Автор Николай Заяков
Физическата смърт на Христо Фотев и Коста Павлов лиши съвременната българска по- езия от пъпната й връв. Сега поезията е оставена сама на себе си и, макар да не го съз-нава, е поезия с корен в бъдещето. И причината за това е във факта, че Фотев и Павлов физически са зад нас, но духовно винаги ще бъдат условният рефлекс на българската поетичност. На личностите трябва да се гледа като на книга, това е моето послание.
Понякога не съзнаваме колко важно е личното съприкосновение с един автор. Мисля, че в моя случай това е съпреживяване, което носи и чисто човешка красота. Пламен Асенов е поетът, чиято първа книга бе издадена извън стереотипите преди 20 години от българския политемигрантски център в Западна Европа. Година след това книгата бе издадена като част от библиотеката на тогавашното сп. “Тракия”.
Сега думата е за новата книга на поета. “Зодиак на смъртта”* донякъде шокира със заглавието си. От там идва и съзнанието, че тя е белязана от вътрешната съпротива на нейния автор.
Впечатлението за преднамереност пък може да бъде подменено с впечат-лението за подреденост. С навлизането в текстовете чувството за планиране на написа-ното не изчезва, а се засилва. Но поради доброто си изпълнение, стиховете въздействат като една модерна интерпретация на магичното. Като всеки изкушен, и аз се надявах да съумея да хвана автора в собствената му клопка, това обаче не се случи. Той е съумял да не се повтори, а цикълът, който дава заглавието на тази книга, е между най-доброто, което изобщо съм чел. Натрапчивата последователност на внушенията всъщност откро-ява техния различизъм, тяхното другоячество. Затуй именно възприемам тази част на книгата като поетическа равнопоставеност на зодиака, като поетизирана астрология. Поезията на Пламен Асенов вдъхва душа на категории от метафизиката, което по прин-цип, а и извън принципите, се явява начало и смисъл на поезията. Така поетът е вътре в поезията в не по-малка степен, отколкото поезията е вътре в него.
Не са извън контекста на планираното и останалите цикли в книгата. Това, разбира се, е само привидно. Смисълът на Пламенасеновото писане е да разрушава планомерно оно-ва, на което се явява архитект. В “Цветове и природи”, без да придава някакво особено значение на нещата, поетът ги опакова в стихове, придавайки им допълнителен смисъл.
Но сякаш за него смисълът не е достатъчен. То е като надничане в кладенец. Предизви-кателно е, принуждава те да скочиш. Вътре, както го прави поетът. По тази причина изглежда, че тези стихове са писани или че произлизат от вътрешността, те са енерго-носители на една дезориентираност, на търсене и контактьорство. Мисълта ми е, че във всичките раздели на книгата, включая “Митография 2” и “Градове”, Пламен Асенов се изявява като откривателя на “флогистона”, онова митично вещество, от което се зах- ранва поетическата алхимия.
Ще призная, че рядко ми се е случвало да чета толкова проникновени стихове за града, стихове, които звучат красиво поне колкото градовете, на които са посветени. Стихът е новаторски в същината си, подобен на стъпки нощем, изложен на спорадичната осве-теност от някоя и друга оцеляла улична лампа.
Ще призная все пак, че Митографиите ми звучат по-протяжно и тежко. Приемам ги повече като реминисценции, отколкото като сценичен ефект, в тях реалността е повече от митологията. Но макар магията да я няма, фрагментите все пак говорят. Би могло да се говори за поетическа археология, за търсене извън времето, където време и простра-нство се идентифицират като едно и също понятие. Едва ли поетът съзнава, че е оти-шъл толкова далече, но археологията понякога може да бъде обърната към космоса, а нейните възможни алтернативи да са в една наглед необичайна метафоричност. Казвам още, че големите думи са в състояние да убиват малките таланти, но истинският поет остава недосегаем. Неговата защитимост произтича, както е в случая, от неговата недо-сегаемост.
Пламен Асенов е едноличен, стоящ извън групата граждани, поет. Такава е и поезията му. Поетът и поезията са част от една обща самоличност. Поезията на Пламен е талант-ливото и силно говорене на един мълчаливец.
Ще добавя, че някои от тези стихове са покъртителни с лекотата на своя ход. И човек ги следва тъй, както, предполагам, би следвал смъртта, която го е споходила.
