Първи съпруг
Първият съпруг е най-малко обсъжданият. Доктор Г. П. беше от Перник и бе доста консервативен. Сватбата беше само между него, мен, брат му и още една негова позната, кумове. Нищо повече, четирима души бяхме. Не исках повече шум, тогава така се женеха бунтарите, нямаше салтанати, нямаше специална булчинска рокля, никога не съм искала такива неща. Бяхме в хотел „Балкан“. Там отидохме на обяд и това беше. Бях световнонеизвестна – но и сега въобще не обичам фойерверки. Нашето съжителство с доктора не беше много дълго. Живяхме малко заедно в Перник. Но в началото той беше назначен по разпределение като млад лекар в село Завет, Кубратско. Събирахме се на купони – така се запознах с него.
Беше приятен, красив – рус, със сини очи. Малко преди да го срещна, вече бях взела решение – отивам в София да ставам певица. Магазинът за цветя ме чакаше. Но още не бях женена за него и нямах пари за никаква София. Той имаше частна практика и имаше някакви средства. Каза ми го направо: „Аз ще ти помогна да постигнеш това, което искаш.“
Наистина това беше първият човек, който ми даваше пари за квартира, за да преживявам в София. На него почти му свършваше мандатът и решихме да се оженим, той ми предложи, и реално ние не сме били заедно в Кубрат. Той се върна в Перник да работи като лекар, а аз вече бях близо до заветната цел. Живях в Перник, в началото в тяхната къща, пътувах с влака до София, всеки ден. Правя каквото правя и се
връщам пак с влака.
Парите, които ми даваха на концерт, бяха 8 лева или 5 лева. Вземам си парите и се връщам вкъщи. Той също работеше по специалността си в Перник. Баща му беше много добър човек, обаче майка му беше направо ужасна жена. Като разбра, че съм и певица – лошо є стана. Тя не одобряваше, че нейният син лекар се е оженил за медицинска сестра, отгорех на всичко и певица. Никога не пропускаше, когато семейството беше заедно, да ме уязви.
Много лоша жена, наистина. Когато някой път бяхме заедно, тя винаги подхвърляше: „Днеска оттука мина по улицата тая и тая, а тя сега е завършила висше, диплома взела…“
В такива моменти си траех. Беше ми в повече, но какво да правя, какво да кажа на такъв човек. Траех си. Друг път една сутрин аз ставам, и като сега си поспивах до късно… И тя, за да ме жегне, казва: „Мина една приятелка и ме пита – абе, вашата снаха бременна ли е?“ Ако „Я го духай!“ беше в речника ми тогава – така щешеда го отнесе…
Не съжалявам за живота, който напуснах тогава. Каквото заработех в София, го носех в Перник. Те живееха в една къща на склон, в пернишки квартал, където живеят миньорите. Баща му беше миньор, добър човек, природно интелигентен, за разлика от майката – дебела и мързелива, обичаща да командва всички. Претенциите є бяха до небето. А в къщата є нямаше чешма – много трудно живеехме. А аз чистница. Къпехме се, перяхме, всичко това по доста особен начин. Моята майка все ми казваше: „Няма да переш големи чаршафи, защото ръцете са ти малки.“
Но нямаше кой да пере моите чаршафи в Перник. Налагаше се да пера сама, перални нямаше, чешмата е на 20 или 30 метра от къщата, там
всички къщи се обслужваха от тая чешма. Зима, дъжд, сняг, кал – аз, с едни галоши, отивам с две кофи и мъкна вода от тази чешма, за да имаме в къщата вода. И тая същата жена продължаваше да има претенции, че тая била родила, оная била завършила архитектура или нещо друго. Издържах известно време и дотук. То тогава толкова тежах, колкото две кофи вода, и затова може някои здравословни мои проблеми, които се появиха по-късно, да са предизвикани от тази груба работа. Сега, не знам, не мога да виня никого, Божа работа е всичко.
Чувствах се никоя. Случваше ми се да пея, но се грижех и за битовите си неща. И вече като тръгнах на поредното турне и започнах със Здравко Радоев нова връзка, реших, че не мога да се връщам вече в Перник. То че не съм от Париж – ясно, но вече бях стъпила на сцената. Не бях даже забелязана, не бях никак велика, но аз вече виждах и хубавото на света. Виждах мечтите си. Жените без мечти със сигурност няма да ме разберат и ще ме обявят за кучка. Но ако това е цената на моя успех, аз съм готова да ме нарекат с обидни думи – тези обидни думи са нищо пред това, което съм изтърпяла, за да бъда мечтата си.
