„Коледна песен“ от Чарлз Дикенс с нов превод, цветни порезки и на голям екран!
Повече от 180 години след публикуването си „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс продължава да вълнува поколения читатели. На 10 ноември най-обичаната коледна история излиза в нов превод и красиво луксозно издание.
Само няколко дни по-късно, под режисурата на Тай Уест, вечната класика ще оживее на голям екран с участието на великия Джони Деп.
За книгата
Потопете се в историята на най-известния скъперник в света и коледното чудо, което променя съдбата му.
Ебенизър Скрудж е безмилостен, алчен, стиснат, лаком и ненаситен стар грешник.
Той няма време за бедните и окаяните, а на жизнерадостния поздрав „Весела Коледа!“ винаги отговаря: „Глупости!“.
Но една Бъдни вечер, студена колкото сърцето му, нещо неочаквано е напът да се случи.
В святата нощ призракът на сътрудника му Марли, покойник от седем години, навестява Скрудж с прокобно послание.
Следват срещи с още три духа, които му показват миналото, настоящето и бъдещето.
Урокът е ясен – все още има надежда да избегне злата си участ.
Но дали Скрудж ще намери в сърцето си искрица топлина и любов към ближния?
И дали ще приеме коледното чудо, преди да е станало късно за душата му?
Откъс
Да започнем оттам, че Марли беше мъртъв.
В това няма никакво съмнение.
Свидетелството за погребението му бе подписано от свещеника, чиновника, погребалния агент и главния опечален.
Подписа го Скрудж.
А в търговските среди името на Скрудж тежеше, с каквото и да се захванеше той.
И така, старият Марли беше мъртъв.
Мъртъв като пирон за врата, както се казва.
Моля!
Не искам да кажа, че знам от собствен опит какво точно му е мъртвото на един пирон за врата.
Лично аз съм склонен да мисля, че най-мъртвото нещо в железарския занаят е пирон в ковчега.
В това сравнение обаче е съхранена мъдростта на нашите предци и аз не бих си позволил да я скверня с недостойните си ръце, в противен случай със страната ни е свършено.
Затова ми позволете да повторя настоятелно, че Марли беше мъртъв като пирон за врата.
Знаеше ли Скрудж, че Марли е мъртъв?
Разбира се.
И как иначе?
Двамата бяха съдружници от бог знае колко години.
Скрудж беше единственият изпълнител на завещанието му, единственият управител на имотите му, единственият му правоприемник, единственият му наследник, единственият му приятел и единственият опечален.
Но дори Скрудж не беше толкова съкрушен от печалното събитие, че да не прояви блестящия си делови нюх в самия ден на погребението и да не го почете с една безспорно изгодна сделка.
Споменавайки погребението на Марли, аз се връщам там, откъдето започнах.
Марли несъмнено беше мъртъв.
Това трябва да е пределно ясно, иначе никой няма да разбере колко удивителна е историята, която ще разкажа.
Ако не бяхме напълно убедени, че бащата на Хамлет е издъхнал преди началото на пиесата, в разходката му по крепостните стени посред нощ, при източен вятър, не би имало нищо необичайно.
Не по-необичайно, отколкото ако на някой джентълмен на средна възраст му хрумне безразсъдната идея да се разходи посред нощ на ветровито място – например на гробището при църквата „Свети Павел“, – за да смае малодушния си син.
Скрудж така и не заличи името на стария Марли.
Години по-късно то продължаваше да стои над вратата на магазията: „Скрудж и Марли“.
Фирмата беше позната като „Скрудж и Марли“.
Хората, които бяха отскоро в търговията, понякога наричаха Скрудж „Скрудж“, а друг път „Марли“, но той отговаряше и на двете имена.
Беше му все едно.
О, какъв неумолим скъперник беше този Скрудж!
Стръвен, безмилостен, алчен, стиснат, лаком, ненаситен стар грешник!
Твърд и остър като кремък, от който никога стомана не е извличала благодатен огън; потаен, затворен в себе си, сам като куче.
Студенината в него смразяваше старческите му черти, щипеше заострения му нос, сбръчкваше страните му, сковаваше походката му, зачервяваше очите му, посиняваше тънките му устни и говореше язвително със стържещия му глас.
Скреж покриваше главата му, веждите му и заострената му брадичка.
Той винаги носеше студенината със себе си; в най-горещите дни вледеняваше кантората си, а по Коледа не я стопляше дори с един градус.
Външните горещини и студове влияеха слабо на Скрудж.
Никаква топлина не можеше да го сгрее, никакъв студ не можеше да го смрази.
Никой вятър не беше по-хаплив от него, никой сняг не беше по-упорит, никой порой не беше по-безмилостен.
Лошото време не можеше да му се опре.
Дъждът, снегът, градушката и суграшицата можеха да се похвалят само с едно предимство пред него: те можеха да се сипят в щедро изобилие, докато за Скрудж щедростта беше непозната.
Никой никога не го спираше на улицата, за да му каже с радушна усмивка: „Как сте, драги ми Скрудж?
Кога ще дойдете да се видим?“.
Никой просяк не го молеше за дребни монети, никое дете не го питаше колко е часът; през целия живот на Скрудж нито един човек – ни мъж, ни жена – не му бе задал въпроса как да стигне еди-къде си.
