Константин Павлов: Появяване

„Появяване“ (Профиздат, 1989 г.) като изключим сборника „Стари неща“ с избрани стихове и киносценарии, издаден за 50-годишнината на поета, е третата стихосбирка на Константин Павлов, появила се четвърт век след втората му книга „Стихове“, 1965 г. Подобен синдром не е нов за съвременната ни поезия: от него по принцип страдат силно надарени автори (нека си припомним поетическите съдби на Николай Кънчев и Борис Христов), но като времетраене случаят К. П. е безпрецедентен в най-новата ни литература (литература, която поне досега е лишена от условия за нормално развитие); неговият Йона най-дълго живя в корема на кита!

Впрочем интересът към интерпретацията на библейската притча за Йона в съвременната ни лирика е подчертан; към него не са индиферентни и тримата цитирани автори. При това митът се явява в два най-често срещани варианта: Йона, насила погълнат от кита, и Йона, сам скрил се в корема на рибата. В първия случай китът е враждебна спрямо субекта субстанция, във втория – спасителен остров; в първия – метафора на действителността, във втория – метафора на позицията на субекта спрямо действителността.

При Константин Павлов преимуществено е застъпен тъкмо този втори вариант: съзнателното волево ориентиране на собствената участ към съдбата на библейския герой, трактована като активно противостоене на чуждите сили, като единствен изход – „Изход винаги съществува!“ – да се опази „Нещото, което ми се искаше да бъда“ от императивите на външния свят („Отвращават ме чужди съвести/, които искат да бъдат мои съвести“). Йона е болезненият инстинкт за себесъхранение чрез самозатваряне в корема на кита!

Оттук нататък започват същинските терзания на Йона – обреченият на себеповторение до себеобезсмисляне, огледално размноженият един и същи образ, този, който се храни от себе си, чийто страх не е страхът да живееш с години в корема на рибата, а страхът да излезеш от кита, страхът от собственото ти самопоявяване (заглавието на стихосбирката е повече от точно, защото е концептуално) гол върху пясъка: „Хайде – изтанцувай последния танц. И скочи. Гол. Точно сега.“ Само подобно съзнание може да заяви:

„Аз вярвам, че отново пак!

Но няма да е точно, както.“ –

защото основен коректив на неговото самосъзнание е трудно съхранимото постоянство, нравственото еднообразие. Тъкмо затова мигът на появяването е мигът, осмислящ живота на Йона: мигът, в който крайно честно и безкрайно достойно можеш да кажеш пред Господ: „Твоят поглед не ме смразява, защото Нещото, което ми се искаше да бъда…, до известна степен, Бях.“

1990 г.

ПП Костантин Павлов ми беше благодарен за тази семпла рецензия (по-скоро отзив, но толкова отделяше седмичната колонка във вестника тогава, а до централни издания не съм имал особен достъп), която се появи в тогавашния в. „Комсомолска искра“, а малко след това дойде в Пловдив и успяхме да представим „Появяване“ в читалище „Възраждане“.

Коста Павлов се появи в Пловдив през февруари 1990-а.

Въпреки зимата, Старият град изглеждаше повече есенен, огрян от меко, макар и кратко, слънце. Коста Павлов вървеше през него с мрежичка ябълки в ръка като изгубил се Йона, незнайно защо, кога и как излязал от утробата на кита. Трудно се движеше по високия кълдъръм към къща Ламартин, където бе отседнал за седмица.

Това беше най-пияната от притеснение и приповдигнатост седмица за мен.

През януари го бях поканил по телефона да представим Появяване в читалище „Възраждане“, където работех. Изпратих му и броя на „Комсомолска искра“ с отзива за книгата.

Коста, свойски като да се познавахме от години, ми каза, че планира престой в Пловдив другия месец и помоли да отложим премиерата за тогава.