Никога не позволявайте някой да ви казва какво можете и какво не можете да правите. Никога не позволявайте битът да ви съсипе и да трябва да носите вода, вместо да пеете. Ако ви се носи вода – носете вода. Ако ви се пее – пейте. Но едно от двете неща трябва да правите добре.
Направете нужното да се освободите от бита. Да се освободите от пернишката кал, която у нас е навсякъде. И никога не се връщайте стъпка назад от най-трудното, което вече сте преживели. Аз исках да раста. Не можех да се оставя да ме мачкат. Да ме мачкат и да ми казват, че съм такава, че съм онакава.
Реших да жертвам брака си. Реших и казах: ще се разведем. Просто в един момент разбираш, че не ти е там мястото. Но останах с уважение към него. За него не знам, както и за неговата втора съпруга, с която се запознах – тя също беше медицинска сестра. Към нея имам най-добри чувства, но горката майка на Доктора – и втората є снаха – и тя медицинска сестра. Как ли го е преживяла, горкичката…
Влюбена бях в първия си съпруг наистина, за обич не бих се обзаложила. Ожених се, защото бях млада, влюбена, той беше сладурче, сини очи, руса коса. Човек като е млад, се влюбва и взема решения много бързо. Не търсете причините да се ожени една жена в жълтите вестници, излезли с половин век закъсняла лъжлива информация. Никога не съм се женила, защото съм бременна. Или небременна. Не страдам, че нямам деца. Не съм и длъжна да обяснявам защо нямам деца. Но публиката заслужава истината.
Ванко Пеев. Любовта ми
Пътувахме с влак. Отиваме в сръбската телевизия следните персони: Мария Косева, дуо Браво, може и Орфи да е бил, Милка Янакиева и други – артисти, хумор, сатира и забава. Снимахме каквото снимахме и вечерта ни водят всички в един нощен клуб, какъвто не сме виждали ние, в България нямаше. В клуба свиреше… български оркестър.
В този оркестър на пианото бе Иван Пеев. Като го видях, загубих ума и дума. Най-добрият джаз пианист на България. По-добър от Милчо Левиев. Ванко е Телец, мъжете Телци са особени, имат аристократично самочувствие, не се бутат много, докато Милчо Левиев беше по нахъсан и стана диригент, и велик емигрант.
Това ми бе първата среща с Ванко. Станахме гаджета моментално. Нямаше начин. Аз го виждам като на филм – те свиреха, долу имаше дансинг, а нашата група горе, поръчахме си по нещо. Музикантите идват при нас да се запознаят с българската група, която е дошла в Белград. Запознават се с всички, запознават се с мен, а аз като виждам Ванко, изтръпвам. Така изглеждаше моят мъж. Обаче по нищо не давам да ми проличи, седя си така, като олицетворение на скуката. Слязоха да свирят. Ванко свири, а аз го гледам как свири.
Не знам как съм го гледала, но той идва пак горе при мен и казва: „Ние свирим до 4 часа, ще ме изчакаш ли?“ Бях готова на всичко. Казах „Да“. Другите от моята група си тръгнаха, някои останаха. Тръгва Ванко и аз тръгвам с него. Никой не обърна внимание с кого тръгвам, къде тръгвам, с кого отивам. И той ме завежда в квартирата си. Спеше заедно със саксофониста Гери, брат на барабаниста Крум Калъчев – мъж на Катя Филипова сега. Много добър музикант – барабанист. Завежда ме Ванко в стаята си, там – светло. Гола крушка някаква.
А аз като девица на витрина, сядам на един стол и мирувам. В съседната стая знам, че е Гери. Ужас. Такъв ужас съм преживяла. А Ванко влиза, съблича се, облича се, оставя разни неща наоколо и ми казва: „Събличай се.“
Забравих за всичко. Вече не бях жена на никого. Забравих кое е най-важното. Паникьосах се. Никога не се бях чувствала така. Помолих го – може ли да изгасиш лампата. Държеше цигарата много особено. Ръцете му красиви, кожата му бяла, като алабастър, нежна, гладка кожа. Но очите, очите са тези, които те впечатляват. Като те погледне, и очите му говорят. А като музикант – перфектен. Бащата на Ванко, професор Иван Пеев, беше написал първите учебници по солфеж в България. Дядото – свещеник. Майката, Султанка Пеева – прекрасен човек, цигуларка.
