Владимир Янев
През 1973 година се открива специалността българска филология, в която наред с изтъкнати преподаватели от София и първите пловдивски специалисти по езикознание заработват бившият научен сътрудник в Народния етнографски музей и в Музея на социалистическото строителство в Пловдив Иван Койнаков, младите тогава литературоведи Юлия Николова, Огнян Сапарев, Бистра Ганчева, Клео Протохристова, трайно свързали житейската и научната си съдба с университета. Сред положилите основите на множество днешни филологически и педагогически специалности са хоноруваните литературоведи от столицата като вече споменатият Георги Веселинов, Александър Пешев, Николай Драганов (1915–1977), Цвета Унджиева (1930), Дочо Леков (1928–2003), Стефан Елевтеров (1930–1997), Маргарита Митовска (1935), Лиляна Грашева (1936), Иван Павлов (1944–2005), Величко Тодоров (1954–2000), както и редица други преподаватели, оставили името си в университетската история.
По-подробни данни за някогашни и съвременни преподаватели по славистичните предмети в университета могат да се намерят в обемистата книга на сегашния ректор професор Иван Куцаров (1942) “Славяните и славянската филология” (2002), а задачата на това изследване налага по-акцентирано внимание върху трайно свързаните с Пловдив преподаватели по литературоведски и културологични дисциплини.
В началото на създаването на пловдивското университетско литературознание водеща фигура е доцент
Иван Койнаков (1928–1988)
Той е роден в троянското село Врабево и след постъпването си във висшето учебно заведение е дългогодишен ръководител на катедрата по българска литература. Преподавателят по фолклор и детско-юношеска литература е автор на редица изследвания от типа на “Народни песни от Пловдивски окръг за въоръжената антифашистка борба” (1954), “Социалистическото строителство в песните на трудещите се от Пловдивски окръг” (1956), “Партизан за бой се стяга” (1957), “Християнски празници и обреди. Произход и същност” (1960), “Българска войска юнашка” (1963), “Ставайте, братя българи” (1968), “Ботевата поезия и българският фолклор” (1974), “Затуй им пеят песента: Васил Левски и Христо Ботев в народни песни и предания” (1982), “Знаме се развява” (1985). За него Юлия Николова отбелязва: “в научната си дейност той винаги имаше предпочитание към събирателската работа, към непосредствения допир със създателите и носителите на фолклора, както и към проучванията на ония страници от героичния епос, в които “Балканът пее хайдушка песен”.
Сред изтъкнатите учени от София със своята повече от тридесетгодишна дейност в Пловдив се отличава професор
Иван Сарандев (1934)
Вече признат критик и историк, той идва в Пловдив, за да се осъществи като прецизен и взискателен преподавател по българска литература след Първата световна война. Във водения от него кръжок израстват литературните критици Мария Гарева и Стойо Вартоломеев, множеството му дипломанти разработват задълбочени трудове. Благодарение на инициативния професор редица видни български писатели гостуват в Пловдив. Самият Иван Сарандев в общувания и чрез публикувани в печата оценки стимулира младите университетски автори, проправя им път към пловдивските издателства “Христо Г. Данов” и “Хермес”, където е редовен сътрудник.
Работещ често в библиотеките на града, роденият в Ямбол литературен критик и историк през “пловдивския” си период издава най-важните си книги: “В света на “Старопланински легенди“ (1980) и “Йордан Йовков. Жизнен и творчески път“ (1986), представящи го като изтъкнат тълкувател на класика. Те са отличени с наградата на БАН и с националната литературна награда “Йордан Йовков”. Професорът издава и анкетите с Дора Габе, Елисавета Багряна, Валери Петров; антологията “Български литературен авангард“ (2001); двутомника “Българска литература. 1918-1945“ (2004; 2005). Организатор на научни конференции в Пловдив, заразяващ с трудолюбието и ангажираността си с литературната наука, по повод кръглите си годишнини Иван Сарандев неколкократно е честван в университета и в града. Израз на отношението към него е посветеният му юбилеен сборник “Класика&Авангард” (2006).
Малко по-късно в университета идва роденият в село Смоляновци, Монтанско медиевист, днешният професор
Георги Петков (1939)
Преподавател във ВТУ “Кирил и Методий”, бил и лектор по българска литература в румънския университет на Крайова (впоследствие и в Санкт-Петербург), той е автор на книги, отличаващи се с обширността на проучвателската дейност. Такива са монографиите му “Константин Костенечки. Изследване и текстове” (1968; в съавторство с професор Куйо Куев – 1909–1991) и “Стишният пролог в старата българска, сръбска и руска литература. Археография, текстология и издание на проложните текстове” (2000). Георги Петков участва в издаването на събраните съчинения на видния старобългарски писател от ХV век Димитър Кантакузин, в енциклопедични речници и издания. С доцент Мария Спасова от ВТУ “Кирил и Методий” подготвят поредица от 12 книги с издания на текстове и преводи от старобългарски език на проложни стихове и жития от “Стишния пролог” през ХІV век. Поредицата завършва с речник-индекс.
Интензивно е отношението към съвременната българска литература на колоритния
Марин Кадиев (1939)
Роден в севлиевското село Душево, той учителства в Сопот, а от 1964 г. – в Пловдив. След това три десетилетия е преподавател по методика на литературното обучение в Пловдивския университет. Изумителна е активността на емоционалния лектор – за половин век е осъществил около 8000 представяния на писатели из цялата страна. Вероятно това е постижение, достойно за книгите с рекорди на “Гинес”, докато собствените книги на оратора са относително малко: тритомникът “Думи за известни писатели и книги” (2003 – 2007) и “Мигновения с тях” (2003). От 1995 г. Марин Кадиев е заместник-председател на Съюза на независимите български писатели, а днес го оглавява. Със свойствения си темперамент той от 2002 г. води предаването “Не мога да мълча” по телевизия СКАТ, представящо съвременни български творци.
Родена в Плевен, свързана още от детството си със Свищов, доцент
Юлия Николова (1941)
е сред първите асистенти в пловдивската филология. Увлечена от поезията през студентските си години в София, младата учителка открива и насърчава поета Николай Искъров – неин ученик в Свищов. Юлия Николова е автор на монографията “Сава Радулов” (1989), на многократно преиздаваната “Възрожденски уроци” (1993; 1996; 2003), на голямото проучване, озаглавено скромно “Записки по българска възрожденска литература” (2004). Някои от характеристиките на изследователката бяха използвани в досегашното изложение, в представянето на свързаните с Пловдив книжовници и творци (Константин Фотинов, Найден Геров, Йоаким Груев, Иван Богоров, Любен Каравелов) личат “възрожденските уроци” на Юлия Николова, чиито приносни трудове са ценени от специалисти и студенти, но не са предназначени единствено за тях. Научната прецизност и съкровеният патос на авторовите послания предполага достигането им до широката българска аудитория.
С възрожденско родолюбие отличната преподавателка изпълнява дълга си към града на своята младост чрез енциклопедичната книга “Достойно естъ. Свищов през деветнадесетия век и първото десетилетие на ХХ век. Личности – събития – факти” (2006). Най-вече заради този труд Юлия Николова е обявена за почетен гражданин на дунавския град.
С всепризнати заслуги за създаването на модерни литературни традиции в университета и в града от 70-те години насам е
Огнян Сапарев (1942)
Той е роден в София, но от петгодишен живее в Пловдив, където завършва гимназиално образование. През 1973 г. се завръща в своя град с реномето на антиофициозен критик, за да стане любимец на студентите. С изявите си като лектор и свободомислеща личност Сапарев бързо печели популярност сред обществеността на града. Едва ли някой от университетските преподаватели е бил повече “притча во язицех” от винаги оригиналния Оги, както го наричат многобройните му почитатели. Едва ли и по-късно, когато след демократичните промени става видна обществена фигура: директор на Българската национална телевизия (1991), депутат (2001–2005), ректор в продължение на 10 години (1993–2003) на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, Огнян Сапарев се е радвал на толкова любов и признание, както по времето на академичната си младост.
Автор на доста кинорецензии (в тях се провижда бъдещият изследовател на модерните медии), в Пловдив Огнян Сапарев е активен сътрудник и редактор в списание “Тракия”. Той ръководи студентския литературен клуб “Гео Милев”, където израства първото талантливо поколение университетски автори. Критикът има съществени заслуги за тяхното налагане в литературното пространство (както и на творци от ранга на Георги Алексиев). Двете първи книги на Сапарев “Изкуство и масова култура” (1978) и “Литературни проблеми” (1979) представят модерни естетически аспекти и майсторски изградени портрети на класически и съвременни писатели. Когато е лектор по българска литература в Будапеща, в ДИ “Христо Г. Данов” излиза “Литература и интерпретация” (1988) – една от най-стойностните изяви на тълкувателя.
