Мащабното изследване „Наши хора по класификацията на БКП“ от проф. Вили Лилков е продължение на мрачната хроника „Бивши хора по класификацията на ДС“.
След разобличаването на репресиите по време на комунистическата власт спрямо т.нар. „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност” в знаковото си изследване в съавторство с журналиста Христо Христов, проф. Вили Лилков се заема с нелеката задача да посочи кои са онези, които заемат мястото на българския елит с идването на комунистическия режим и които ръководят държавата в продължение на цели 45 години.
Задълбоченото и обстойно разследване „Наши хора по класификацията на БКП“ е своеобразно продължение на хрониката за съдбата на българското общество през XX век, поставящо фокус върху привилегированата каста на „безкласовото“ общество през мрачния период на репресии и пропаганда от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г.
А кой всъщност буни държавата в продължение на 20 години и идва на власт след 9 септември 1944 г.? Откъде се появяват тези хора и ръководните кадри в държавата? Как БКП от 7-8 хиляди членове към „девети“ за броени месеци достига до 200 хиляди? Кой овладява ръководните длъжности в армията, МВР, с какви хора се напълват министерствата и посолствата ни в чужбина? Що за личности са били лицата от президиумите на събранията и конгресите на БКП, от трибуните на манифестациите?
Вили Лилков работи със стотици документи от Комисията по досиетата и Държавна агенция „Архиви“, за да изгради достоверна картина на действителността преди и по време на социалистическия период в България.
В близо 600 страници пред очите на читателя рухва образът на така дълго издигания в култ комунистически рай в Републиката на народа, а наяве излизат секретността, в която българската власт живее, и цинизмът, с който тя се отнася към обикновените хора, докато бавно и методично задушава свободните воля и дух в паяжината на класова омраза, бруталност и терор.
„Наши хора по класификацията на БКП“ е безпощадна хроника, която разбива напълно митовете за героичната БКП, за стотиците хиляди невинни жертви на „българския фашизъм“, за робското тегло на българина преди 9 септември 1944 г., за законността на „народния съд“ и справедливата конфискация и национализация на собствеността „в името на народа“. Хроника на времена, привидно останали в миналото, но продължаващи да хвърлят сянка върху българската действителност и до днес.
*Книгата се издава с подкрепата на фондация „Конрад Аденауер“.
–
Вили Лилков е професор по физика, доктор на науките. Женен, с трима сина. Дългогодишен ръководител на катедра „Физика“ в МГУ „Св. Иван Рилски“. Проучва в архивите на ДС документите, които са пряко свидетелство за репресивната политика на БКП след „девети“ срещу националния елит и неговото ликвидиране. Автор е на книгите „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ и „Доблест и наказание“, и е съавтор с Христо Христов на книгите „Бивши хора“ и „Погубената България“.
В настоящата книга, на основата на документи, той разказва за създаването на БКП като една от най-верните секции на Коминтерна, за парите от Москва за организиране на въстания, разбойничество и терор срещу буржоазната държава и за съветската агентура в България преди 9 септември 1944 г. Книгата отговаря и на въпросите кои са хората, които след „девети“ овладяват ръководните длъжности в армията, МВР, министерствата и посолствата на НРБ в чужбина, с какво заслужиха привилегиите си активните борци против фашизма и капитализма и защо от техните родове и семейства 45 години се подбираха най-верните кадри на комунистическата власт!
Из „Наши хора по класификацията на БКП“ от проф. Вили Лилков
1.4. Коминтернът, БКП и разбиването на ВМРО
Руските специални служби, заедно с българските представители в Коминтерна, полагат сериозни усилия да насочат ВМРО в изпълнение на политиката на Москва на Балканите. Превратът от 9 юни 1923 г. и разгромът на Септемврийското въстание, в които ВМРО взема активно участие, показват, че организацията има сериозен боен потенциал и затова Коминтернът иска да я привлече на своя страна. Българските комунисти също имат интерес да си сътрудничат с ВМРО, защото ще увеличат своята сила, а правителството на професор Александър Цанков би загубило ценна опора. За целта те вербуват ключови фигури от македонското освободително движение и ги противопоставят на тези, които отстояват българските национални интереси.
През 1922 г. на Петата конференция на Балканската комунистическа федерация е решено балканските комунистически партии да поддържат с всички сили борбата на народите, които населяват Македония, за тяхното обособяване в независима и автономна държава. Те са длъжни да „освободят националното движение за независимост на Македония от влиянието на буржоазията в съседните страни и да го насочват по пътя на революционната борба за създаване на Македонска съветска република, съставна част от Балканската федеративна съветска република“[1]. ЦК на БКП одобрява това решение[2].
