Автор Дияна Иванова
Чудех се как да не започна направо и да не кажа, че не благоговея пред българската класика (Вазов харесвам oбаче – свалете си ръцете от него, както и дебилско-дебелашкия хумор). Гео Милев е друга „камбанария” – богоборецът, авангардистът, драматично преминал своя път, поетът, за който е валидно с пълна сила: „никой не е щастлив преди смъртта си…” (Иван Мирчев). Обгореното лице от неприятелски шрапнел, тъмносинкавите и кафявочерни петна, печалността в думите му… Как е възможно да се прежали едно око?
Никак. Затова му остава само едно – максималното нагнетяване на художественото въздействие, открояването на грозното и ужасното в човешкия живот и противопоставянето на хуманистичните ценности. В сравнение с Гео-Милевите представи, естетически възгледи и разбирания днешните поети изглеждат на младенци в ясли.
С любопитство прочетох първата стихосбирка на Ясен Василев със заглавие-заемка от Гео-Милевото „Гроб”. Пропускам факта, че книгата е с национална литературна награда „Хермес”. Това не е толкова вълнуващо. Затворих книгата на Ясен и си помислих, че час по-скоро младият поет трябва да избяга от Гео Милев – от заемките и подражанието. Изненадана съм, че редакторът не е споделил тази очевидност. Почеркът се гради с времето и четенето – влиянията и паденията, връзките и похожденията над словото. Зачеркването на собственото е точно толкова важно.
Желанието на Ясен за дистанцираност, хладина и вселенска обобщеност е поръсено с пепел – липсва му драмата, драматизмът, онази вживяна екзалтация на Гео Милев, към която авторът на „Сляп виси безкрая” се стреми. Все си мисля, че да пишеш поезия, не означава да свъзрваш думите, а да дириш отклика на собствения почерк – ако пък желаеш да нагнетяваш – задължително е да си опак богоборец. Поетът е вездесъща нестинарка, ходеща по пъклените въглени на изгубеното-намерено настроение и фикция. Видими са заемките на Ясен, желанието за интелектуализъм, но бедата на книгата е една-единствена – поетът напряко поставя своите стихове до тези на Гео Милев. Оттук спира и четенето, и интересът на читателя. Иначе нищо против експериментаторското начало – призмата и гледката на текстовете. Интересно е. „Абсурдно е да се пита „какво се разправя” в една лирическа поема. Нищо не се разправя” („Фрагментът”).
Не сгреших, че си купих книгата. Похвално е желанието на поетите да се доближат до онова абсурдно „горе”. Да се научат да го ругаят по своему обаче, е по-ценно. Според мен. И творчески ползотворно. Никога не съм писала стихове – затова така говоря.
Б. р. Стихове от "разпънатия на кръст" поет Ясен Василев може да прочетете ТУК.