Приносни са изследванията му “Фантастиката като литература“ (1990) и “Литературната комуникация“ (1994), а “Хроника на илюзиите“ (1993) изразява гражданската позиция и публицистичното майсторство на литературоведа. Откъснал се от по-системни научни занимания и характерни литературнокритически изяви, отпил от горчилките на политическата ангажираност, председателят на Пловдивското дружество на писателите Огнян Сапарев продължава да е голяма творческа личност в университета и в града.
За почетен гражданин на Пловдив през 2001 е провъзгласена професор
Бистра Ганчева (1944)
Родена в Бачково, увлечена от музиката през ученическите си години в Асеновград, тя е сред любимите студенти на професор Петър Динеков. Отличната й университетска школовка в София, стремежът й към научно усъвършенстване, както и човешките й качества, превръщат Бистра Ганчева в един от любимите преподаватели в пловдивската филология. Специалистката по българска литература от Освобождението до Първата световна война е автор на изследванията “Българският пътепис в развитие” (1979), ”За някои художествени тенденции в “Строителите на съвременна България” на Симеон Радев” (1983), “Недоизминатият път на пътеписеца” (1989) – за Страшимир Кринчев, “Нова българска литература” (1993), “Вазовото творчество” (1996). Бистра Ганчева активно публикува в началото на третото хилядолетие, когато е лектор по български език и литература в Букурещ. Значими за съвременната литературна наука са новаторските постановки в книгите й “Национално битие и лирически герой” (2000), “Литература и национална самооценка” (2002), “Човек и свят в българската лирика от началото на ХХ век” (2006).
От голямо значение е присъствието през десетилетията в университета и града на пловдивския зет
Светлозар Игов (1945)
Забележителният литературен критик, историк, поет, есеист, преводач е популярен сред духовните кръгове на столицата и страната. В Пловдив той активно сътрудничи на местните издателства, списания, вестници; многократно излиза пред академичната и културната общественост, за да представя талантливи съвременни автори и свои книги. Университетският преподавател се намира в траен творчески подем, представен от книгите “Грозните патета. Критическо ежедневие” (1984) и “Грозните патета. Книга втора” (1989), “Българийо, за тебе пяха. Литературно-исторически портрети” (1985), “Богомил Райнов” (1986), “Поезията на Николай Кънчев” (1990), “Павел Вежинов” (1990), “От Ботев до Йовков” (1991), “Български шедьоври” (1992), “Иво Андрич” (1992), “Творби от класиката” (1994), “Геният. Апостолът. Патриархът” (1995), “Творби от българската класика” (1995), “Българската литература XX век – от Алеко Константинов до Атанас Далчев” (2000), “Петър Алипиев. Студия и анкета” (1995), “Поезията на Иван Цанев” (2001), “Книга за Пенчо Славейков” (2007). Неговите “История на българската литература 1878–1944” (1990) и “Кратка история на българската литература” (1995) са многократно преиздавани.
Модерността на интерпретаторските подходи и специфичното литературоведско сладкодумство на учения са в синхрон с изявите му като поет, прозаик и есеист. Майстор на словото е авторът на книгите с фрагменти “Призори” (1988; 1994, 2005) и “Привечер” (1999), интригуваща е поезията му, писана преди десетилетия, но издадена едва в наше време, свидетелства за което е “Отсъствие” (1999), последвана от “Tragelaphos и други стихотворения” (2000) и “Там” (2005). Прозата на писателя Светлозар Игов, представена в “Ранният край на лятото” (1995) и в романа “Елените” (1998), все още търси своите достойни тълкуватели.
Той е съставител и автор на предговори на много важни книги от чужди автори, на “Антология на българската поезия” (1995) и “Начало на века. Най-нова българска поезия. 1989–2001”, на преводи на сръбски поети, белетристи, есеисти. Мащабното творческо дело на Светлозар Игов се подсилва от личността му – той е човек на интензивния кабинетен труд, но и на атрактивното живо общуване.
През годините като модерни изследователи и уважавани лектори в Пловдивския университет работят редица трайно свързани с града преподаватели. Те вземат решаващо участие в литературния и културния живот на Пловдив, част от тях посвещават усилията си на научни изследвания, литературнокритически рецензии, статии, обзори на пловдивските автори. Но дори онези, които имат друг обсег на научни занимания, с постановките и с авторитетното си присъствие въздействат върху характера на пловдивския духовен живот.
Енергична личност е доцент
Маргарита Славова (1947)
Родена в Дупница, дългогодишен преподавател в Полувисшия институт “Любен Каравелов” в Кърджали, тя изцяло се е посветила на проблемите на детско-юношеската литература. Това е видимо в книгите й “Метаморфози на приказното” (1997), “Българската Пепеляшка” (1997), в преведените на руски и украински през 2002 г. “Волшебное зеркало детства” и “Попелюшка лiтератури”. Маргарита Славова е с множество участия в международни научни конференции, била е лектор е по български език и литература в университетите на Киев и Познан.
Възпитаник на пловдивския Техникум по механотехника, доцент
Атанас Бучков (1949)
завършва Великотърновския университет “Кирил и Методий”, там започва и кариерата си като асистент. При завръщането си в родния град днешният ръководител на катедрата по българска литература и теория на литературата (бил е и три години лектор в Санкт-Петербургския университет) проявява критическа активност – автор е на рецензии и обзори за творчеството на съвременните пловдивски писатели. В тях е видимо влечението му към теоретично осмисляне на явленията, принципно обвързвани с изискването за хуманистична ангажираност на художествените послания. Книгите “Литературнотеоретични фрагменти” (1994, ІІ допълнено издание – 1995) и “Емилиян Станев и проблемът за кризата на авторството” (1996) го представят като задълбочен научен изследовател.
По-близко до съвременните проявления на българската литература са “Критически залисии от вчера и от днес” (1996) и “Между писането и написаното” (2003). Тук има рецензии и аналитични статии, които са сред образците на жанра в съвременната българска критика. Това се дължи на синтеза между теоретичната взискателност и емоционалното отреагиране спрямо художественото. Атанас Бучков има специални заслуги за представянето и усвояването у нас на големия литературовед Михаил Бахтин.
Потомка на известен род на духовници и юристи, професор
Клео Протохристова (1950)
е специалист по антична и западноевропейска литература, учен с подчертан интерес към теоретичното осмисляне на литературните явления, което личи в книгите й: “Несъвършени изречения” (1990), “Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта” (1991, ІІ изд. 1996), “През огледалото в загадката. Литературни и метадискурсивни аспекти на огледалната метафора” (1996), “Западноевропейска литература. Съпоставителни наблюдения, тезиси, идеи” (2000; ІІ разширено издание, 2003), “Огледалото. Литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории” (2004). В тях впечатлява широтата на ерудицията й, основаваща се върху стабилни математически и музикални познания, върху непресекващата любов към киното.
Високата професионална подготовка на Клео Протохристова, характерното й интелектуално любопитство разширяват хоризонтите на нейните интереси. Тя показва внимание и към проявления на съвременната българска литература: участва в редколегията на списание “Страница”; член е на журита и комисии, свързани с оценката на текущата художествена продукция. Самото присъствие на Клео Протохристова (специализирала в Солун, Атина, Хигсбърг, Ню Йорк; преподавател в Сиатъл; с едногодишен престой в Осака; участвала в авторитетни международни конференции) в университета и в града е положително респектиращо.
Преподавател по българска литература в пловдивската филология е доцент Стефка Кабаиванска (1940) – автор на книга върху българската мемоарна литература “Спомени и съвременност” (1996). С приноси към разработката на методически проблеми, свързани с изучаването и изследването на българската литература, са Лилия Чеева (1948–2008) – автор и съставител на множество помагала за подготовка на учениците и доцент Соня Райчева (1952) – дългогодишен преподавател в Полувисшия институт в Смолян, ръководител на създадения от нея пловдивски литературен кръг “Хормония”, с емоционални проучвания върху творческото възприятие на литературните творби.
Със занимания по руска класическа литература се ангажират професор Мария Гургулова (1927) – специалист по творчеството на Михаил Лермонтов и доцент Милена Калудова (1932) – изследовател на Владимир Короленко, автор на изследвания върху рецепцията на голямата славянска литература у нас. Културната и артистична Виолета Ванчева (1945) е автор на изследвания върху руската литература на ХХ век. С проучвания върху Антон Павлович Чехов изпъква Таня Атанасова (1955), а д-р Кръстина Арбова (1963) е сериозен познавач и интерпретатор на съвременната руска проза. При въвеждането на сърбохърватски език във Филологическия факултет идва доцент Дарина Дончева (1956) – публикувала изследвания и учебници, представящи сръбската литература, лектор в Белградския университет. С научни публикации и с преводи на словенски поети (Бране Музетич, Вида Мокрин–Пауер, Тоне Шкърянец) се отличава ст. н. с. д-р Елена Томова – хоноруван преподавател по руски фолклор и стара руска литература.
