ИК „Коала прес“ представя
„Змията. 46 легенди за Сътворението“
от Антон Баев
По всички книжарски вериги в страната и с онлайн поръчка на сайта www.koalapress.com
обем: 288 стр.
цена 17,90 лв.
ISBN 978-619-261-021-0
Художник – Димитър Келбечев
Редактор – Елка Димитрова
Оформление – Атанас Чакъров
Коректор – Жанет Желязкова
За книгата:
В разказите на Антон Баев има отблясъци от Шехерезадиното изкуство на живота като разказ. Игрива фриволност и трагична патетика, драматични напрежения и комични разреждания, пречистваща усмихнатост или мрачен сарказъм се вплитат в любовните романи на героите, за да ни представят чрез тържеството на любовта или трагедиите на любовта несекващите енергии на живота.
Задъхано от опиянението на собственото си въображение, разказното сладкодумство на Антон Баев като че си играе с различни наративни техники – събитията понякога като че се разказват сами, друг път са оцветени от сказовия колорит на определен разказвач, който се крие и показва зад различни повествователни маски – на отделни герои, на различни наблюдатели и коментатори или в някаква паноптична гледна точка без определена идентичност.
Проф. Светлозар Игов
Една от най-зрелите и силни книги на поета и писател Антон Баев. Майсторско вплитане на всекидневие и мит, каквото виждаме в най-добрите образци на литературата. Магическото просветва между редовете и прави онова, което е пред очите ни, да се разклонява и обраства със смисли, да търси излаз към възвишеното. Лекотата, с която се четат тези разкази, е още по-удивителна предвид тяхната дълбочина и многопластовост. Внимателният читател ще открие най-важните гласове от българската и световна разказваческа традиция. И още – школуване при устните истории, които всички сме слушали от нашите предшественици.
Георги Господинов
Любовта като реално чувство и нереално преживяване, като идея и фикс-идея, като неразплетима магия и необяснимо вълшебство е нишката, която сплита тези 46 разказа и легенди в монолитен масив. В немалко от тях оживява балканският човек с неговите непрестанни търсения, премествания във времето и пространството. Разказите, в които умело са вплетени митологически персонажи и фолклорни мотиви, се отличават със своя есеистичен заряд, лиризъм и лапидарност, изобилстват със звучащи като сентенции мисли и разсъждения.
Проф. Хюсеин Мевсим
Бежанците – ето къде е ядрото на разказаните истории. Нашите бежанци – ние-бежанците, прогонените и уседнали на някакви нови места хора на Юга и Изтока; това е пъстрата кавалкада на едно от най-интересните населения на Европа – населението на Югоизтока.
Какво искаме повече? Каквото иска и книгата – любов, която да спои мъртвите късчета на човешките богатства, да направи живо единството, да придаде енергия на изкуственото и бездиханното.
Защо ни е да живеем дълго, ако не можем да си набавим смисъл и ценности, които да украсят живота ни и го изпълнят с радост? Книгата на Антон Баев непрекъснато ми напомня, че имам да решавам този въпрос.
Доц. Живко Иванов
В тези разкази Антон Баев е постигнал най-трудното – четивност и дълбочина, ненатрапчива разказност и философска многопластовост. И още нещо, изключително важно – разказите вълнуват, а без емоционалното си въздействие, пренебрегвано напоследък, изкуството се обезсмисля.
Красимир Димовски
Виждали ли сте ранена светулка? Ако не сте, разгърнете разказите на Антон Баев и ще я видите.
Силна, жилеста. Чвореста проза. Писана на ръба на полудяването – другото измерение на гениалността. Антон Баев знае силата си на поет – може би точно поради това е написал разказите си така, както се пишат стихотворенията – леко, на един дъх, както се разказват приказки. Или по-точно така, както децата рисуват, без да осъзнават, че създават шедьоври – дали в блокчето за рисуване или с тебешири на асфалта, няма значение – на тях не им пука, че дъждът ще измие рисунката.
Валери Станков
Когато започнеш да четеш Антон Баев, попадаш в един нов свят. Хем твой, хем истински, а в същото време непознат и загадъчен. Магията на неговите разкази се крие именно в способността му да изразява, което мисли, с най-точните думи. Всъщност Антон Баев е съчетал думи, които се обичат.
Стефка Венчева
Тези разкази биха намерили своето достойно място във всяка една световна антология на разказа. Тази книга е най-вярната история на драмата, която изживяваме в своите животи, любови и раздели.
Стоян Вълев
От автора:
От много отдавна ме е занимавал въпросът може ли да се напише разказ, новела, роман за един само човек. При лирическите стихотворения е лесно – те винаги се пишат за един, обикновено за самия автор.
