Петият международен поетически фестивал е с акцент върху Балканите и поезията им
Автор и снимки Антон Баев
Могат ли сърби, българи, македонци, турци, албанци, хървати да се веселят на една маса? На брега на Бяло море със сигурност могат. Предполагам, че е възможно дори в Пловдив, стига да има инициатива за подобен форум.
Измир (Смирна), мястото на Омир и Сафо, на най-великите в поезията, близкият Ефес – земята, където се ражда Дева Мария, малко по на север – останките на Троя („Нима има втора Троя за изгаряне?” – У. Б. Йейтс, ирландски нобелист), няма химн, но има за пета поредна година Международен поетичен фестивал. Миналата година акцентът е бил върху поезията на Южна Америка, Габриела Мистрал и следовниците й. Тази година са Балканите.
Иван Гаджански, приятел с велики писатели – от Янис Рицос, през Милорад Павич и Светлозар Игов, разказва на руски вица „Стоит статуя”. Турският поет и преводач от руски и английски Атаол Бехрамоглу се смее 10 минути. Кръчмата на брега на Бяло море – срещу малкото пристанище за туристически круизи, се тресе.
Рицос, казва Гаджански, е велик поет. Нобеловата награда дадоха на Елитис, велик хомосексуалист. Гаджански се сеща за първата си среща с гръка. „Знаеш ли колко са стиховете в „Илиада”?” – попитал го Янис. Иван отговорил точната цифра. „А тези в „Одисея”? Пак точен отговор. „Е, стиховете на Омир за 22 хиляди и нещо, заключил Рицос. Аз съм написал повече от целия Омир!”
Като всички световни поети Рицос е велик и с глупостите си.
Агрон Туфа преподава световната литература на ХХ век в университета в Тирана. Той твърди, че след Бродски Русия има нов поетически гений – неизвестен у нас, но преведен от Агрон в Албания. Това е Олга Седакова (1947). Петербургската поетеса Елена Шварц е също великолепна. Имена, които България не познава. Ние се занимаваме с Евтушенко, за когото великата Ахматова възкликва: „А разве он поет?”.
Агрон ще прати поздравите ми до Исмаил Кадаре, големия албански писател, който всяка година хвърля в депресия народа си по време на Нобеловите награди. Спряганият за сигурен фаворит от 10 години насам Кадаре продължава да не е носител на приза. Това не го прави по-малък писател.
Горан Джорджевич е топорганизаторът на най-големия фестивал на Балканите – този край Белград, с 40 годишна история. Бях 20-годишен, когато започнах проекта, казва Горан. Фестивалът е уникален в света. Всеки участник получава книга с текстовете си на роден език, на английски и на сръбски. В Измир вече е отпечатан масивен том със стиховете и речите на участниците – на английски и турски.
Биба Исмаил разправя за по-малкия, но също престижен форум в Струга. Звонко Макович, шефът на хърватския ПЕН клуб, се е завърнал от Холандия, където е бил на международен форум с акцент – поезията на Средиземноморието. „Холандци и Средиземноморие!” – възкликва Звонко, професор по антична история. С него обикаляме Ефес, камъните реликви, родното място на Дева Мария.
Бяло море мирише особено, точно на бяло, на спокойствие и безкрай.
Говори се на английски, руски, турско-сръбско-български; езиците се вливат в морето, което съединява разделените от граници държави.
Не се сещам с кой поетичен форум у нас да заинтригувам събеседниците си. На кой да ги поканя?
Иван Гаджански се смее на една българска песен от времето на комунизма, в която припевът бил „Аз съм малко българче!”. „Е, такъв текст сърбин няма да измисли!” – казва Иван.
Фестивалът в Измир се организира от кметството, но кметът Али Музафер Тунджак не го открива. Той чинно чака реда си. По-напред в йерархията са поетите. Шефът на турския ПЕН клуб Тарик Гюнерсел е първи на сцената. Той споменава кюрдска поговорка в речта си: „Светлите умове носят най-тежкия товар”. Големият приятел на България турският поет Кемал Йозер, носител на тазгодишната награда на ПЕН клуба, заключава: „Поетите предпочитат красивите думи, но винаги имат една обувка, която да захвърлят по негодниците!” (В мюсюлманската традиция хвърлянето на обувка по някого е най-голямата обида.) Звонко Макович, председателят на хърватския ПЕН център, говори за общата история и заемки в езиците на Балканите.
Гълъбите на мира кълват трохи на площад Таксим. Хвърлят им ги децата. Отсреща са два автобуса с полицаи.
Не ми се завръща. Мислите край Бяло море са бели. Черно е морето на България. Тук – в Измир, е роден големият ни поет Христо Смирненски. Тук излиза първото българско списание "Любословие" (какво красиво беломорско име!) на Константин Фотинов. Да рецитираш тук е чест, оказвана на малцина. Подборът и поканите са лични, никакви министерства на културата.
Агрон ме сепва с въпрос за Радичков. Казвам му, че трябва да мине време, за да се оцени мястото му. За Емилиян Станев не са чували. Иван се сеща за „Крадецът на праскови” покрай филма. Павел Вежинов? Да, „Бариерата”, нищо повече.
Ние се тъпчем с омраза, може би защото сме обградени от други държави – а морето, морето ни е Черно.
Те са отворени от Хърватска Адриатика, през албанския Дуръс, гръцкия Солун, Босфора, Чанаккале, турското Беломорие.
Целият свят се побира в един гълъб.