След ранните години на утвърждаването на филологията в университета постъпва преподавателско и научно поколение. Интригуващи са публикациите в областта на възрожденската култура на д-р Аделина Странджева (1960). Родена в културно русенско семейство, тя се отличава с широк кръг от интереси. Нейните прецизни и системни проучвания разкриват неочаквани измерения на българското. Ерудитството и самовзискателността на изследователката обещават откривателски постижения през зрялата й възраст. На проблемите на художествените възприятия и речевата дейност на подрастващите са посветени изследванията на доцента по методика на обучението по български език в детската градина Кристина Танева (Чичикова). Родената през 1962 г. пловдивчанка, която през 2004–2007 г. е лектор по бьлгарски език, литература и култура в Познанския университет “Адам Мицкевич”, е автор на книги като “Развитие на детската речева дейност” (1996; в съавторство с Румен Стаматов) и “Децата преразказват…За преразказите и преразказването в годините преди училище” (2001, 2003), на помагала с тестови и христоматийни текстове. В изследванията й акцентите са върху игровите аспекти на езика, на метафоричните особености на детската реч и на ранните възприятия на художествените творби. Отличните езиковеди професор Диана Иванова (1950) и доцент Красимира Чакърова (1965) често публикуват лингвистични изследвания и статии, част от които са свързани с българската периодика и литература.
Някои от преподавателите се посвещават на научни изследвания върху проблемите на чуждите литератури. Така д-р Дияна Николова (1965) и доц. Светла Черпокова (1967) са съавторки на “От разказа към мита” (1997), активно разработват теми от западноевропейската литература, участват в колективи на учебници за горния курс на съвременното българско училище. Научни изследвания върху английската литература предлагат д-р Атанас Манчоров (1966), чиито проучвания върху английския рицарски роман получават адмирациите на специалистите, Милена Кацарска (1970), д-р Витана Костадинова (1970) – изследователка на Байрон и българската му рецепция, д-р Яна Роуланд (1977) – автор на монографията “The Treatment of the Themes of Mortality in the Poetry of the Brontë Sisters”; “Проблемът за тленността и за смъртта в поезията на сестрите Бронте” (2006), отличена с награда на БАН за млад специалист. Сред тях е и Йордан Костурков – писател, преводач, интерпретатор, за когото стана вече дума. Изследователи на френската литература са хоноруваният преподавател от ВТУ “Кирил и Методий” доцент Гено Генов (1946) и д-р Мая Тименова (1953) – познавачка на Монтен, за когото е издала книгата “Фрагменти от аз-а през погледа на другия в “Опити”от Мишел дьо Монтен” (2005), а Радослава Минкова (1969) е специалист по немскоезичните литератури.
С интереси към проблемите на съвременната българска литература се отличават завършилите ВТУ “Кирил и Методий” по-млади университетски преподаватели д-р Димитър Кръстев (1967) – специалист по теория на литературата, лектор в Санкт-Петербургския университет от 2008 г., д-р Гергина Кръстева (1971) – с направилото впечатление изследване върху българската поезия през 60-те–80-те години на ХХ век, автор и на журналистични и поетични публикации, както и пловдивските възпитаници Ани Маринова (1977), Светлана Стоянова (1977), Здравко Дечев (1978).
През 80-те години на миналия век правят впечатление критическите изяви на завършилия пловдивската филология Лъчезар Янков (1955), но интересите му към езикознанието и философията го отдалечават от обнадеждаващия някога старт. След него се проявяват двама талантливи университетски преподаватели, които водят критическата рубрика “Литературен понеделник” във вестник “Комсомолска искра”.
Роденият в Чирпан и отрасналият в селото на предтечите си Черна гора доцент
Живко Иванов (1957)
днес се изявява епизодично като автор на оперативни рецензии. Той е издал сериозно премислените и със значителни научни качества книги “Българската литература от Освобождението до Първата световна война” (1989, в съавторство с Бистра Ганчева), “Българската литература след Първата световна война” (1995; ІІ изд. 1996), “Вазовите разкази” (1998), “Бай Ганьо: между Европа и Отечеството” (1999). Резултат на сериозното внимание към модерната методическа проблематика е наръчникът за студенти “Нова българска литература” (1998). Живко Иванов е съставител и автор на коментарите на двутомника от и за Христо Смирненски (придружен с мултимедиен диск). Това е моделно издание, отличено през 2001 г. с Националната награда “Христо Г. Данов” за нови технологии в книгоиздаването.
Преподавател по българска литература в Познанския университет “Адам Мицкевич” през 1990–1995, той е гост-лектор и на университетите в Гент, Прага, Будапеща, Гнезно. Активността на Живко Иванов се проявява и в участието му в международни изследователски проекти. Специфичното му чувство за хумор намира израз в оригиналната книга “Бъркотията. Философски и патетически иронии” (1998) и в редовно водената публицистична рубрика “Европа ли?” по злободневни обществени въпроси във вестник “Марица”. Понастоящем декан на Филологическия факултет, Живко Иванов се намира в зряла творческа възраст, в която би следвало да създаде най-значителните си текстове.
Близък до него е
Младен Влашки (1959)
Още като студент той се увлича от драматичното изкуство и през 1982 г. създава първия университетски театър “13-та аудитория” (преименуван на “Проблем 13”), предизвикал ентусиазма на любителите актьори и множеството им почитатели. Като асистент издава хубави учебници и учебни помагала, сред които най-представителни са “Западноевропейска литература /ХІV – ХVІІІ век/” (1993) и “Западноевропейска литература. Анализи и материали за 10 клас” (2000). Съставител и коментатор на книги от редица интересни творци, автор на статии и студии, Младен Влашки се отдава на активна политическа дейност – депутат е в Народното събрание от листата на Съюза на демократичните сили (1997–2001).
Литературната подготовка на специализиралия във Виена интерпретатор се проявява в редакторската му дейност в списание “Страница”, във водената от него седмична притурка за литература и култура във вестник “Демокрация”. Талантът и ерудицията на Младен Влашки обещават творчески постижения.
Завършилата Френската езикова гимназия в Стара Загора доцент
Жоржета Чолакова (1959)
през студентските си години се изявява като поетеса и преводачка. Научните й интереси са в областта на славистиката – докторатът й върху чешкия сюрреализъм е защитен в Прага през 1993 г. и издаден в Университетското издателство “Каролинум” (1999). Така Жоржета Чолакова става вторият български докторант по чешка литература (след някогашния професор Борис Йоцов) на Карловия университет. Приносно е изследването й “Лицата на човека в поезията на чешкия авангардизъм” (1998) – една еталонна книга на българското литературно славянознание.
Тя е авторка и на забележителния превод на поемата “Май”, даден в книгата й ”Карел Хинек Маха, или Гласът на падналата арфа” (1993), снабдена със статии от Ян Мукаржовски, Витезслав Незвал, Светла Бабакова и на самата съставителка. Автор на поместения тук предговор е съвременният чешки поет Владимир Кршиванек, чиито творби Жоржета Чолакова е превела в книга, озаглавена “Тестаменти” (1997). Лектор по български език и литература в университета на Екс на Прованс, тя гостува с лекции в Прага и Париж.
Голямо дело на ръководителката на катедрата по славянски филологии е издаването на списание “Славянски диалози” (от 2004 г. – излезли са 8 чудесно оформени броя с богато научно и преводно съдържание). Първото по рода си славистично периодично издание у нас има за цел да постигне широка панорамна перспектива върху културното развитие на славянските народи от най-далечни исторически времена до нашето съвремие.
По-различен от изявяващите се в различни жанрове свои колеги е рядко излизащият извън границите на строго научното доцент
Запрян Козлуджов (1959)
Притежаващ организационно административни дарби (дългогодишен заместник-ректор на Пловдивския университет), специалистът по теория на литературата е автор на книгите “Повествователят – подстъпи към интерпретацията му” (1994), “Литературният сказ и проявите му в българската проза” (1998), “Идентичност и интерпретация” (1999), “Херменевтичният подход – основания и изпитания” (2005). Те са солиден израз на задълбочено и отговорно отношение към науката. В своите анализи и теоретични осмисляния Запрян Козлуджов често прибягва до творчеството на българските писатели Николай Хайтов, Йордан Радичков, Васил Попов, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Йордан Вълчев. Тези автори са обгледани в модерни теоретични ракурси, представящи рядко изтъквани характеристики на художественото им наследство.
С нестандартна за учен биография (бил е работник, дълги години е пазач на водохранилището на Бунарджика), доцент
Николай Нейчев (1959)
е автор на редки, но премислени и стойностни публикации. Монографията му “Ф. М. Достоевски – Тайнствената поетика” (2001) предизвиква интерес сред специалистите по руска класическа литература у нас и в чужбина. (Подготвя се издаването й в страната на Достоевски.) Своеобразието на концепциите му, стимулирано от перипетиите на православието и от съдбата на християнското славянство, се проявява в изследването “Литература и Месианизъм. Руското литературно месианство през ХІХ век” (2008).