Слезе от влака с бежова канадка и малък сак в ръка. Благодари ми за поканата и рецензията. Устата ми беше пресъхнала от вълнение (стиховете му бяха апокрифи, които записвахме из тетрадките си и четяхме в общежитията на Английската гимназия в края на 70-те, а той – митична фигура, човеко- или по-скоро поето-бог).

Забелязах, че трудно движеше крака си и понечих да взема чантата, докато се придвижим до таксито. Не ми позволи, само помоли да не бързаме, тъй и тъй времето било пред нас.

Каза ми, че му препоръчали процедури при някаква специалистка заради крака, имал запушване на съдове и се засмя със свойствената му хе-хе-хе самоиронична гримаса. После в екземпляр от „Появяване“ ми надписа – (И – благодарност към Антон за добрите думи във вестника.) Коста.

Не ми е дадено да казвам онова, което си говорихме през тия десетина дни. Той беше и е най-големият поет, на който се осмелих да подаря първата си книжка. Кратката му рецензия на следващата вечер бе един цитат – зелените очи на жабите – от стихотворението „Таляни“ (в тогавашния му вариант). Разбрах, че иска да ме насочи натам: към този текст, към този изказ. Каза ми, че докъм 23-25 години човек все още напипва нещата („Снежни сигнали“ излезе малко преди да навърша 25, но беше писана, разбира се, по-рано и вече сам виждах слабостите й).

Коста беше на ябълкова диета (вероятно заради процедурите) и не трябваше да пие, но последното го наруши в наша (на младите) чест. Водех при него в къща Ламартин ту Краси Димовски, ту Колю Карамфилов. Една вечер се изтърси Велислава Дърева, на другата заведох Светлозар Игов. Гледаха го като видели библейския Йона, а той се усмихваше с все същата самоиронична гримаса, намигаше ми и надигаше чашата с водка.

Избягваше да излиза. Една вечер само пожела да се види с бай Никола Тодев и жена му Златина. Отидохме в „Бъчвите“ – ресторант-градината над Тунела, сега го няма. Затворихме „Бъчвите“. Колю Карамфилов пя Армстронг.

На другата сутрин Коста и Слона мълчаха до обяд в „Алафрангите“. По обяд обаче и двамата се разговориха – за студентството, София, пейките, Катя, Начо, Джери Марков.

Друг път го заведох в Клуба на културните дейци. Като влязохме, всичко млъкна. Сашо Бандеров стана и го поздрави. Коста не го позна. После някак притеснено каза, че не ги знаел много тук. За Теофилов се сещал, на не го бил виждал години. Най-съжаляваше, че Здравко Попов по това време беше в Америка.

Коста Павлов не пожела да влезе повече в Клуба. Всъщност поводът бе, че Тодор Чонов, редактор в „Христо Г. Данов“, бил уговарял да му издадат книга, илюстрирана от Слона. Коста каза на Тошо от мен да иска рецензия. Стана ми неловко.

Когато останахме двамата, го попитах какво да пиша. Каза ми – просто няколко реда, моите стихове са като дневников запис, тъй че – ти знаеш. Написах рецензията. Книгата не излезе. Не знам дали въобще Коста изпрати ръкопис.

Чувствах се хем радостен, хем неудобно: през всичките тия дни на неговото странно появяване.

И сега още виждам гърба му, канадката и мрежата с ябълки в ръка, трудно движещ крака по високия кълдъръм на Стария Пловдив.

Когато си тръгваше, ми каза, че толкова ябълки не е изяждал през целия си живот.

Бях сигурен, че ябълката е райски плод, че самият Йона си е поръчал мрежичка ябълки в корема на оня библейски кит.

03 февруари 2006 г.

П.П. Същият ръкопис, който Коста замисли с илюстрации на Слона, излезе години по-късно (през 1998-а, когато поетът вече бе получил инсулт) под заглавие „Отдавна…“ в Жанет 45. Стиховете действително са дневник – в случая на 1980-а година. На премиерата в Пловдив К. П. все така се усмихваше, докато Иван Андонов рецитираше патосно сред бурните ръкопляскания на тогавашния държавен глава…