Антон Баев
Дами и господа, драги приятели на Сашо Бандеров, скъпа Мария!
Позволете ми първо да благодаря на самия поет, който, макар и на Сириус, сега ни гледа и слуша тук – в любимия му Пловдив.
Да благодаря на Александър Бандеров за това, че по стечение вероятно на случайността, пожела, ако се прави подборка от най-доброто от обемистото му лирическо наследство, то тази подборка да направя аз.
Това е изключителна отговорност поради простия факт, че аз дълбоко ценя този поет, учил съм се от него, влиял ми е и още ми влияе, и вероятно ще е така и занататък.
Близостта не олекотява и тъкмо обратното – увеличава тежестта на тази отговорност. Благодаря ти, Сашо!
Позволете ми след това да благодаря на жената на поета – Мария Бандерова, тази, без която едва ли щяха да се случат много от най-хубавите стихове на Сашо.
Който познава лириката му, няма как да не види, че те са центрирани там – от оня миг на връзката между поета и жената на живота му, Мария.
Скъпа Мария, искам да ти благодаря и за чудесния в своята лаконичност и лапидарност текст, който ми остави през лятото, а сега вече е книга, както казваш, макар и тънка, но Книга на живота ти с поета.
Имах добрата съдба да бъда редактор на този текст, който може да служи за психография на поета Александър Бандеров от бъдещи изследователи. Благодаря ти, Мария.
Искам да благодаря и на най-пловдивското издателство Хермес, което ми предостави пълна свобода за съставителство на сборника избрано на Александър Бандеров.
Аз не бях ограничен откъм обем, което се оказа по-трудната задача. След малко ще обясня защо. Благодаря на Стойо Вартоломеев за тази прекрасна свобода, без която не може нито да се прави, нито да се издава този висш пилотаж на литературата, наречен поезия.
Аз няма да говоря за поезията на Александър Бандеров, а за начина, по който съм разчитал и разчитам тази поезия. Защото да съставиш антология от най-доброто от 12-те стихосбирки на един автор (тук изключвам книгата с есета „Сред слънчевите копия на здрача” и обемистата поема „България, лето 893) за мен не означава просто да отбележиш най-хубавите стихове във всяка отделна книга и ги предадеш за набор в хронологичен ред.
Не казвам, че това не е подход – хронотопът може да се използва като структуроопределящ елемент в една лична антология, ако самият той е център в лириката на автора. При поета Бандеров обаче това не е така.
Ето няколко довода.
Поезията на този голям пловдивски автор не просто търпи развитие (що за клише!), но той често редактира печатани дори в предишни книги текстове и те излизат с променени стихове, думи и варианти.
Бандеров е от поетите, които се връщат при старите си текстове, за да им дадат нов ракурс, нова кръв.
Ето защо хронотопът тук не е център на тази поезия. От друга страна, подобна структура на антологията не би могла да центрира онези Сашо-Бандеровски мотиви, образи и стилистика, с които той, убеден съм, остава в нашата поезия.
От трета страна, аз разполагах с безценен дар – записки, които Сашо е правел, отбелязвайки онези стихове, без които, така да се каже, няма да е той самият. Те, разбира се, са в книгата, но като всеки безценен поет той си е налагал прекалени ограничения поради, предполагам, онази скромност, липса на какъвто и да е белег от псевдо-месианство, с което се отличават обикновените бездарници и простаци в литературата.
Та, искам да кажа, че подбраното от него аз значително разширих.
Както виждате, във великолепно издадения том от Хермес, 270 страници безкомпромисен автентичен поетов текст, самите стихове – 225 на брой, са разпределени в девет цикъла, бих ги нарекъл, поетически свитъци.
Опитах се в тях да цетрирам мотивните ядра на лириката на Александър Бандеров, от една страна, а, от друга, да синтезирам максимално неговата си стилистика, да не позволя дифузни за нея елементи да се намърдат в съответния свитък. Сами ще прецените дали съм успял.
Още малко около историята на тази антология.
Заглавията на деветте цикъла са заглавия или на книги, или на стихотворения, или отделни стихове на Бандеров. Опитал съм се това да са най-автентичните негови неща. „Хорал на ветровете”, както се нарича първият цикъл в антологията, е от едноименната му лирическа поема, но от друга страна, задава образа на вятъра като тотален символ в поезията на Александър Бандеров.