В сферата на оперативните публикации са първите писмени прояви на доцент
Иван Русков (1960)
Бързо разделил се с “грозната муза” на литературната критика, преподавателят по българска литература и поетика на литературата се домогва до свой път в научните изследвания. Прецизен и изчерпателен, Иван Русков е автор на двете обемисти изследвания “Обърната точка. Фигури към етимона на пейзажа и пейзажната лирика” (1999) и “Битие и парадокс” (2002). Множество са публикациите му в български и чужди специализирани периодични издания. Съставител и редактор е на “Захарий Стоянов. Чардафон Великий. Биографическа скица в профил” (1995); “Изворът на Нарцис” (съвместно с Младен Влашки, 2000); “Иван Вазов. Пъстър свят. Повести и разкази” (2001); “Иван Вазов. Не ще загине” (2001); “Език и идентитет. Страници за българското себе/познание”; “Nyelv és identitás. Gondolatok a bolgár önismeretről” (2003), излезли на български и унгарски език.
Работите на Иван Русков се отличават с оригинални идеи и сложна терминологична организация. Някои от публикациите (в атрактивните сборници от научните конференции в Арбанаси) проявяват чувството му за хумор. През 2001–2004 г. той е лектор в Будапещенския университет “Лоранд Йотвьош” (ELTE).
Доцент
Мила Кръстева (1960)
публикува изследванията “Сюжетът в българските възрожденски повести. /Моделът “нещастна фамилия” в повестите на Васил Друмев, Илия Блъсков и Любен Каравелов/” (1995) и “От разпятието до мрака. /Към сюжета за българските възрожденски идентичности/” (2001). С активни научни изяви в българския и чуждестранния печат, през 2005 г. тя издава книгата ”Светло/сенките на Възраждането и сянката на Чинтулов. /Към неудобното Възраждане и непопулярната психобиография на Добри Петров Миндов от Сливен)”. Оригиналните съждения и модерните трактовки на изследванията представят Мила Кръстева като учен с новаторски нагласи.
С прецизност и самовзискателност работи доцент
Любка Липчева–Пранджева (1961)
Родена в Добрич, завършила Софийския университет, тя защитава докторат върху проблемите на българския историческия роман. Специализирала в Мюнхен, през 2003-2006 г. е лектор във Виенския университет. Автор е на монографиите “Бързият сън на митовете” (1999) и “Левски: Букви от името“ (2001), на студии в областта на историята на българската литература и теория на литературата. Учен с актуални интереси, Любка Липчева–Пранджева публикува статии върху съвременни български автори, включително и за творящите в чужбина.
Със старобългаристиката е свързан научният път на доцент
Мария Шнитер (1962)
Родена във Велинград, тя е правнучка на създателя на първия съвременен градоустройствен план на Пловдив Йосиф Шнитер (1852–1914). Блестяща студентка, Мария Шнитер бързо намира своя път в науката. Медиевистичните й проучвания се съчетават с интересите към етнологията, за да се достигне до оригинални научни предложения. Специализирала в Германия, лектор във Виена през 2000–2003 г., понастоящем тя е декан на Философско-историческия факултет. Авторка е на “Стара българска литература” (1992), “Фолклорен еротикон. Т. VI. Старобългарски текстове. Изповедни чинове” (1998), “Молитва и магия” (2001), на учебници за горния курс на средните училища. Публикациите на Мария Шнитер у нас и в чужбина предизвикват интерес и признание сред специалистите.
Със сериозни художествени и научни постижения е доцент
Албена Хранова (1962)
Проявила таланта си още като ученичка в пловдивската Английска гимназия, в творческа дружба през студентството си с изтъкнатата днес поетеса Мирела Иванова, тя издава две лирически книги “До отвъд” (1984) и “Жена в сянката” (1990). Въпреки поетическите им достойнства отлично подготвената специалистка изцяло се отдава на науката. В резултат на това се появяват високо оценените и често цитирани у нас и в чужбина изследвания: “Двете български литератури. Граници на лирическия контекст” (1992), “Литературният човек и неговите български езици” (1995), “Подстъпи към приказката” (1996), “Яворов. Диалектики и алхимии” (1999), “Езикът и неговите речи” (2000), “Български интертекстове” (2002), “Георги Господинов: разроявания” (2004). Те представят ерудиран изследовател, следващ модерни методологически предложения, със свои оригинални открития и с големи научни перспективи.
Подобно на Албена Хранова динамично се осъществява в професионалната кариера професор
Инна Пелева (1964)
Тя е родена в Асеновград, още през следването си в Софийския университет проявява качествата си на интерпретатор. Съсредоточена и трудолюбива, Инна Пелева е автор на често цитираните модерни изследвания: “Четени текстове. Студии върху съществуващи и липсващи страници в българската литература” (1994), “Идеологът на нацията. Думи за Вазов” (1994), “Ботев. Тялото на национализма” (1998), “Възраждания. Българистични студии” (1999), “Места от Конспекта” (2000), “Алеко Константинов. Биография на четенето” (2002). Книгата й “Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга” (2004) предлага модерен прочит на големия български писател. Младият професор има пред себе си път, който обещава още значими постижения.
Инна Пелева проявява тълкувателски интерес и към съвременни български белетристи. Активно се включва в модерното образователно дело – заедно с Албена Хранова е автор на редица учебници на издателство “Просвета” за средния и горен курс на общообразователните училища.
Завършил българска филология, изявил се като журналист (награда “Пловдив”),
Велин Станев (1967)
е автор е на първата в страната рок-енциклопедия “Превъплъщенията на хевиметъла” (1993) и на изследването “Американското форматно радио /Аспекти на развоя и програмирането/” (2008). Сборникът му с разкази "Любоff" (2004, награда “Южна Пролет”) е неговият “велинствен” дебют, предполагащ развитие. Той е преподавател по теория на масовите комуникации.
Доцент
Елена Гетова (1969)
е авторка на изследванията “Журналистически езици на Възраждането /българо-френски контексти/” (2005) и “Почеркът на пътя” /ХІХ век. Пътуването. Писането/” (2006), в която достойно място е отделено на Найден Геров, П. Р. Славейков, Любен Каравелов, Иван Богоров, Йоаким Груев. Културата и дълбочината на изследванията на Елена Гетова представят ерудиран специалист със сериозни перспективи.
Сред успешно осъществилите се възпитаници на Пловдивския университет от по-младата генерация е доцент
Татяна Ичевска (1970)
Израснала в учителска среда (сестра й Невена Ичевска, р. 1963, е изтъкната пловдивска преподавателка, защитила докторат по литературознание, авторка на учебни помагала), тя успешно се осъществява в науката. Дълбоката й работа в сложна проблематика и върху класически български автори е видима в монографиите “Митичното в българската литература – светове и форми” (2000), “Библейското слово у Йовков” (2003), “Романите на Димитър Димов” (2005). През 2002–2005 е лектор в Братиславския университет “Ян Амос Коменски”, активно публикува в българския и чуждестранния научен печат.
Представянето на колеги е рискована работа. Ще рискувам и с перифраза на известното възклицание на Назъм Хикмет: “Градовете не със своите площади са големи, а със своите поети”: университетите са големи заради поетите си. Естествено твърдението е оспоримо, но се пресича с възклицанието на Светлозар Игов: “Страна, в която най-талантливите хора не се занимават с литература, ми се струва скучна”.
Пловдивският университетът не е скучна територия.
Доказват го поколенията негови
Възпитаници – поети, белетристи, литературни критици
В романтичните ранни години на пловдивската филология царуват поетите. Техният връстник Стойо Вартоломеев ги определя като “втора поетическа генерация в най-новата културна история на града”, а и като “пловдивската поетическа бохема на 70-те години”. Повечето от видните представители на поколението издават първите си книги в края на 70-те и началото на 80-те години.
По-възрастен сред тях, бил преди студентството си шофьор, машинист, работник във фабрика, е роденият в село Рогош
Тодор Чонов (1945)
Той е сред създателите на студентския литературен кръжок “Гео Милев” и негов пръв председател. Бързо добиват популярност ранните му стихове, отличаващи се с предизвикателна младежка дързост. Това е видимо в стихосбирката “Изпит” (1978), публикувана в списание “Тракия” (една оригинална и ценна идея на тогавашните редактори). Следва “Тревожен кръг” (1980), за да дойдат зрелите драматични книги “Сълза” (1983) и “Ъгъл” (1988) – отличена с наградата “Пловдив”. Дълги години поетът е редактор в ДИ “Христо Г. Данов”.
В най-добрите творби на Тодор Чонов основната тема за избора е интерпретирана в трагедиен аспект. Оттук идват и психологически усложнените лирически инвенции. Екстазите и резигнациите представят динамична цялост, важен компонент от която е иронико-пародийното. Характерно за редица стихотворения е пресичането на просторечия и поетизми, чийто смисъл се определя от граждански полемичните нагласи на поета.
Открояваща се личност в литературния и бохемския живот на Пловдив, след 10 ноември 1989 г. Тодор Чонов активно се включва в политическото обновление на града. Става важна обществена фигура, известно време е кмет на район “Централен”. Неговите лирически изяви намаляват интензивността си, като някои от печатаните му творби показват завръщане към ранните публицистични стихове. Регистрирал малка печатница и издателство, Тодор Чонов е редактор на известното сред културните среди “литературно-художествено списание за гении, таланти, бездарници, кретени и сноби” “Плесница на обществения вкус”, излизащо нередовно от 1997 г.