През август 1923 г. представителите на ВМРО Михаил Монев, зет на Тодор Александров и Димитър Влахов, чийто кум е Кръстьо Раковски, посещават Москва, където болшевиките им обещават съдействие за освобождаването на Македония и включването ѝ в бъдеща Балканска федерация. С препоръката на ВМРО през 1924 г. Влахов е изпратен като търговски представител на Царство България във Виена. Там той се свързва с представители на Коминтерна. Между ЦК на ВМРО, федералистите и представители на съветското правителство започват тайни преговори. Подписана е декларация за принципите на бъдещото сътрудничество. В края на април 1924 г. са подписани документите за обединение на македонското освободително движение и приобщаване на ВМРО към Общобалканския революционен фронт и за сътрудничество с балканските компартии и СССР. Предвидено е обединяването на ВМРО и федералистите да стане на общ конгрес, свикан според устава и правилника на ВМРО. Крайната цел е определена – включване на Македония като равноправен член на Балканска федерация.
Тези документи не са предвидени за публикуване. Поради това ЦК на ВМРО решава да оповести чрез манифест за станалото помирение. В „Манифест на ЦК на ВМРО към македонския народ, към организираното революционно население в Македония и към македонските революционери“, подписан на 6 май 1924 г. във Виена от генерал Протогеров и Петър Чаулев и пълномощие от Тодор Александров, ВМРО поема задължението да води борба за освобождаването и обединяването на Македония като „независима и самостоятелно управляваща се държава“. Тя ще се опира на силите на македонското население, „крайните прогресивно-революционни движения в Европа и на Балканите“ и подкрепата на СССР. Манифестът разграничава „македонския“ и останалите балкански народи. Според него македонският народ се бори за отхвърляне на робството на Сърбия, Гърция и България и агитира „всички българи да поведат борба срещу правителството на Александър Цанков и да подкрепят ново правителство, опиращо се на широките трудещи се маси от града и селото“[3],[4]. Постигнато е споразумение манифестът да се обяви по-късно при подходящи външно и вътрешнополитически обстоятелства.
Тодор Александров се завръща в България и запознавайки се с манифеста, настоява за промяна на текста. Това води до тежък конфликт в ЦК на ВМРО. На 18 юли 1924 г. във Виена Димитър Влахов публикува манифеста в специално издадените за целта първи броеве на левите издания сп. „Балканска федерация“ и в-к „Илинден“. Следва грандиозен скандал. Тодор и Александров и генерал Протогеров оттеглят подписите си и издават окръжно на ЦК, в което заявяват: „… ние предпочитаме да съществува независима България, даже управлявана от авантюристи като Стамболийски, отколкото да бъде окупирана от гърци, сърби и ромъни… ВМРО е национална организация, в която взема участие цялото македонско население без разлика на партийни убеждения, националност, религия… ВМРО не може да излиза с никакви комунистически позиви, манифести и пр.“[5]
В крайна сметка ВМРО и ръководството губят доверието не само на българското правителство, но и на политическите сили. Левите ги смятат за нелоялен съюзник, а десните за агенти на Коминтерна. Васил Коларов препоръчва на ЦК на БКП да преустанови връзките с Тодор Александров. На 31 август 1924 г. той е убит от дейци на ВМРО край село Сугарево. Убийството и акциите на отмъщение окончателно разцепват организацията. Иван Михайлов налага еднолично управление във ВМРО и се обявява срещу левите сили в нея. Той организира убийствата на договорилите манифеста генерал Протогеров, Петър Чаулев и Тодор Паница[6].
На VІ конференция на Балканската комунистическа федерация генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов препоръчва всички народностни групи в Македония да се обединят в „македонски народ“. Поставена е задача пред балканските компартии да проникнат в селските и националноосвободителните движения, да ги овладеят и подчинят и да дадат тласък на предстоящата революция. Формулирани са и тезите за „независима Македония“ и „Македония на македонците“, т.е. за създаване на независима Македонска държава, включваща територии от Сърбия, Гърция и България. След тази конференция Коминтернът окончателно прехвърля доверието си на Коларов, Димитров и Милютин по отношение на решенията и дейността на БКП. Постепенно всички по-отговорни членове на БКП, които не са съгласни с политката, налагана от Задграничния комитет на БКП, са отстранени[7].
През октомври 1925 г. Димитър Влахов, който става член на БКП, заедно с други дейци на лявото крило, организира във Виена създаването на ВМРО (обединена), която работи в тясна връзка с Коминтерна и БКП[8]. На учредителната конференция за председател е избран Димитър Влахов, а за секретар Владимир Поптомов. Заседанията се откриват от съветския пълномощник Черски, който определя основните насоки в дейността на конференцията, предопределени от политиката на Коминтерна. Специално внимание се отделя на въпроса за обединяването на левите сили в България и отношението към другите организации в македонското движение, които поддържат съветската стратегия за създаване на самостоятелна македонска нация и език. ВМРО е обявена за „опасна“ и затова трябва да се ликвидира. Така ВМРО (обединена) изпълнява заръките на Димитър Благоев да се превземе отвътре македонското революционно движение, в което да се внасят повече социалистически елементи[9].
