Автор Кристофър Лемън-Хаупт, сп. Либерален преглед
От десетките книги на Ъпдайк, може би никои не заплениха въображението на четящата публика до такава степен като ония, разказващи за обикновените хора в градска обстановка. Неговият най-известен герой, Хари Рабит Ангстром, се появява първо като бивша баскетболна звезда от училищен отбор, човек, хванат в капана на брак без любов и ненавиждащ професията си. През четирите романа, чиито заглавия носят неговия прякор – Заеко, бягай, Заека се завръща, Заека богат и Заека се укроти – авторът проследява смешния, неспокоен и изпълнен с търсене живот на този среден американец, представен на фона на основните събития от последния половин век. „Моята тема е американската протестантска класа от малкото градче“, каза Ъпдайк на Джейн Хауърд в едно интервю за списание Лайф. „Обичам средата“, продължава той. „Именно по средата се сблъскват крайностите, именно там непрестанно властва двусмислеността.“ Удивително трудолюбив и плодовит, Ъпдайк произвеждаше всеки ден по три страници проза, есеистика, критика или поезия, доказвайки максимата, че няколко страници на ден означават поне една книга годишно – или повече. През живота си той публикува 60 книги. Последната от тях „Сълзите на баща ми и други истории“, ще бъде публикувана през юни.
Със съзряването на прозата му романите на Ъпдайк понякога ставаха по-екзотични и експериментални по форма, място и тема. Превратът (1978) е поставен в една въображаема африканска страна. Бразилия (1994) беше авантюра в областта на магическия реализъм. Към края на времето (1997) разказва за 2020 година, след катастрофална война между Съединените Щати и Китай. В Гертруда и Клавдий (2000) се разказва за майката и чичото на Хамлет. А Терористът (2006) е фиктивна студия за един конвертиран мюсюлманин, който се опитва да взриви тунела Линкълн.
Филип Рот, един от равните на Ъпдайк автори, каза преди няколко дни: „Джон Ъпдайк е най-големият човек на словото в наше време, толкова брилянтен като литературен критик и есеист, колкото беше и като романист и автор на разкази. Той е и винаги ще бъде не по-малко национално съкровище от неговия предшественик от 19-ти век, Натаниел Хотърн.“
Някои читатели се оплакваха от начина, по който той представя жените. В едно интервю за лондонския Таймс Ъпдайк прие критиката, че „моите жени никога не се намират в движение, те винаги са там, където са ги поставили мъжете.“ Единствената му защита, каза той, „е в това, че жените ме интересуват преди всичко в обстановката на дома, семейството, сексуалните отношения. Аз не описвам мнозина мъже-бизнесмени, тоест не съм склонен да пиша много и за бизнесмени-жени“.
И все пак, опитвайки се да посрещне тази критика той създаде онова, което сам нарича „активни и динамични жени“ във Вещиците от Ийстуик. Някои критици обаче откриха зад очебийния респект на автора към тези женски динамомашини повече двусмисленост, отколкото където и да било другаде.
Някои критици смятаха, че минимума от насилие в сюжетите на Ъпдайк изглежда несъответстващ на съвременния свят, който той описва. В отговор той изтъкна защитата, че пише от собствен опит. „Никога не съм участвал във войни и много рядко – в боеве с юмруци“, каза той на един интервюиращ. Междувременно той продължаваше да произвежда литературни произведения неуморно, сякаш възприятията на петте му сетива ставаха реални само когато бъдат фиксирани на хартия.
Романистът Мартин Еймис скицира Ъпдайк доста убедително в една рецензия за сборник разкази от 1991: „Докато приготвя чаша безкофеиново кафе над свирещия чайник, на лицето му се вижда обичайното изражение: онова на човек, непрестанно изкушен от притеснението на сладостни игрички. Телефонът звъни. Някакво научно списание иска нещо стегнато по въпроса за философията на субатомната термодинамика; модно списание иска 10.000 думи за любимия му цвят. Няма проблеми – но дали те могат да почакат? Господин Ъпдайк трябва да се качи горе и да довърши един роман.“