Друг ярък представител на поколението е
Красимир Обретенов (1950)
Роден в Плевен, той трайно свързва живота си на творец и общественик с града на тепетата. Ранните му творби правят впечатление с особеното преплитане на лирично и притчово. (Паметна е поантата на стихотворението за Кольо Фичето: “По-скромно, майсторе, по-скромно”, му казват калфи и чираци”.) Предразположението на поета към лирическата притча, към иносказателност с ясна социално-нравствена нравствена насоченост му печели популярност. С течение на годините авторът на стихосбирката “Небето под нас” (1984) задълбочава елегико саркастичните интонации, видимо в “Камък в огледалото” (1993) и “Сатири” (2000). Тук не елегантният хумор, а жигосващото отрицание определят твърде често трагическата тоналност. Даровитият автор рядко публикува, но творбите му ангажират читателското съзнание.
Дълбоко свързаният с Пловдив
Веселин Сариев (1951–2003)
дебютира с противоречиво посрещнатата книга “Здраво утро“ (1982). В редица отношения експериментални, понякога достигащи до маниеризъм, стиховете в нея представят младежкия страх от простотата. Тук оригинално е проявен усетът за колективно родовата обвързаност на личностното. Това се долавя в опитите на ерудирания поет да възкреси позабравени ритми и форми на стиховата организация, в известната архаизация на фразата.
Следващата му книга “Пред края на кръга” (1989, награда “Пловдив”) представя автор, съчетаващ експресивността на емоциите с болезнено рязката мисъл. Тук впечатляват социално-нравствените прозрения на поета, приел със свойствената си възторженост бурните промени в обществено-политическата действителност. В атмосферата на идеологическа разкрепостеност Веселин Сариев съумява да осъществи доста от своите културни интереси и замисли. Импулсиран от дружбата си с чилийския художник и поет Гилермо Дейслер, той създава първото българско списание за визуална и експериментална поезия СВЕП (1990). В четирите малотиражни броя участват автори от Европа, Япония, САЩ, Южна Америка. Представя се и концепцията на “пътуващото изкуство” (mail art).
Натрупаният опит води до оригиналните решения на “Съзвездие от мигове. Поетически диалози” (1999), където лирическите миниатюри са обвързани с акварелите на художника Румен Жеков. Стихосбирката е в три полиграфични измерения и в три варианта – на английски, немски, френски. Излиза също във вид на плакат и пощенски картички. Необичайното начинание е отличено с наградата “Пловдив”. Окриленият експериментатор издава и “Горски дух” (2000) – поема портрет на художника Атанас Хранов, оформена като плик за писмо, в който е скрита поетично-художествената кореспонденция. Последната книга на Веселин Сариев “Златна клонка” (2001) също е билингвистична, придружена от рисунките на Данаил Дянков.
Смъртта прекъсва кипящата дейност на винаги устремения към новото автор, оставил и историко-публицистичното изследване “Диарбекир и българите” (1996) – резултат от неколкократните посещения на този завинаги вписан в трагичната българска история край. Остават нереализирани множество проекти, наченатият прозаичен текст “Дворът” и спомените за незабравимия Весо, който покрай всичко друго заедно с колега от университетските години организира издателство “Салоон” (днес – галерия “Сариев” на улица “Отец Паисий” № 40), пуснало някои интересни книги, учредило годишни награди за литературни постижения.
Този колега е
Недялко Славов (1952)
След дебютната стихосбирка “Сърдечни сезони” (1981) синът на известния в Пловдив фейлетонист Слави Славов се насочва към по-модерна поетическа стилистика. Тя е видима в “Оптимистична поема” (1986), “Преодоляване на границите” (1989), “Мраморни години” (1995), “Летящият човек” (2000), “0–24 h” (2003).
Недялко Славов търси чрез поезията “доказателства за вечността ни”. Това е причината за многократното извикване на историята в неговите стихове, за значимата функция на ретроспекциите в тях. Той изтъква универсалното в човешките проявления, за да мотивира героико-романтичната си концепция за битието. Авторът е чужд на лирическата меланхолия, стреми се въпреки трагедийното да открие пътища към мотивирания оптимизъм. В този стремеж са мобилизирани културата и ерудицията на мисъл, познаваща и признаваща асоциативните прескоци, сложността на превъзмогването. Оттук идва и убедителността на повечето от творбите, пронизани от мажорни внушения.
Недялко Славов е автор на поетическите фрагменти “Човекът в бърз кадър” (1998 – с придружаващ превод на английски; 2001 – с придружаващ превод на немски език). Увлича се от театъра – има играни пиеси в Пловдив и Кюстендил. Драмите му са събрани в сборника “Бялата дама” (2003), съдържащ “Аляска”, “Дън от Жъ-Уан или последното бягство на Дон Жуан”, “Борса за трупове” и творбата, дала заглавието на сборника.
Писателят се отличава с вкуса си към обществени културни изяви –литературни четения, театрални представления, художествени изложби. През 2003 г. излиза съставената от него антология “Съвременни пловдивски поети”.
Верен на града на своята младост остава
Стойо Вартоломеев (1952)
Роден в Чоба, Брезовско, той още като студент и учител в родопското село Върбина публикува рецензии и полемични статии в пловдивския и в централния печат. Те правят впечатление и младият критик е поканен за редактор в ДИ “Христо Г. Данов”. През 1991 г. регистрира частното издателство “Хермес”, утвърдило се като водещо в страната, с големи заслуги пред съвременната българска словесност – според вече остарели данни тук са издадени над 1 500 заглавия с над 17 000 000 тираж. Новото социално битие на Стойо Вартоломеев (според самоиронията му вече бил “седмичен човек”, с разграфено седмично съществуване) го откъсва от активна критическа дейност. Все пак книгата му “Литературна арена” (1994) остава като документ за полемичната му страстност. Тук ценни са работите от цикъла “Литературен Пловдив”, пронизани от емоционално съпреживяване, но и от точни оценки за съвременни български автори, сред които и за негови връстници. Кой знае защо Стойо Вартоломеев не е издал в книга своята обширна литературна анкета с поета Усин Керим (1928–1983).
Трайно свързаните с Пловдив прозаици от първото университеско поколение са малко. Сред тях с по-проявени качества е
Стоян Сукарев (1953)
Роден в град Брезово, след завършване на университета той работи като учител и редактор. Автор е на сборника с разкази “Мъка по лъв” (1985) и на романа “Червеният амарант” (1990, отличен с наградата “Пловдив”), издал е и краеведската монография “Книга за Брезово” (1992). Стоян Сукарев е съставител и редактор на поредицата “Вечните български приказки” в пет тома (1995-1999), на приказния роман “Крали Марко” (2000), на трагедията “Бай Ганьо и Дон Кихот” (1994). От този талантлив автор се очакват зрели художествени произведения.
Свое място в първото университетско поколение има
Минко Танев (1953)
Изцяло свързан с родния си Пловдив, той дебютира със стихосбирката “Хълм” (1980), излязла като приложение в списание “Тракия”. Още тази подборка обръща внимание върху дарованието му. “Анонимен човек” (1983) представя лирическите постижения на Минко Танев. Тук са пресъздадени изживяванията на герой, който въпреки съзнанието за захвърленост сред враждебния свят съумява да съхрани духовните си начала.
В по-нататъшните си търсения поетът достига до откроено мъжествени интонации на лирическите внушения, натоварени и с философски инвенции. Патосът на “Враждебна вселена” (1990) е свързан със своеобразно космическо визионерство, в което звучи лайтмотивът за “лъчистото човечество”. “33 признания в любов” (1998) запазва някои от тези характеристики – стиховете не са толкова лирически, колкото израз на силната личност, опиянена от еротичните тържества.
Проявил литературната си подготовка още като студент, вече в условията на свободния печат стабилно присъства в съвременното изследователско и публицистично пространство
Гавраил Панчев (1954)
Роден в Стамболийски, проявил се като учител и общественик, той е изкушен от публицистиката, философията, литературната критика, за което свидетелстват книгите “Между робството и свободата” (1994), “Промяната” (1994), както и редица публикации в авторитетни национални издания. Особено внимание отделя на детайлното изследване на Алеко Константинов: “Убийството на Алеко Константинов” (1997), сборника есета и статии “Бай Ганю. Невероятни разкази на един съвременен българин” от Алеко Константинов: власт и знание” (1998), “Алеко Константинов. Биография в три тома” (2003). Трагически факт е, че на 10 май в Пловдив Щастливеца пледира по едно съдебно дело, след което запалва свещ за здраве в тукашната църква “Св. св. Кирил и Методий”, за да намери смъртта си на 11.05.1897 г. край пазарджишкото село Радилово.
