупацията се осъществява със съгласието на Чехословакия. Все пак господин Чембърлейн отбеляза, че Германия за първи път окупира територии, чието население не е германско. Неколцина членове на Британския парламент попитаха дали министър-председателят Чембърлейн възнамерява да запази политиката на омиротворяване спрямо Полша, подчертавайки, че събитията могат да подтикнат германското малцинство в Данциг** да последва примера на сънародниците си в Судетите и това…
Семейство Левин слушаха новините и коментарите относно геостратегическия ход на събитията, но онова, което истински ги тревожеше, бяха последиците от тях за собствения им живот. Като евреи те добре познаваха националсоциалистическата идея. Затова бяха напуснали Берлин и се бяха установили в единствената останала демократична държава в Централна Европа. А сега същите тези хора ги бяха последвали и тук. Опитваха се да се убедят, че преследването на евреите се случва само в Германия; в другите страни нямаше проблем, защото нацистите не желаеха евреи само в собствената си страна. Нима ги засягаха евреите в Чехословакия или в която и да е друга държава?
Всичко щеше да бъде наред.