Всяка вечер оставах при него. Не се прибрах нито веднъж в хотела. Защо ли ви казвам това? Защото на връщане влакът тръгваше рано и последната вечер трябваше да съм в хотела, за да поспя като никога поне 2–3 часа. На другия ден чувам клюки: „Да знаеш, носи се слух, че тази вечер не си преспала в хотела.“ А аз им казах: „Не е вярно, точно тази нощ преспах в хотела!“ И се върнах в България лудо влюбена. Здравко-Мравко вече е забравен. Тръгваме на ново турне, обаче акълът ми е на друго място. Здравко не ме притесняваше много, защото за него имаше достатъчно други любовници. Господ събира хора и Господ ги развежда. Каква съм аз, за да се съпротивлявам – с когото ми е било писано, с този съм била. Казвам ви това, защото Хачо Бояджиев стана директор на Концертна дирекция и върна групата на Ванко от
Белград, а аз бях включена към групата на Ванко за едно турне из България. Оказа се, че трябва да пътуваме заедно – Ванко, Здравко и аз. Плюс сума ти хора, доносници и клюкари. Тръгваме ние на турне, а аз, като всяко момиче, си мисля, че Ванко е бил с мене, но явно не съм му останала чак толкова любима в главата, да си мисли за мене. Дали ще ме забележи, дали ще ми обърне внимание, какво ще се прави в такава сложна ситуация. Но няма какво да мислите, момичета – като видях Ванко, отново онемях. Често употребявам думата „онемяване“. Просто не зная какво да кажа. За някои неща трябва да се мълчи. Вече знаех, че е имал кратка връзка с Лияна Антонова, преди години, но никога не говореше за нея. Нещата с Ванко започнаха да стават сериозни, обаче Здравко е там. Какво да правим? Ванко не говореше, говореха само очите му.
Има и до днес много чувствителна душа. Такива хора в България стигат до едно-единствено нещо. Пиенето. А нашата история беше любов по хотелите на социалистическа България. Турне, една певица, двама музиканти. Може да стане прекрасен филм. Казах на Ванко, че оставам с него. А то просто останах в неговата стая в хотела. Местене от един етаж на друг, но за мен това беше като полет в облаците. Здравко вече е игнориран. Той обаче, хитрецът, изведнъж ме заобича силно. Започна да ми оставя бележки: „Бебчо, обичам те.“ Мъжете са много интересни, изведнъж като видят дебелия край. Трябва да бъдат изучавани в лаборатория.
Не си мислете, че това напускане на един мъж става както си го представяте, семейно – багажи, караници. Ние бяхме музиканти, нямахме багаж. Това, че съм живяла при Здравко, не означава, че там съм си държала куфарите. Всичко, което имах, носех със себе си. Ако трябва да съветвам някого как да живее, бих казала на всеки тази мъдрост. Но аз съм попадала за щастие (до този момент) само на интелигентни мъже.
Те се опитваха да решат проблема помежду си. Обичаха ме, може би. Един ден ги срещнах и двамата, направих им среща в София, в хотел „България“. Казах им – искам да се разберем при кого оставам. Видяхме се, все едно беше вчера – имаше нещо като дневен бар, Червения салон. Аз говорих първа: искам да ви кажа и на двамата, оставам при Ванко. Реших нещата. И досега правя така. Жените не могат да оставят мъжете да решават вместо тях. Не бива.
И какво стана ли? Ами тръгнахме на турне. С Ванко. Без Здравко Радоев. Животът беше прекрасен. Един ден обядваме и той ми каза: „Искам да се оженим.“ Аз му казах директно, че нямам намерение да се женя, защото не мога да имам деца. С една дума, той ми отвърна – това не ме интересува, интересуваш ме ти. Да. Аз съм била така харесвана – представете си. Не бройте мъжете на Лили Иванова. Бройте единствената є любов. Иван Пеев, той си остава и ще си остане. Днес е в сърцето ми като един изключително добър приятел, на когото винаги ще помогна.