Незабравимо е присъствието в пловдивския литературен живот на
Добромир Тонев (1955–2001)
Роден в Ямбол, той е сред лидерите на студентския литературен клуб “Гео Милев”. Повече от двадесет години е редактор в ДИ “Христо Г. Данов”. Първата му стихосбирка “Белег от подкова” (1979) е посрещната възторжено от читателите и критиката, отличена е с национална награда за дебют, поетът е приет в Съюза на българските писатели. Добромир Тонев се утвърждава като самобитен лирик чрез стихосбирките “Нежна машина” (1984, награда на СБП за поезия), “Свиждане със светлината” (1990), “Арго” (1994, награда “Пловдив” за литература). Поезията му е превеждана на множество европейски езици. Самият той превежда стиховете на Владимир Висоцки, издадени в книгата “Нерв” (1984).
Последните творчески изяви на Добромир Тонев са свързани с хумора и сатирата: “Под седлото на Пегаса” (1998) – поетически шаржове на известни пловдивчани, смешната новела “Крахът на един кокошарник” (2000), “Голямата лудница” (2002) – лирически злободневки, печатани в редовно поддържаната литературна страница във вестник “Пловдивски новини” и издадени посмъртно. Посмъртно излиза и книгата с фрагменти “Обратната страна на иконата” (2001). Поетът редактира множество книги, съставител е на “Антология на пловдивската любовна лирика” (1996), “Поетически сборник” (1998), “Друга вода” (1998), ръководи литературен клуб "Гео Милев", основава и ръководи Националната младежка поетична академия в Пловдив, днес носеща неговото име.
Преобладаващата част от поетическите творби на Добромир Тонев е изградена в класически стих, с оригинални образно-метафорични и римни решения. Поетиката му се гради върху творчески усвоените традиции на Атанас Далчев, Асен Разцветников, поколението от 40-те години на миналия век, както и на непосредствените предходници – Христо Фотев, Петър Анастасов, Борис Христов. Оригинално претворение намират темите за любовта и смъртта, за спомена и смисъла на творчеството. Стиховете на Добромир Тонев се отличават с лирически финес и философско-екзистенциална напрегнатост, важна роля играят междутекстовите връзки. Наред с късите лирически творби, впечатляващи са кратките поеми “Глад”, “Нежна машина”, “Синьо равновесие”, “Арго на светлината”.
Поетическото майсторство и социалната рефлексивност на Добромир Тонев се проявяват в шаржовете и в хумористичните му стихотворения, публикувани обикновено с псевдонима Шинел Балтонев. Фрагментите на поета изразяват същността на художествено-естетическите му позиции и се родеят с постиженията на Атанас Далчев, Иван Динков, Светлозар Игов.
Почти всичко, създадено от Добромир Тонев, е представено в издадения от ИК “Жанет–45” том “Събрано” (2008).
С неотстъпно следване на собствена лирическа линия се отличава
Тоня Трайкова (1955)
Родена в Карлово, тя продължително свързва живота си с Пловдив. Тоня Трайкова дебютира с книга в списание “Тракия” през 1982 г. Заглавието е значещо – “Кукувица”. Тук с фин лиризъм са представени перипетиите на самотния човек. Стихосбирката “Участ” (1985) затвърждава убеждението за органичното дарование на поетесата и за сериозното й отношение към литературата (автор е на сполучливи научни изследвания). Драматични са измеренията на нейния лирически свят – в него има раздвоение, преодоляваща и търсеща мисъл, противоречия между духовното и материалното, между раждащото и разрушителното. Изострена е чувствителността на героинята, привлекателна със своя суров екстаз. Близо две десетилетия Тоня Трайкова живее и работи в София, където публикува талантливите книги “Прашните контури на светлината” (1998), “Понякога поглеждам към небето” (2003), “Над болката” (2008).
Амбициозен белетрист и публицист със силно изявен критицизъм е
Стоян Вълев (1956)
Роден в село Генерал Инзово, Ямболско, след завършването на висшето си образование той е учител и известно време асистент в университета. Проявява се като активен журналист, става един от създателите на вестник “Марица”, главен редактор е на пловдивското списание “Дами и господа” (1995 – 12 интересни броя). Стоян Вълев се проявява като обещаващ белетрист още през студентските си години, но дебютира по-късно с романа “Когато Господ беше в отпуск“ (1999), оценен от сериозни читатели и критици.
Вече извън Пловдив, писателят издава посрещнатите с интерес белетристични сборници “Българският Декамерон“ (2001; 2002) и “Време за изневери“ (2003). Пише пиеси и телевизионни сценарии.
Началните изяви като студент и учител на
Христо Нанев (1956)
са свързани преди всичко с епиграми, миниатюри, отделни прозаичи публикации. Доста късно излиза книгата му “Сатирични пластики” (2004). Понастоящем, както пише негова почитателка, той “вече предпочита да наднича в хрониките на бъдещето и да разчита ребусите на битието, да събира отломките от Вечност – така необходими във времето на днешната обилна, но бързопреходна информация”. Резултат на предпочитанията към паранормалното са книгите “Предсказанията на Кики. Контакти. Разговори. Проявления” (1991), “Енергийна свръхсетивност” (1999), двутомникът “Прераждане и еволюция”: І. Свят на чудеса; ІІ. Израстването на душите” (2002), “Бъдете в този свят, но не от този свят. Свръхфеноменът Слава Сиврюкова” (2005).
Трайни са литературнокритическите и публицистичните изяви през годините на
Емилия Каменова (1957)
Една от изтъкнатите учителки в родния си град, тя демонстрира ранни интереси в областта на литературната критика и документалистиката. Авторка на множество статии, близо две години води литературното предаване “Книга от витрината” по Българската национална телевизия. Издала е документалните книги “Довиждане” (1984), “Портрет за наследници” (1989), литературните изследвания “Тази преходност – животът” (1994, първа награда за критика от националния конкурс “Светлоструй“), “Царски времена” (1998).
Дарбата й на оригинален тълкувател получава национално признание, а обаятелното й сладкодумство я изтъква като любим лектор пред специализирана и по-широка обществена аудитория. Талантливата книга на Емилия Каменова “Вятърните мелници. Статии, студии и рецензии” (2007) я представя като задълбочен познавач на миналото и критик с чувство за значимост на достойни български автори.
Сред първите автори – възпитаници на Пловдивския университет, са и установилите се в други градове: Димитър Шопов (1949) и Румен Леонидов (1953), Стоянка Боянова (1955) – в София; Христо Карастоянов (1950) – в Ямбол; старозагорецът Георги Янев (1950), завършил висшето си образование във Велико Търново; Филип Хорозов (1954) и Петър Хаджинаков (1955) – в Кърджали, където работи и завършилият пловдивския Техникум по хранително-вкусова промишленост белетрист Иван Бунков (1950); Петър Ванчев (1955), Ели Видева (1955), Мина Карагьозова (1955), Божидар Грозев (1956), Иван Митев (1959), Тодор Кръшков (1962) – в Хасково; Веселин Стоянов (1957) и Румен Денев (1958) – в Казанлък.
Непосредствено след тях или малко по-късно се проявяват Мюмюн Тахир (1957), Атанас Капралов (1958), Тодор Костадинов (1959), Валери Даскалов (1960), Мирела Иванова (1962), Емил Тонев (1964), Виолета Христова (1965), Мая Дългъчева (1967), установили се в София; Димитър Бечев (1956), Румяна Карапеева (1958), Диана Георгиева (1982) – в Ямбол; Иван Хранов (1956) – в Перник; Евгений Апостолов (1958) – в Бургас, Соня Келеведжиева (1960) и Георги Веснаков (1961) – в Сливен; Екатерина Стратиева (1968) – в Стара Загора. Роденият в Сливен Филип Кабакян (1958) живее и твори в Стамболийски. Верни на родопския си край остават Ефим Ушев (1958) и Миглена Георгиева, а Хюсеин Мевсим (1964) е преподавател в Анкарския университет по български език и литература, който покрай собствената си поезия е превел и множество съвременни български и руски автори.
Практически невъзможно е да се обхванат всички повече или по-малко изявилите си пишещи от Пловдивския университет. Това важи и за работещите в територията на критиката. С публикации в тази посока се изявяват отдавна живеещите в София Димитър Б. Димов (1951), с характерна увлеченост по модерните литературоведски методологии, понастоящем отдал се на белетристиката – автор е на обемния роман ”Мястото” (2005), пловдивчанинът Владимир Тороманов (1954), автор на литературнокритическа книга, също посветил се на художествената литература, Стефан Стоев (1957) – някога обещаващ критик. В столицата се утвърждава като сериозен литературен изследовател Катя Кузмова–Зографова (1957) – родом от Панагюрище, завършила пловдивската Руска гимназия, авторка на няколко книги, сред които особено впечатление прави монографията за българския модернист Чавдар Мутафов.