Тази поезия се гради преди всичко на два от четирите земни елемента, ако използваме феноменологията на Гастон Башлар – въздуха (вятъра) и земята (камъка). Тя не е водна и огнена и тъкмо въздушно-земна. Тъкмо затова си позволих като втори цикъл – след „Хорал на ветровете”, да поставя „Каменното село” – от едноименното стихотворение на Сашо Бандеров.
Друг, според мен Сашо-Бандеровски мотив, е отдалечеността, другостта, изобщо фигурата на „пришълеца”, която той употребява в лириката си обикновено в съчетание с времето, а не толкова с пространството. Тази лирика има усет за разпада на времето повече, отколкото за разпада на пространството. Затова и в нея думи-знаци като Вселена, Космос, Небе (въздушни впрочем) са центриращи, смислообразуващи.
Така дойде и следващ цикъл „Пришълец от друго време” – заглавието му е от стих на Бандеров. После „Пиета” – една от основните лирически струи в тази поезия, на страданието и едновременно с това – на опрощението, на стоицизма и едновременно с него – на драматичния психологически трус. „Ничия земя” е цикъл за пространствено-разпадащия се лирически герой в тази поезия, „Водите на Вардар” – любимата му тема за „разкъсаната България”, „мятаща се през граници и през сърца”. Впрочем този и още един цикъл – „Далечна като водопад” (пак от стих на Бандеров) носят водния елемент, водния знак. Това са цикли за любовта – „Далечна като водопад” – за любовта към жената, а „Водите на Вардар” – за тази към родното, родната пръст, земята. Та нали точно тези, най-свързани със земното символи като жената и родината, трябва да са и най-чисти, умити от поета, от неговата мъжка и в същото време синовна обич.
Екзотичното название „Вигвамите на Орилия” е от едноименна – вече задгранична – стихосбирка на Бандеров, това са стихове за наложената раздяла с родината, за сблъсъка с другото, чуждото, за пришълеца, само че този път не във времето, а в пространствения смисъл.
И така стигнах до заключителния „Отвъд” – цикълът-реквием, в който Сашо Бандеров се прощава с близките, с приятелите, с онова, което го е превърнало в поет, за да ни го дари с щедростта, каквато притежава само Бог и одарените от Бога деца на земята.
Дами и господа, ще ми позволите и малко думи за „Пепел от рози” на Мария Бандерова. Този ръкопис попадна в мен от нейните ръце, но първо на части.
Получих всъщност края му – нейният сън, предвещаващ смъртта, раздялата с човека, за който тя самата казва „този, който беше над всичко в моя живот”. Прочетох този текст с интерес и любопитство – дали наистина имаме сетива да усетим „това, което иде”. При толкова дълъг съвместен живот вероятно човек усеща другия до себе си като част от самия себе си, казах си.
Всъщност аз нямах представа – или поне представата ми беше бегла, за ролята на Мария в живота на Сашо. В този смисъл пълният текст, който получих по-късно от нея – тя беше цялата притеснение, че е написала, по-точно „описала” отделни мигове от живота си с поета, изгълтах на един дъх, както, сигурен съм, това ще сторите и вие. „Пепел от рози” не е мемоар, в който някой се прави на по-значим отколкото е, не са спомени, в които трябва да се напудри миналото, не е и опит това минало свършено да се превърне в сегашно продължително.
„Пепел от рози” е автентичен текст, който без претенции обяснява другата страна на живота – онази, която я няма в стиховете на мъжа, но и без която тези стихове нямаше да се родят, или поне да бъдат същите. Ето защо Александър Бандеров е щастливец, невероятен щастливец за един поет.
Мария ми каза, че е крила записките си от самия него, но той все пак е намерил ръкописа, докато бил сам в апартамента в Торонто. Прочел го и … го харесал. Сигурно е съжалил, че в един или друг смисъл животът на Мария е бил ограбен, подчинен, съчленен. Може би, ако не е била съдбата, да е имала друг път, свой път в литературата.
Но на човека не е дадено да гадае, на достойния човек му е отредено да върви по пътя си достойно и докрай, така, както вървят Александър и Мария Бандерови.
Благодаря ви за вниманието!
__________________________________________________________________________________
Словото е четено на 7 ноември 2008 г. в зала Съединение на Историческия музей в Пловдив.