Понякога се държеше безразлично с мене, докато се самоунищожаваше. Въпреки това – аз го боготворях, той беше много красив, синът на професора. Много красив. А аз се женя за втори път. Опровергавам всички слухове: докато бяхме женени, нито веднъж не ми е намекнал, нито той, нито майка му, никой за нищо не ме е упрекнал. Отношенията ни бяха чисти и музикантски. По-късно започна да пие страшно. Просто пиеше до 6 сутринта. Прибира се, ляга, спи до 16–17 часа, изкъпва се и пак тръгва нанякъде. Връща се насутринта и пак, и пак. Не мога да кажа, че ми е изневерявал. Обичаше да се запива, да играе табла в зала България, с музикантисе събираха. С Людмата (Людмил Георгиев). Все джазмени. Бяха първи приятели и с Мишо Ваклинов, от тия, бутиковите музиканти. И се запиваха.
Усетих почти веднага, че създавам връзка с човек толкова велик и невъзможен, че същият ще стигне до самоунищожение. Усетих, да. Но любовта е по-силна от всичко. И до днес той държи на мен и ми казва: „Ти си моята малка вълшебна фея…“
Сега няма такива мъже. Идват, защото съм Лили Иванова. Така е. Единственият мъж, който е бил до мене и заслужи авторитета си, е Иван Пеев. Аз искам просто той да е добре. Най-мъчително се разделих с него, с Ванко Пеев. Защото го обичах.
Никой друг не съм обичала. Човек не може да обича няколко пъти.
Но – колкото го обичах, Ванко толкова повече пиеше. Освен това беше много особен човек, тежък характер. Спомням си как реагира Ванко на това, че съм се виждала с Янчо Таков. Не знам тогава кой ни запозна с Янчо, но още първия път един приятел на Ванко ни вижда и му снася веднага. Като разбра, дойде вкъщи, прибра се, не се кара, не ми крещя, но отвори прозореца и започна да изхвърля всичката покъщнина долу. Ама не моите неща само – а всичко, което му попаднеше пред очите. Само телевизора не изхвърли. Като видях какво става, затворих вратата и не отварям. Той хвана китарата и я разби във вратата. Не беше пил. Видях се в чудо. Искам да се знае, че не ме е обиждал, не е посегнал да ми удари шамар.
Най-жестоката обида ми е нанесъл един човек, някой си Марин Б. Той си позволи във вестник „Труд“ под чуждо име да пише нечовешки лъжи и изля мръсотията, която носи в душата си, върху мен. Направи го по повод не за мое нещастие, а по повод моята слабост. Говореха, че Ванко не ме е искал, защото, цитирам, съм имала „мъртва утроба“. Този нещастен човек със съмнителна сексуална ориентация имаше дори семейство, него социализмът го задължаваше да играе ролята на мъж. Може би заради това неговата потиснатост се изрази в грозни понятия и извратени представи за най-ценното, което съм имала.
Това, което е писано често за мен, е измислица на долни хора. Хора, които са се старали да ме обяснят, но са обяснявали единствено своята мерзост и грехове. Те оскверняваха всичко – и любовта, и болката. Не си пожелавайте да сте на мое място. Кой ли знае къде е този човек сега? Къде ли си ближе раните, нанесени върху чужда кожа?
Днес Ванко живее с една малка пенсия. Един музикант, като много други, наистина живее далече от останалите хора и от държавата, за която той е направил толкова красиви неща. Невероятно. Неговата чувствителност не му позволява да хленчи. Не иска да споделя с никого. Няма да се оплаче. Прекрасен е.
Но тогава – тогава бях щастлива. Коя година беше?! 1965-а?! Има ли значение. Оженихме се на един 15-и март. Но пак направихме мъничка сватба. Само аз, той и Сашо Мирев – нашият общ приятел. И Лидия Станчева с мъжа си, генерал Станчев, като кумове. Пет човека. Беше хубаво – бяхме на вечеря, сватбена вечеря.
Трябваше да живеем във Ванко. Той живееше в комплекс „Ленин“, днес – „Гео Милев“. Имаха апартамент. Майката и бащата – разведени, но живеят заедно. Майката живееше в кухнята, бащата в хола, ние с Ванко в една стая с едно легло, голямо колкото детско. Един персон. Като кушетка беше. Как сме спали, не знам, така живеехме, но бяхме щастливи. Седем години бяхме заедно. Решихме да съберем пари да си купим кола. Купихме си Форд Фалкон тогава – успяхме, защото като се оженихме, веднага заминахме за Съветския съюз. На турне.