Към втората по-значителна генерация университетски поети принадлежи
Емил Милев (1957)
Роден в Благоевград, първоначално учител, след това журналист в редица пловдивски вестници, той е автор на отличаващите се със своята модерна стилистика стихосбирки “Третото око на самотата” (1992) и “Повикай ме” (1999). Поетическите му търсения са интригуващо своеобразни и при по-голяма настойчивост могат да доведат до впечатляващи резултати. Емил Милев има и няколко неиздадени произведения: трагикомедията “Искам екшън, скапаняци” (1999) и романа “Исус сред киборгите” (2003).
Вероятно трудностите на литературното доказване още тегнат над този оригинален автор, докато
Иван Ройдов (1958)
е признат и в чужбина. Той е автор на стихосбирките “Пейзаж” (1990; двуезично издание: 2000), “Вик на гълъб” (2002, многоезично издание в Германия), на пронизаната от носталгични тръпки “Завръщане в Левка” (2007) – селото в Свиленградско, където се е родил. Неговото лирическо вдъхновение представя естествените човешки реакции при сблъсъка с всекидневието. В стиховете му припламват искрите на социално-нравственото негодувание у иначе вглъбения в себе си интелектуалец, често прибягващ до алюзии от културно-философски порядък. Иван Ройдов е преводач, основател и ръководител на литературен кръг “Метафора”, с участие в наши и чужди антологии.
До признание на дарбата си през младежките си години достига и
Емил Стоянов (1959)
Той произхожда от родопски учителски род. Брат му Петър Стоянов (1952) е известен на пловдивската общественост като юрист (автор е и на книгата ”Сериозно за развода”) и бард с оригинални стихови находки много преди да стане активен деец на Съюза на демократическите сили и президент на Република България. След завършване на висшето си филологическо образование роденият в Пловдив Емил Стоянов специализира съвременна немска литература в Лайпциг.
Поетическите му книги ”Есенен човек” (1986) и “Дом за бели мисли” (1991) са оценени ласкаво от почитатели и специалисти. Характерна за тях е модерната лирическа интонираност. В много от творбите му важна роля играе характерната пловдивска атмосфера. Основател и първи директор на университетското издателство в Пловдив, шеф на телевизия “Европа”, Емил Стоянов като че ли се е отказал от интензивно лично присъствие в литературата. Жалко – преводите му от немски език и антологичната поетическа книга “Избрано” (2002) го представят като талантлив творец.
Емил Стоянов е създател и ръководител на издателска къща “Пигмалион” (1992), публикувало множество български и преводни творби, както и неиздавани преди това в България автори от Австрия, Германия, Швейцария. Десет чуждестранни писатели участват в проекта “Немско пътуване към Пловдив”. “Пигмалион” издава написаните от тях книги – уникален израз на модерно обглеждане на града чрез друг тип възприятия. За своите културни приноси Емил Стоянов е удостоен с Почетния кръст за наука и изкуство на Република Австрия (2002) и с Почетен кръст за заслуги към немската литература (2005).
Като обещаващ литературен критик се проявява
Бистра Сакъова (1959)
Съставена от публикации в авторитетната литературна периодика, книгата й “Текстове и прочит” (1990) почти изцяло е свързана с пловдивски творци и проблеми. В рецензиите и статиите й се проявяват сериозна теоретическа подготовка и способност за ориентация в същината на модерните художествени послания. Редактор в ДИ “Христо Г. Данов”, даровитата авторка се отдава на обществено-политическа дейност, което я отдалечава от изящната словесност.
Тильо Тилев (1960)
е роден в Стара Загора, но детството му преминава в близкото село Стрелец. Живее в Пловдив от 1987 г. Дългогодишен редактор е на вестник “Пловдивски университет”, откъдето начева творческият път на редица млади автори. След дебютната “Извънсезонно време” (1992), в която са налице отгласи от поетиката на Борис Христов, Тильо Тилев издава физиономичната стихосбирка “Сънят на разума” (1999) – с до известна степен херметични, на места изненадващи с внезапните избухвания на самоозлоблението творби.
Поетът предпочита тихия контакт с малцината, които търсят в стиховете нещо повече от очевидното. Това се вижда в “Една октава над дъжда” (2002) – стихосбирка с предимно интимни творби. Тильо Тилев е склонен към медитативни състояния, но винаги с оглед на социалната конкретика, присъстваща като активен изразител на нравствените преживявания в стихосбирката “Крал Артур и другите ми братя” (2008).
Емблематично за този поет е четиристишието:
Няма граници за тишината
Всяка дума трябва да се мери
Тишината всичко ще ни каже
Думите пораждат недоверие.
След завършване на образованието си
Иван Илиев Георгиев (1960)
се установява в Първомай, където създава обещаващата поетическо развитие книга “Докато вратата се отвори” (1995). Вече работещ в Пловдив, публикува “Семеен апокалипсис” (2001) и “Инкриминация на поезията“ (2005).
Още като студент се изявява
Красимир Димовски (1961)
Роден в Асеновград (коренът му е от села Яврово, роднина е на големия карикатурист Борис Димовски), той дебютира талантливо със сборника от осемнадесет разказа “Ние, кавалеристите“ (1987), последван от книгата с новели “Райската градина“ (1991). Прозата му притежава сериозни достойнства, но предизвикалият надежди автор се отдава на журналистиката, все по-рядко публикува художествени текстове, за да замлъкне като писател. Понастоящем е директор на Книгоиздателска къща “Марица“ в Пловдив, а надеждите на убедените в дарбата му е, че Красимир Димовски ще преодолее продължителната творческа криза.
По-различно е осъществяването на връстника и приятеля му
Валентин Георгиев (1961)
И този асеновградчанин достига до признание на дарбата си още през студентските години. Заработва като журналист в Пловдив, от дълги години е директор на реномираното издателство “Хермес”. Дебютира с новелите “Ако сме вечни” (1989), последвани от малоформатния роман “Самотни светци” (1993).
Валентин Георгиев навлиза в зрелия си период със “Седем истории за любов, грях и смърт” (2000, литературна награда “Пловдив”). Тук топосът на “малката уличка се превръща в място за разгръщане на класически митологични сюжети, с което все по-рядко разказът припомня за маркерите на тихата провинциална атмосфера на българските 70-те” (Борис Минков). Премислената композиция и отличителната стилистика на тази книга представят един от талантливите белетристи на Пловдив. Пестеливите му публикации са плод на самовзискателност, но се очакват по-интензивни художествени прояви.
Родената в Кюстендил
Роза Анастасова (1961)
се установява в Пловдив и работи в Народна библиотека “Иван Вазов”. Дебютната й стихосбирка е “Трудно като пролет” (1989), след нея излизат “Скално цвете” (1993) и “Местоимения за лека пиеса” (1998). Тези книги очертават света на финия и уязвим човек. Неговата душевна крехкост не предполага активна социална жестикулационност, доминират по-приглушените внушения.
По-различна е поезията на родената в Карлово
Атанаска Кузманова (1962)
В книгите “Веща, веща, вещица” (1999) и “Опашката на щастието” (2005) има редица саркастични, достигащи до гротеската творби. Налице са лирически активизъм и темперамент, припомнящи авангардистичната провокационност. При по-интензивни изяви Атанаска Кузманова–Неси би наложила дарбата си сред достойните автори на Пловдив.
Като ученик в Английската гимназия, а след това и като студент се изявява по страниците на литературния печат и печели литературни награди за млади творци
Антон Баев (1963)
След завършването на висшето си образование синът на пловдивския журналист Христо Баев поема по пътя на баща си, за да стане главен редактор на пловдивския всекидневник “Марица“ през 2000–2007 година. Той създава първия електронен всекидневник в града “Plovdiv Online”, предоставящ “свободата да четеш, пишеш и общуваш без граници”, с добре поддържани литературни и културни рубрики.
Талантливият поет е автор на шест стихосбирки: “Снежни сигнали“ (1988, награда “Южна пролет”), “Гърбът на мрака“ (1991), “Ездачът, нощта и пустинята“ (1995, награда “Иван Николов“), “Разпъване на Одигитрия“ (1998), “Целият свят и други апокрифи“ (2002), “Даровете на света. Нови апокрифи“ (2004).
Специализацията по регионална журналистика в САЩ през 1994 г. инспирира романа му “Американци“ (1997). Поддържащ сериозно темпо в литературния маратон, Антон Баев издава сборника с къси разкази “Жени и планети“ (2005, публикуван и в превод на турски език) и оригиналната проза “Белези от българин” (2006). Културата му проличава в книгата с литературно-философски фрагменти “Ноев ковчег. Книга от глоси“ (1999) и в монографията “Вариации за поета Иван Пейчев” (2006). Те поддържат собственото му убеждение, че “поет без критическо чувство е като дете без родител”.
Живко Иванов, обръщайки се към романа на Антон Баев “Белези от българин” и към “Високите каменни хълмове”, определя двете книги като “високи знаци на силно присъствие”. Втората от посочените е на друг откроен пловдивски автор –
Александър Секулов (1964)
Синът на известния актьор Илия Секулов завършва Средно специално художествено училище за сценични кадри със специалност помощник-режисьор. Вече студент филолог, той се изявява като даровит поет, за да се появят книгите му “Седмо небе” (1988), “Високо, над далечината” (1997), “Възхитително и леко” (2003, награда “Пловдив”).
