На островите пребивават Константин Величков, Ванче Михайлов, дори самият Левски
На Бююкада – най-големия, класикът Ришат Нури пише "Листопад" и "Чучулигата"
Хюсеин Мевсим
«Перли в огърлицата на града», «кошници с цветя край Босфора», «разточителство на природата» и много други подобни сравнения бихте могли да прочетете или чуете за така наречените Принцови острови, «спрели като кораби в стъкления блясък на Мраморно море» (Атанас Далчев) на десетина морски мили от европейския бряг и включени административно в рамките на мегаполиса Истанбул.
Хейбели (Халки) е вторият по големина (2,3 кв. км) в този своеобразен архипелаг след Бююкада (Принкипо) и пред Бургазада (Антигони), Къналъада (Проти), Седефада и необитаемите Кашъкада (частна собственост на един турски евреин), остроскалистия Сивриада и плоския Яссъада (някогашна военноморска база, на която след преврата през 1960-а заседава военният трибунал, осъдил сваления министър-председател Аднан Мендерес и двама от министрите му на смърт чрез обесване).
Постоянното население на островите, чието название е свързано с византийските принцове, живеещи в тях на воля далеч от константинополските придворни интриги, или в заточение в размирни периоди, е към 20 хиляди души, но с настъпването на лятото, подгонени от градската задуха, в своите великолепни вили – безподобни еклектични образци на жилищната архитектура сред разкошна зеленина – се преселват истанбулските аристократи и то десеторно се увеличава.
Островите са познати и като «Попови», поради множеството манастири в тях в миналото и превръщането им в места за религиозна инвазия.
Принцовите острови заемат особено място и върху литературната топография на югоизточната съседка – докато в Бургазада живее и твори «турският Йовков» Саит Фаик Абасъянък (1906–1954), на Бююкада се намира лятната вила на неоспоримия класик Решат Нури Гюнтекин (1889–1956), чийто роман «Чучулигата» е най-популярната за българския читател творба на турски автор, същото може да се твърди и за филмирания по мотиви от романа му «Листопад» едноименен тв сериал.
На този най-атрактивен за посещения остров, от 1929 до 1933 живее в изгнание теоретикът на «перманентната революция» Лев Троцки, приблизително през същите години за 8 месеца се установява и Иван (Ванче) Михайлов, през 1920-те в него се установява и «белогвардеецът» Борис Поплавски, чието творчество все повече привлича вниманието с новаторския си дух, тук пожела да бъде погребан и един от най-големите турски поети на последното столетие Мелих Джевдет Андай (1915–2003).
А Хейбели е родно място на световноизвестния сатирик и драматург Азиз Несин (1915–1995), островът е творческа лаборатория на белетриста Хюсеин Рахми Гюрпънар (1864–1944), във Военноморския му лицей учи знаменитият поет Назъм Хикмет (1902–1963), от дълги години през лятото тук се установява и нобелистът Орхан Памук, както и поетът Атаол Бехрамоглу.
Докато отделните острови на архипелага се обитават преимуществено от арменци (Къналъада, Седефада), гърци (Бургазада) или евреи (Бююкада), Хейбели сякаш наследява космополитизма на Отоманската империя, явявайки се и днес прекрасен модел на междуетническо съжителство.
Много често този романтично красив остров е възпят в турския и гръцкия народнопесенен фолклор.
Докато старото му название Халки произлиза от богатите медни находища, турското се свързва с двата невисоки хълма, наподобяващи преобърнати дисаги.
Именно на единия от тях се намира и Богословското училище, открито през 1844 г. в рамките на действащия още от IX в. манастир «Света Троица», за да подготвя религиозни служители за институциите на Вселенската патриаршия.
Това първо и единствено духовно училище на православната църква в Отоманската империя материално се поддържало от патриаршията – в зависимост от броя на жителите на епархията си, владиците били длъжни да внасят определени суми.
Пълното обучение включвало 4 и 3-годишен, съответно гимназиален и богословски курс, като в последния, паралелно с гръцки, латински, църковно-славянски, турски и френски език, се изучавали още дисциплините теология, философия, история и църковно пеене.
Учениците, които се приемали, трябвало да бъдат на възраст от 18 до 25 г., а другото важно условие било кандидатът да бъде монах или да даде уверение, че ще стане такъв, както и да притежава предварителна подготовка по гръцки език.
Специално внимание се обръщало на препоръката от патриарха или някой владика. Всяка учебна година се приемали по 50–60 души, предимно гърци, арменци и българи.
Първият ректор на училището, чиито годишни изпити преминавали в много тържествена атмосфера в присъствието на самия патриарх, бил Константинос Типалдос. През 1847 г. на Неофит Рилски (1793–1881) е поверено преподаването на църковно-славянски език, с чието въвеждане се целяло оправдаването на субсидията, която Русия отпускала за обезпечаването на училището.