Преди да заминем, се оказа, че аз нямам репертоар, защото излезе една наредба по едно време – всички да пеем на български език. Малко не ми харесваше това, но бях млада, после оцених, че е било правилно, добре че е било така. Създадох български репертоар. Отидох в Балкантон, свързах се по някакъв начин с Йосиф Цанков. Балкантон се помещаваше в едни фургони, пак там, на същото място беше и кабинетът на Йосиф Цанков – в един от фургоните. И имаше малки 3 стъпалца, за да влезеш във фургона. Изминах ги като среща с папата. Висях един час навън и той ме прие. Казвам му – аз съм една певица. Искам да ми напишете песен. Добре, каза той, ще напиша. И написа „Събота вечер“. Но! Явно не е имал доверие в мене, защото когато отидох да я запиша в радиото, той присъстваше, а всички бяха втрещени – той никога не е присъствал на запис на негова песен на певец. Може да е било специално внимание, но аз съм мнителна, така си го обяснявам.
Той работеше с Мими Николова, Маргарет Николова и Георги Кордов. Остана доволен от моя запис и тогава вече се сприятелихме.С жена му и с Ванко започнахме да движим заедно (така се казваше едно време), даже жена му ми подари първото златно синджирче. Нямах украшения, нямах злато. Беше ценно, защото беше от нея, от жена му. Мисля, че това беше втората му жена.
И заминахме на турне в Съветския съюз. Връщам се и… О, какво са медиите – аз съм вече нашумяла певица в България. Заради „Събота вечер“. Първият ми български хит.
„Събота, събота вечер – празник на мойте мечти…“ Наистина беше празник на моите мечти. Това е прекрасна моя песен, казано нескромно. Ако признанието по света е трудна задача дори за гениалния човек, то в България признанието е задача за луди хора. Всеки нормален човек ще се откаже в ситуацията, която се предлага на хората, които се опитват да правят нещо различно в този живот. Дори не говоря за себе си. Говоря за Йосиф Цанков. Написа ми една песен, втора песен. Но не го признаваха. Отива на „Златния Орфей“, прави песен, пее я някой – ного игнорират по партийна линия, не допускат негова песен да спечели. Той беше бохем, беше баровец от старата генерация…
Един исполин, красив мъж – с бяла коса, много се грижеше за вида си. После напълня малко, но общо взето се държеше. И когато разбраха, че е болен, дадоха му „Златния Орфей“. Чак тогава му го дадоха.
У нас, за да те признаят, трябва да си стар, болен или мъртъв. Избирайте си. С Ванко се движехме в много интересна среда и прекрасни приятели. Откъм пари и влияние бяхме безпомощни. Ние правехме изкуство, а покрай нас се движеше световната машина на социализма. Пеем за любовта, но силата винаги е била в парите и политиката.
Отиваме в Братислава на конкурс. Първият ми международен конкурс. И казано скромно – печеля „Златния ключ“, първа награда. Какво стои зад този успех? Ванко ми направи убийствен аранжимент. Още като изпявам на репетицията песента, всички питат – кой е правил аранжимента. А Ванко от дете е цигулар, вундеркинд, веднага на чехите им направи впечатление, че аранжиментът е правен от цигулар. Беше се съобразил идеално с щрайха. Питат – чий е аранжиментът, казвам гордо – на мъжа ми. Поздравяваха го повече от мене.
Ванко свиреше на пиано, цигулка и китара. Още от дете в неговия живот се е случило нещо ужасно. В Брюксел се превежда конкурс за млади таланти цигулари. Но на конкурса не пращат Ванко, а друго дете. Бездарно дете, но „детето на когото трябва“. Както и днес става – по партийна линия… и днес не е по-различно на Евровизия или на каквито и да било награди.
Защо ви казвам, че е чувствителен – реже сухожилието на малкото пръстче. Ужас. Като протест. Клъцва го така, че пръстчето да му остане право, да не се извива по този начин върху грифа и да не може да свири. Хвърля цигулката. Баща му цигулар, майка му също цигуларка. И сяда да свири на пиано. Става първи джаз пианист, най-добър в тази държава за тогава.