Дори кучетата на слепците сякаш го разпознаваха и когато го видеха да се задава, повличаха стопаните си към входове и странични улички, а сетне махаха с опашки, сякаш казваха: „По-добре изобщо да нямаш очи, незрящи господарю, отколкото да имаш зли очи!“.
Но на Скрудж му беше все едно.
Всъщност точно това му харесваше.
Да си проправя път по претъпканите друмища на живота, като отблъсква всяка проява на човешка добросърдечност.
Ето защо прозорливите хора твърдяха, че Скрудж не е с всичкия си.
Веднъж – беше навръх Бъдни вечер – старият Скрудж седеше в кантората си и работеше.
Времето беше студено, мрачно, мразовито и при това мъгливо, и той чуваше хрипливото покашляне на хората, които преминаваха по тясната уличка отвън, тупаха се по гърдите и потропваха с крака по паважа, за да се стоплят.
Градските часовници едва бяха ударили три следобед, но вече беше съвсем тъмно – денят бе навъсен от сутринта – и в прозорците на съседните кантори припламваха свещи като червеникави петна в задушливия мръснокафяв въздух.
Мъглата проникваше през всички процепи и ключалки, а навън беше толкова гъста, че макар уличката да бе съвсем тясна, къщите отсреща едва се виждаха.
Като гледаше как мъглата се спуска на мътни кълба и поглъща всичко, човек би помислил, че самата Природа живее наблизо и готви нещо в огромен котел.
Скрудж бе оставил вратата на кабинета си отворена, за да може да държи под око служителя си, който преписваше писма в мрачната си малка килия, подобна на клетка.
Огънят в камината на Скрудж беше много малък, но огънят на служителя беше още по-малък, сякаш гореше един-единствен въглен.
Той обаче не можеше да го засили, тъй като Скрудж държеше сандъка с въглищата в собствената си стая; и колчем служителят влезеше с лопатата, господарят веднага предричаше, че двамата ще трябва да се разделят.
Ето защо служителят се увиваше в белия си вълнен шал и се опитваше да се грее на свещта, но тъй като не бе надарен с богато въображение, усилията му оставаха напразни.
– Весела Коледа, вуйчо! Бог да те поживи! – дочу се весел глас.
Той принадлежеше на племенника на Скрудж, който се втурна в кантората едновременно с поздрава си.
– Пфу! – каза Скрудж. – Глупости!
Племенникът така се беше сгорещил от бързото ходене в мъглата и студа, че цял пламтеше; лицето му беше румено и хубаво; очите му блестяха, а от устата му излитаха облачета пара.
– Та нима Коледа е глупост, вуйчо? – каза племенникът на Скрудж. – Сигурен съм, че не го мислиш.
– Мисля го – рече Скрудж. – Весела Коледа! Какво право имаш да си весел? Каква причина имаш да си весел? Я се виж колко си беден!
– Стига де – отвърна весело племенникът. – А ти какво право имаш да си мрачен? Каква причина имаш да си сърдит? Я се виж колко си богат!
Тъй като не можа да измисли по-добър отговор, Скрудж отново изсумтя:
– Пфу! – След което добави: – Глупости!
– Не се сърди, вуйчо! – каза племенникът.
– Как да не се сърдя – отвърна вуйчото, – когато живея в свят на глупци? Весела Коледа! Плюя аз на веселата ви Коледа! Какво е Коледа за хора като теб, освен време за плащане на сметки, за които нямаш пари; време, в което откриваш, че си с една година по-стар, но с нито едно пени по-богат; време, в което трябва да приключиш счетоводния баланс за последните дванадесет месеца, а от всеки ред те дебнат загуби? Ако питаш мен – каза възмутено Скрудж, – всеки глупак, който се разхожда с „Весела Коледа“ на уста, трябва да бъде сварен в собствения му пудинг и погребан с кол от бодлива зеленика, забит в сърцето му. Да!
– Вуйчо! – възкликна умолително племенникът.
– Племеннико! – отвърна строго вуйчото. – Празнувай Коледа по твоя си начин и ме остави аз да я празнувам по моя.
– Ами празнувай я! – каза племенникът. – Но ти не празнуваш.
– Тогава ми позволи да не £ обръщам внимание – рече Скрудж. – Дано на теб ти донесе добро! Сякаш някога го е правила!
– Смея да кажа, че от много неща бих могъл да извлека добро, но не съм се възползвал – отвърна племенникът. – Коледа е сред тях. Но винаги съм мислил за коледните празници – отделно от почитта, която им дължим заради тяхната святост и първопричина, ако изобщо нещо, свързано с тях, може да се отдели от това – като за благодатно време; време за добрини, прошка и милосърдие; време за радост; единственото време в дългия годишен календар, когато мъжете и жените в пълно единодушие отварят сърцата си и мислят за по-нищите от тях като за свои спътници в живота, а не като за същества от друг вид, на които е предопределено да вървят по други пътища. Ето защо, вуйчо, макар че Коледа никога не е пуснала късче злато или сребро в джоба ми, вярвам, че ми е носила добро – и ще ми донесе добро; затова казвам: Бог да я благослови!
