С поклонение, отдаване на почести и полагане на венци и цветя в Пловдив бе почетена 142-та годишнина от гибелта на българския национал-революционер, демократ, поет и журналист Христо Ботев.
В церемонията пред паметника на Христо Ботев в Цар Симеоновата градина участваха военнослужещи от 68-ма бригада Специални сили под командването на бригаден генерал Явор Матеев, Представителния духов оркестър на Военновъздушните сили от гр. Пловдив и членове на Комитет „Родолюбие“.
За да отдадат своята почит в Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, и да положат венци и цветя пред паметника на Христо Ботев бяха Кметът на град Пловдив инж. Иван Тотев, заместник- областния управител на област Пловдив инж. Димитър Керин, Председателят на Общински съвет-Пловдив – Савина Петкова, народните представители доц. Георги Йорданов, Славчо Атанасов и Елена Аксиева, бриг. генерал Явор Матеев – началник на гарнизон Пловдив и командир на 68-а бригада „Специални сили“, заместник-кмета инж. Александър Държиков, Обществения посредник на Община Пловдив Борислав Стаманов, общински съветници, кметовете на райони, представители на общинската администрация, директори на общински предприятия, представители на ФК „Ботев“ Пловдив и многобройни признателни граждани. Водещ на честването бе актрисата Мария Генчева от Драматичен театър – Пловдив.
Официалното слово произнесе проф. Инна Пелева – носител на Награда „Пловдив“ в Раздел „Художествена литература“.
Пълен текст на словото на проф. Инна Пелева:
Денят на Ботев, 2018
И днес, на поредния 2-и юни, по една вече отколешна традиция, точно в 12 часа ще зазвучат сирените.
За малко всичко и всички в страната ще спрем и ще млъкнем.
В началото на лятото, насред пъстрите декори на живота ни и въпреки битовите сюжети, в които сме оплетени, отново ще преживеем една специална минута.
Тази пауза в ежедневието, отворена от воя на сирените, е като прескачане на сърцето. Нарушаването на ритъма (сърдечния, градския, навичния) напомня важни неща. Кара те да помислиш за онова, за което не си склонен да мислиш непрекъснато.
Точно така: Денят на Ботев и на загиналите заради България е Ден за Размисъл.
Над какво имаме да мислим ли?
Ами например над това, че имената, образите на доброто и ценното и днес са същите – същите като тези, които е изписал Ботев. Ето, в стиховете му просветват слова и фрази като разум и съвест, любов и вяра, народ, правда и свобода, родино мила, потомството назе ще съди, … дай ръка за ръка и напред със стъпки по-твърди! Няма спор: в наши дни тези думи отново сочат висота и кауза, отново побират достойния кодекс на човека и гражданина…
И в наши дни все така звучи актуално онази Ботева констатация: … големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. И в наши дни познатият Ботев призив към честност пред „мене си” би могъл да проясни себеразбирането на по-самокритичните, а и на по-амбициозните ни съотечественици: … ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал…
Имаме да мислим също върху това, че Ботевото описание на злото някак твърде лесно приляга към съвременни лица и случки: поетът е говорил за слепците с очи, за „изтрезняването”, след което забравяме думи и клетви… и бягаме в омаловажаващия всичко смях или пък в „немеенето”. А и нима не прозират съвсем сегашни физиономии зад онзи убийствен портрет: Патриот е – душа дава / за наука, за свобода; / но не свойта душа, братя, / а душата на народа! […] И е добър християнин: / не пропуща литургия; / но и в черква затуй ходи, / че черквата й търговия!…
В 12 по обед ще чуем сигнала „Тревога!”.
И дано наистина го чуем.
Честният размисъл почти винаги извежда при тревогата. Не само за настоящето, а и за онова, което е било и което няма как да се поправи.
Докато сирените сбъдват своята страховита, гръмовна тишина, ние, мълчейки, пак ще преживеем тегобното питане – откъде всъщност идва онзи смъртоносен куршум. Дали от вражите позиции.
Или пък не.
И може би ще имаме куража да си представим (доколкото ни стигат силите) каква самота е преживял Христо Ботев малко преди края си, щом, почти просълзен, тогава е промълвил: … и аз съм тръгнал народ да освобождавам … да не бях се раждал…
Нека помним тази Голгота.
Тук и сега не можем да отнемем от тежестта на Ботевия кръст, да утешим онова мъченичество.
Но можем, тук и сега, да състрадаваме заради трагическия жребий на грамадния поет. И да не отказваме горчивото причастие на паметта.
Това, че все още, все така сме способни да изпитваме скръб, болка и жал заради изключителните ни мъртви, вероятно е знак, че жертвата им не е била напразна.
Че тя, точно защото изисква и товари с чувство за вина, ни прави повече хора.
По-смислени хора, повече (и смирено) знаещи за отношенията между обикновените и необикновените човеци, между „преди”, „сега” и „завинаги”.
И не забравяйте:
разум и съвест
любов и вяра
народ
за правда и за свобода
родино мила
потомството назе ще съди
… дай ръка за ръка и напред със стъпки по-твърди!
Инна Пелева