Динамичен и темпераментен, изявяващ се в различни културни направления, Александър Секулов от 1993 г. до днес поддържа всекидневната рубрика “Под игото” във вестник “Марица”, за която е носител на награда “Пловдив” за журналистика (1995). Редактор е на културните издания “Фрагменти” (1990) и “Петното” (2004), негова собственост са пловдивските музикални клубове “Конюшните на царя” и “Петното на Роршах”. Енергичната му обществена дейност е свързана с множество културни инициативи на града.
Есеистичната книга “Майсторът и камъните” (1996), вече споменатата “Високите каменни хълмове” (2006), издадената съвместно с художника Атанас Хранов колекция “Наско Х. Истории с ром, джинджифил, стафиди и мед” (2005), пиесата “Светли хотелски стаи” (2005), романът ”Колекционер на любовни изречения” (2007) представят комплексността на творческа натура, винаги търсеща нови предизвикателства.
Живко Иванов постулира: “Антон Баев и Александър Секулов са пловдивските владетели и жреци на силното слово. Те не са тихи поети, не са медитативно и камерно вглъбени, а потопени в дълбината на мястото и пластовете на историческите му времена, при тях сътвореното бушува от страсти и прозрения за днешния свят и днешния човек”.
Силни думи за доказали се автори. А създател на ерудитски камерен творчески свят е
Вазкен Налбантян (1965)
Съсредоточен в себе си, скъпернически пестелив в своите обществени и художествени изяви, той е автор на физиономични с усложнената си модерност книги: “Земята на тетрарсите” (2003) и “Разковници” (2006), оценени от тълкуватели с високи критерии – Клео Протохристова, Георги Янев, Сава Василев, Иван Станков. Тук внушенията са енигматично поднесени, до дълбините им се достига посредством разшифровката на закодирани в странна плетеница културни и религиозни алюзии. Поетическото мислене, обременено от травматични усети и възвисявано от емоционалното откриване на вековната общност на човешкото, раждат необичайния стилов изказ. Третата книга на Вазкен Налбантян “Аралези” (2008) се състои от миниатюри – поезия в проза. Тя има интелектуално художествени пресечки с енциклопедичния средновековен ръкопис (познат в александрийска и византийска редакция), известен в християнската култура като “Физиолог”.
Пловдивчанката
Анита Тарасевич (1965)
прави впечатление още с първите си публикации като ученичка в гимназия “П. Кр. Яворов”. Студентка в Пловдивския университет, тя завършва филологическото си образование в София. През 1990 г. в ДИ “Христо Г. Данов” излиза талантливата й стихосбирка “Паметта на всяка капка”. Живееща в столицата, тя е автор на книга за деца и на разкази.
Константин Каменов (1965)
е издал стихосбирките “Бунт–85” (1994), “Шепичка съмнение” (1995), “Обещание за спомен” (1998), “Прощален етюд” (2000), “Най-хубавите мигове от живота ми” (2001), “Сенките на светлината” (2002), “Взривена душа” (2002), ”Тефтеръ–1914” (2003), “Мида” (2004), “Някой върви по паважа цяла една обиколка между стрелките по циферблата” (2005), “Каменна поетична мисъл” (2006). Авторът на изследванията “Небето помни – древнобългарската история” (1996), “Небето помни – протобългарската история” (2000; ІІ доп. издание – 2001), “Ключът на Енох. /Ключът на пътя към знанието/” (2006), “Бог вижда. Небето помни. Книга втора. Етногенезис и създадени култури от протобългарите” (2007) е податлив на емоционалното си въображение.
Станислава Станоева (1967)
дебютира със стихосбирката “Смъртта на палача” (1999), за която получава Национална награда за първа поетична книга на ежегодния конкурс на Шуменския университет. Тя участва в двата пловдивски сборника на младата поезия “Друга вода” и “6 + 6”. Работещата като репортер във вестник “Марица” авторка активно публикува и печели литературни конкурси. “Полет в камъка” (2003) представя характерните й поетически търсения.
Отрано се изявява като активно публикуващ сатирик
Петър Краевски (1969)
Предпочитан сътрудник в множество периодични издания и електронни медии, многократно отличаван с награди, той е автор на книги с хумор и сатира: ранните му изяви са “Стриптийз по всяко време” (1990) и “Вятър от консерва” (1992), а навлизането в художествена зрелост се представя от “Ало, как сте?” (2001) и стихосбирката “Сомнамбул” (2006).
Актуалността и оригиналността на различните жанрови отреагирания спрямо злободневното са израз на творческа социална ангажираност. Ловко опериращ със стиха, умеещ да изгражда интригата и пародийното звучене в прозата си, Петър Краевски е плодовит писател, чийто талант го поставя много по-високо от редица навлезли в областта на хумора и сатирата. Явно е, че той е възпитан в духа на значимата наша и чужда традиция, а сред по-новите автори е сравним както с проявленията на пловдивските творци (Никола Джоков, Здравко Попов, Павел Нейков, Иван Златев), така и с Васил Сотиров, Виктор Самуилов, Иван Кулеков.
Катя Стоилова (1971)
дебютира обещаващо с енергичната стихосбирка “Живот на екс” (1995). Последвалата я “Врели-прекипели” (1999) представят търсенията й в синтезите на интимното и нравственото. Социалната интонираност на най-остро проблемните стихотворения в “Страстната седмица” прибавя нови характеристики на лирическите откровения. Съпричастна към обществените проблеми, Катя Стоилова е талантлива поетеса, от която се очакват по-интензивни проявления и зрели творби.
Ангелина Талева (1974)
притежава дарба, проличала в породилата надежди стихосбирка “Пустиня и плувен басейн” (1993). Тази книга е публикувана след спечелен конкурс за първа поетична книга на вестник “Литературен форум” и издателска къща “Хермес”. През 2005 г. излиза и стихосбирката й “Любовта – измислена ирония” – израз на модерно отреагиране на битийната комплицираност.
Редица други университетски възпитаници са с успешни литературни изяви. След ранните си физиономични публикации (стихосбирката “Човек да ме повика” на списание “Тракия” от 1985, № 6) Динко Петков (1954) изцяло се отдава на журналистиката. Катастрофа отнема живота на Виктор Начков (1961–1993), чиято посмъртно издадена стихосбирка “Животът е дъга” (1993) показва дарованието му. Елена Диварова (1963) е публикувала стихосбирката “Луда капка дъжд” (1991) и литературната анкета “Да погледнеш към себе си” (1999), изявява се в областта на критиката, а Мими Михайлова (1965) е публикувала стихосбирката “Жива вода” (1990) и изследването “Кризата на прехода /повестта “Гераците” на Елин Пелин – митични и културно-антропологични наративи/” (1997).
Отдалата се понастоящем на журналистиката Екатерина Баева (Костова, 1969) е авторка на талантлива дебютна книга – повестта “Платното на Пенелопа“ (1994); Канелия Божинова–Колева (1971) се изразява в поетичните книги “Цветове” (1995) и “Нежна сила” (1999). Крася Димитрова е автор на интригуващата стихосбирка “Пентименто” (1994), а Катя Белчева (1973) е публикувала поезия и преводи в авторитетни издания.
Очаквания са свързани с Борис Ангелов (1974) – публикувал статии в авторитетни литературни издания, подготвил сборник под надслов “Критически разкази”. С обещаващи творчески изяви е родената в Панагюрище Евелина Кованджийска (1976). Завършила средното си образование в пловдивската гимназия за чужди езици, тя работи като преводач-кореспондент. Автор е на стихосбирката “Бели сънища“ (2005). Нейни стихотворения са издадени в колективната стихосбирка “Поетичен седмостен” (2007), в която участват и Бистра Дойчинова, Димитър Краев, Димитър Чиликов, Елеонора Пенева, Кирил Димитров, Константин Каменов.
В университета завършва славянска филология Веселина Сариева (1979). Тя произхожда от високоинтелигентен пловдивски род – баба й е поетесата Светлана Лилова, майка й е дългогодишен преподавател в Пловдивския университет, а бащата Веселин Сариев й е завещал търсещия си дух. Още като студентка получава награди за поезия и превод, публикува в престижни издания. По оригинален начин свързва словото и съвременните визуалните изкуства, видно в стихосбирката “ощ“ (2006). Авангардната книга е с мултимедиен диск и с интернет версия, представящи поетичната инсталация “стая за четене на поетичния цикъл ощ“. Собственичка на галерия, Веселина Сариева е енергична инициаторка на Пловдивските нощи на музеите, които всеки септември привличат голям брой посетители.
Също славянска филология е завършила Моника Янева (1980) – преводачка и авторка на монографичното изследване “Рицарят на ирационалното. Творчеството на сръбския сюрреалист Марко Ристич” (2008). От днешните студентски правят впечатление тълкувателските публикации на Стоян Меретев (1984) и стиховете на Веселина Балтова (1984), спечелила наградата на издателство “Пигмалион” през 2008 г.