Но как е в прозата? Възможно ли е в прозата?
Най-лесният отговор вероятно е – чрез формата на епистолара. Но струва ми се, че не е достатъчен, че има и други възможни.
И мисля, че това е легендата, легендарният сказ.
Да разказваш на себе си за друг човек, който го няма, но е жив в разказа.
Единственото друго необходимо нещо е – легендарното време на повествованието.
Това искам да споделя за томчето.
Brunch в Mundo
Тя взе мечтата ми
Рубен Дарио
__________________________________
Срещу последната спирка на U ban 6 в Алт-Мариенфох се намираше ресторантът Mundo, предпочитаното място за закуска, обяд и вечеря на жителите на района в южен Берлин.
Mundo се славеше с превъзходна кухня, ниски цени и латино музика.
В събота и неделя имаше Brunch time от 11 до 16 часа. В тези 5 часа собствениците предлагаха на корем всякакви блюда срещу 10 евро.
Branch-ът в Mundo събираше половината Темпелхоф.
Седях тук с часове и записвах берлинските си истории.
Имах любима сервитьорка – Диана.
Диана беше висока руса берлинчанка, ако може така да се каже, защото майка й и баща й бяха испански емигранти.
Самата тя беше родена в Берлин.
Имаше дарба за сервитьорка. Таблата залепваше за ръката й и тя можеше да танцува с нея, без да разлее и капка от халбите с бира.
Щом завалеше внезапният берлински дъжд и клиентите се изпокриваха вътре, Диана събираше чиниите и чашите от масите на тротоара с танцуващата си походка.
Фламенко. Мисля, че това беше нейният танц.
След 15 минути дъждът спираше и Диана отново нареждаше масите до следващия кратък потоп над Алт-Мариенхоф.
Веднъж ме попита какво пиша.
– Истории – казах й. – Разни истории. Нямам представа дали ще бъдат отпечатани, пиша ги за себе си.
– Сигурна съм, че ще станеш голям писател – отвърна Диана с ведрата си усмивка.
След минута дойде и ми каза:
– Искам да напишеш една история само за мен. Да знам, че е моя и че никой друг няма да я прочете.
Поръчката й ме шокира.
– Ако излезе хубава, ще се радвам да я прочетат повече хора. Ако ли пък не е добра, защо ти е да я имаш? – отвърнах.
– Ти не разбираш – продължи Диана. – То е като да имаш дете от някого – да е само твое, на никой друг.
Диана взе празната ми халба и безшумно се гмурна във вътрешността на Mundo.
Затворих лаптопа и запалих цигара.
Исках да я зарадвам, но в същото време ме подразни ревността й да има нещо от мен, без да ми даде правото да го показвам и на други.
„Значи съм писател – рекох си. Значи не пиша само за себе си, щом не приех да изпълня желанието й”.
Докато пушех смълчан, не усетих кога заваля отново.
След две седмици бях готов с историята.
При малкото опит, който имах в онези години, ми се струваше истински шедьовър.
Но вече не изпитвах желание да споделя историята с други освен – със самата Диана.
Беше лична история, лична като интимен подарък.
Отидох на Brunch в Mundo с разпечатка на разказа.
Напълних чинията си с морски дарове, взех чаша бяло вино и седнах на последната маса на тротоара, откъдето можех да наблюдавам цялото заведение и пасажа пешеходци по Мариенхофдам.
Диана я нямаше.
Попитах Кристине, една от сервитьорките, за Диана. Каза, че преди седмица напуснала работа. Не знаела къде е сега, но другите говорели, че се е преместила от Берлин в провинцията, някакво селце в Бранденбург.
Причината? Никой не знаеше.
Не беше казала нито защо напуска, нито къде отива.
Зачетох се в разказа, който бях написал само за нея.
Разказваше историята на красива сервитьорка, в която са влюбени половината клиенти на Mundo и това са истински редовните клиенти на ресторантчето в Алт-Мариенхоф.
Как свършваше ли?
Точно с изчезването на Диана, русата испано-германка.
След което следваше kaput за Mundo.
Kaput.
Тази история исках да й подаря. Да бъде само за нея. А сега се оказваше ненужна.
Kaput.
Диана я нямаше и нейното изчезване правеше цялата история kaput. Тъпо безсмислена.
Сякаш някой се подиграваше с усилията ни да сътворим нещо красиво. И защо красивото се свързва винаги с изчезването, със загубата, с разрухата?
С kaput?
И сега нямам отговор на този въпрос.
Търся отговора.
Търся Диана.
За да й подаря
Един Brunch в Mundo.
