Нобелова реч на Ласло Краснахоркаи

Когато получих Нобеловата награда за литература за 2025 г., първоначално исках да споделя с вас мислите си за надеждата, но тъй като моите запаси от надежда окончателно се изчерпаха, сега ще говоря за ангелите.

Ходя напред-назад и мисля за ангелите – дори в този момент ходя напред-назад, не вярвайте на очите си: може да ви изглежда, че стоя пред микрофон и говоря, но не е така – в действителност непрекъснато обикалям от единия ъгъл до другия, и обратно, пак и пак, в кръг, и да – мисля за ангелите; а веднага мога да ви разкрия, че това са нов вид ангели, ангели без крила. И така не е нужно повече да се чудим как тези две огромни крила стърчат изпод одеждите им, какво изобщо прави небесният шивач, когато ги облича, каква тайнствена наука владее; бедните Ботичели, Леонардо, Микеланджело, Джото, Фра Анжелико – този въпрос се е изпарил заедно със старите ангели.

Ангелите, за които говоря, са нови. Те вървят сред нас без крила, в обикновени улични дрехи. Не знаем колко са, но те се появяват – както някога – в решаващи мигове от живота ни. Разпознаваме ги, ако пожелаят да бъдат разпознати. Различават се по ритъма – по различната си походка, различната мелодия, с която навлизат в съществуването ни, различна от тази, по която ние се движим тук долу, в праха.

И вече не можем да сме сигурни, че тези нови ангели идват „отгоре“, защото сякаш вече няма „горе“. Сякаш и то се е разтворило в едно вечно „някъде“, където днес пространството и времето се организират от безумните конструкции на световните технологични титани.

И тогава осъзнавам нещо ужасяващо: тези нови ангели нямат послание. Нито дума. Те просто стоят пред нас. Гледат ни. Търсят погледа ни. Молят ни с очи ние да им дадем послание. Но ние нямаме какво да им дадем. Стоим един срещу друг – немите срещу глухите.

И тогава разбирам още нещо: тези нови ангели може би изобщо вече не са ангели, а жертви. Жертви – не заради нас, а поради нас. Заради всеки един от нас.

Една лоша дума е достатъчна.

Една несправедлива постъпка.

Едно унижение.

И те остават ранени за вечността – рана, която не може да се излекува с хиляди думи.

Защото има война.

В природата.

В обществото.

В човека.

И тази война се води не само с оръжие.

Тя се води и с думи.

II. За човешкото достойнство

Ах, стига за ангелите.

Нека говорим за достойнството на човека.

Човеко — удивително същество — кой си ти?

Ти изобрети колелото. Ти откри огъня. Разбра, че само чрез сътрудничество можеш да оцелееш. Овладя природата. Разви ум, който ти даде власт над света. Създаде общества, цивилизации, закони, култура.

Научи се да говориш, да мислиш философски, да пишеш, да пътуваш, да обичаш.

Ти летя в космоса.

Качи се на Луната.

Изобрети оръжия, способни да унищожат Земята многократно.

Създаде изкуство – от пещерните рисунки до Бах.

И накрая — повярва в нищо.

Днес паметта ти е кратка, въображението — разрушено, моралът — заменен с удобство. Тръгнал си към блатото. И то ще те погълне.

Пътят ти през еволюцията беше величествен.

Но – не може да бъде повторен.

III. За бунта

Ах, стига за достойнството.

Нека поговорим за бунта.

В началото на 90-те години в Берлин чаках метрото. Имаше забранена зона, очертана с жълта линия. Един бездомник беше навлязъл там и се мъчеше болезнено да уринира. От другата страна се появи полицай. Разстоянието между тях беше десет метра – непреодолими.

Започна ужасяващо състезание:

полицаят напредваше метър по метър,

бездомникът — сантиметър по сантиметър.

И тогава разбрах:

Доброто никога няма да настигне Злото.

Тези десет метра завинаги ще ги разделят.

И тогава ме осени въпросът:

Кога ще се разбунтуват отхвърлените?

И как ще изглежда