По това време македонските дейци във Виена, които обслужват интересите на Коминтерна, са солидно заплатени. Менча Кърничева разказва, че за отделянето на студенти македонци във Виена от Общото македонско студентско дружество се заплаща с руски пари: „Болшевиките даваха пари за вестник „Македонско съзнание“. Магдалена Измирлиева, която беше касиерка на „федеративната организация“ във Виена, получаваше парите за вестника и подписваше разписки. Месечно се отпускаха 22 000 000 австрийски крони… Вън от заплатата си Магдалена получаваше и други суми. Димитър Влахов също разнася пари между „федератистите“ и самия той получава по 60 000 лева на месец. „Знаеш ли защо Димитър Влахов се отдели от Тодор Александров? – ме запита един път Магдалена. – Защото болшевиките имат повече пари от Македонската организация – „за плячка“. И останалите „федератисти“ във Виена пилееха много пари. Недоразумения съществуваха между Влахов – Паница от една страна и д-р Атанасов – Славе Иванов от друга, заради пари. Обвиняваха Атанасов, че не е дал сметка за една сума от 2,4 млн. лв.“[10]
На съвещание по националния въпрос на Балканите от 20 март 1931 г. Васил Коларов заявява отново правото на народите от Македония, Тракия и Добруджа да се отделят в самостоятелни държави, част от Общобалканска федерация на съветски социалистически републики[11].
На 4 декември 1933 г. във в-к „Работническо дело“ излиза статията „За националния въпрос“, в която официално е заявено, че Тракия, Добруджа и Македония са чужди земи, чиито народи империалистическа България иска да завладее, за да ги подложи на колониална експлоатация. Така се стига и до резолюцията на ВМРО (обединена) за признаване на отделен македонски етнос и правото му на държава. Текстът ѝ е подготвен от Балканската комунистическа федерация, със съдействие на Димитър Влахов, и е одобрен на 11 януари 1934 г. от ИККИ. В нея се критикува българската буржоазия, че „потиска македонския народ и отрича националните му особености“, „експлоатира сродството на македонския език с българския“ и „заявява, че македонците са българи, и по този начин искат да оправдаят завладяването на Петричко и анексионистичната си политика по отношение на цяла Македония.“[12]
[1] Из резолюцията на V конференция на Балканската комунистическа федерация относно политиката по македонския въпрос, 1924 г. – В: Сб. Коминтернът и България (март 1919 – септември 1944), т. I. Документи, с. 71.
[2] Пак там, доклад на ЦК на БКП (т.с.) до ИККИ за решенията, взети на нейната Първа нелегална конференция.
[3] Майският манифест се приема днес в Република Македония като един от основните жалони по пътя към официалното признаване на самостоятелна македонска народност. Манифестът е изготвен от Д. Влахов и представителя на съветската легация във Виена Н. Харлаков.
[4] Веселин Янчев. Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Септември 1923 г. Провалът на едно поръчано въстание, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2023 г., с. 385.
[5] Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ. По данни на Вѫтрешната македонска революционна организация, София, 1924 г., с. 110, 115 – 116.
[6] През септември 1924 г. Петър Чаулев обвинява чрез вестник „Федерасион Балканик“ генерал Протогеров за убийството на Тодор Александров и обявява намерението си да „възстанови ВМРО на базата на Майския манифест“. В отговор на това Протогеров отнема представителните пълномощия на Чаулев и Влахов и ги обвинява, че са действащите лица във „виенската игра не на преговори, а на сметки и хитрувания“, целяща да превърне ВМРО „в сляпо оръдие на Москва“. В края на 1924 г. в кафене в центъра на Милано Петър Чаулев е убит от Димитър Стефанов, един от опитните екзекутори на ВМРО. На 15 януари 1925 г., в бр. 3 на вестника на ВМРО „Свобода или смърт“ излиза съобщение, че Чаулев е убит като изменник. Милан Матов представя в спомените си Чаулев за съветски шпионин, който раздава пари за каузите на Коминтерна.
[7] Веселин Янчев. Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Септември 1923 г. Провалът на едно поръчано въстание, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2023 г., с. 354.
[8] Димитър Влахов емигрира в СССР, а след Втората световна война е член на Югославската компартия. Подпредседател и по-късно председател на Президиума на парламента на Югославия.
[9] Атанас Попов. Истината за фалшификациите на историческата ВМРО, Благоевград, 2006 г., с. 19 – 20.
[10] Подвигът на Менча Кърничева, sitebulgarizaedno.com, в-к „Независима Македония“, София, 29 януари 1926 г.
[11] Из стенограма на изказването на Васил Коларов на съвещанието по националния въпрос на Балканите, проведено в Секретариата на ИККИ, 30 март 1931 г. – В: Сб. Коминтернът и България (1919 – 1944). т. II. Документи, Главно управление на архивите при министерски съвет, с. 727 – 731.
[12] „Македонско дело“, бр. 185, април 1934 г.