Освен такива дейци на Възраждането като Партений Зографски, Йоан Дмитриевич, Григорий Хилендарски, Одисей Пападопулос и Марко Балабанов, възпитаник на училището е и «лозенградското овчарче» Атанас, бъдещият първи български екзарх, който през 1858 г. се връща тук вече като учител по църковно-славянски, църковна история, френски език, а малко по-късно е избран за негов ректор.
Това училище остава в историята и като арена на постоянни спречквания, често достигащи до физически сблъсъци, между гърчетата и българчетата. До 1858-а пълният курс на обучение завършват само 4 българи, предимно монаси в Рилския манастир, а когато борбата за църковна независимост се изостря, приемът на българчета се прекратява, пък и те вече нямат мотивация да следват в него.
Десетина години преди Богословското, на другия хълм на острова, се открива и гръцкото Търговско училище, чийто основател е българинът Антон от Сливен. То е свързано с имената на Георгаки Стоянович, Яков Геров, братя Тъпчилещови и други бъдещи знатни български търговци.
Към 60-те години на XIX в. на остров Хейбели се появява българска колония, състояща се предимно от замогнали се търговци, влиятелни общественици и лекари, които имат собствени вили или наемат чужди.
Тук бихме могли да споменем имената на братя Тъпчилещови, Димитър Гешов, Георги Золотович, Александър Екзарх, Никола Минчоглу и др.
Сред тях е и висшият отомански сановник Иванчо Пенчович ефенди, в чиято вила веднъж е настанен воденият от члена на кръжока «Верните приятели» Стефан Илич Васил Левски, преоблечен с фес «азизие», очила и бастун.
Чест гост на българите е руският посланик в Истанбул граф Игнатиев, както и Гавраил Кръстевич.
След Освобождението, особено след Съединението, българската колония напуска о. Хейбели, но той продължава да е свързан с някои известни личности.
«В 1896 г. прекарах част от лятото на остров Халки», отбелязва в «Ранни спомени» Симеон Радев, ученик в Галатасарайския лицей.
Тук той се установява в дома на следващия право кукушанин Христо Далчев, бащата на бъдещия поет. В райската атмосфера на острова авторът на «Строителите» превежда прочутия роман на Александър Дюма «Дамата с камелиите», а един от първите му публикувани разкази (в. «Новини») е озаглавен «Една разходка до Халки».
Островът е свързан и с Константин Величков, който през 1891–94 г., след доброволното си изгнаничество в Италия, се връща в града край Босфора, «де дните ми детински са минали», и започва да работи като учител по френски език към Екзархията.
След злополучния преврат от 1886 г. започва един от сложните периоди в историята на следосвобожденска България, когато Истанбул се превръща, както иронично се изразява самият Величков в писмо до Вазов от Италия, в «място, където българи се спасяват от българи». «Тая зима прекарвам в Халки, дето климатът е сравнително по-мек и много здрав», четем в едно негово писмо от литературния му архив.
Той се установява в хотел «Ла Грийс» – най-порядъчния на острова, по-късно напълно изгорял, и тук сътворява голяма част от своите общо 49 «Цариградски сонети», които, преди да бъдат събрани в една книга, се появяват в различни издания.
Именно нему принадлежи заслугата за утвърждаването на сонета като жанр, както и въвеждането на маринистиката в българската лирика. Безспорно, погледът, мислите, чувствата на «изгнаника злочест» са отправени към «родний бряг край сенчест лес», настроението е заредено с носталгия и копнеж по отечеството, с «неистова тъга и печално съкрушенье», целта на автора не е да възпява конкретно острова, но потапяйки се в неговите сонети можем да се пренесем в атмосферата му – «въздуха пълнят нежни миризми, / в сън сладострастен спи лесът зелени, / в ширът безкрайни морските вълни / блестят в зари, от злато потопени», «кат лебед бял с разтворено крило, / се плъзга ладията» В строфите му е отразен целият колорит на Хейбели с морето, «гладко кат стъкло», с вълните, по които «кат лебед бял с разтворено крило, / се плъзга ладията», и които ту «ридаят в тъмнините и пълнят ги с тъжовен глас», ту «спят, облени с блясък и злато», с рибарите, в чиято «беззлобна простота и природа груба грей сърдечност, честност, доброта…»
Струва ни се, че някои юбилейни годишнини (и не само) на този самобитен творец, съчетаващ «възрожденски културно-строителен патос с ренесансови класически и хуманистични ценности» (Светлозар Игов), биха могли да послужат като формален повод за съответните инстанции от родната му Пазарджишка община да установят контакти с колегите си от община Адалар за намиране на най-подходящата форма (може би поставяне на паметна плоча, бюст…), която да подскаже за връзката на Константин Величков, олицетворяващ «изконния стремеж на вечното българско търсачество» (Маргарита Брадистилова), с Хейбели (Халки), където «излял страдалческата си душа в нежни строфи» (Евгения Марс).
