Разказ от Валентин Георгиев
На децата ми Петя и Георги
Ще ви разкажа една история, която сигурно съм научил от баба ми или от дядо ми по бащина линия. Може и сам да съм я измислил, знам ли. Но това няма голямо значение.
Историята е за Събирача на сънища.
Родило се някога момченце, което било досущ като другите дечица. Поне така си мислели майка му и баща му. Расло то, порасло добро и послушно. Само дето винаги било тъжно, не се смеело, дори не се усмихвало. Родителите му го водили по всякакви доктори, които му правили безброй изследвания. И нищо – момченцето било съвсем здраво. Ще се оправи, казвали лекарите. А всъщност нямало от какво да се оправя. Постепенно момчето разбрало истината, но не я споделило с никого.
Момчето не можело да сънува. Не, не че не искало, напротив, но не можело. Някаква странна ли била тази болест, болест ли било изобщо, дарба ли или проклятие. Това му била другостта на него. Хората по света сънуват всякакви сънища: хубави, страшни, красиви, стряскащи, цветни, черно-бели. Всяка нощ милиарди хора сънуват. Учените обясняват кога и защо се случва това, някои дори тълкуват сънищата. Но това е друга история.
Момчето станало мъж, изучило се, заработило. Но тъй като не можел да сънува, си останал все така тъжен. Мъжът не можел да мечтае, не можел и да обича. Просто живеел живота си, течал той като плаха ленива рекичка край останалите сънуващи хора. Посребряла косата на мъжа, родителите му грохнали под тежестта на тяхната си болка, споминали се.
Щом се пенсионирал, мъжът, който бил много добър по душа, макар самият да не го знаел, решил да напусне малкия си апартамент. В покрайнините на градчето, където преминал животът му, имало дом за стари хора. Старчески дом – така го наричали всички, без да осъзнават грозотата на думите.
И мъжът отишъл там, не, не за да се настани в дома, защото бил самотен. Отишъл да работи. Веднага го назначили за помощник на управителя, защото всички знаели, че е добър и почтен човек. След година управителят починал и мъжът заел неговото място. В дома били останали само дванадесет човека и по тази причина закрили другия щат. Осем жени и четирима мъже били настанени в шест стайчета. Събрали се от различни градове и села из страната, всеки си имал своя живот, своите радости, своите скърби. И те ги споделяли един другиму, заедно плачели, заедно се смеели.
С годините мъжът се превърнал за тях в майка, баща, лекар, санитар и приятел. Веднъж една осемдесет и три годишна жена му поискала пет лева назаем. „А ти какво ще ми дадеш?” – попитал на шега мъжът. „Нищо не ми остана – отвърнала женицата, – само спомени и сънища”. Тогава мъжът трепнал, нещо някъде дълбоко в него простенало, откъртило се сякаш. Жената дори малко се поизплашила. „Подари ми един сън” – тихо промълвил мъжът. Баба му някога му разказвала, че има древно поверие, ако си сънувал лош сън – на другата сутрин пускаш чешмата, изплакваш си очите и се молиш лошото да се оттече с водата. Още тогава момченцето си помислило, че ако пък сънуваш хубав сън, можеш леко да измиеш очите си, без да ги отваряш, а водата да запазиш в шишенце. Така се разбрали и с женицата, дал й той пет лева, а тя трябвало да му донесе шишенце с хубав сън. Скоро това се разчуло в дома, станало някаква тяхна си тайна. Никой повече не поискал пари от мъжа, макар женицата да му ги върнала, просто му носели в шишенце хубавите си сънища. Направо се надпреварвали, а шишенца колкото искаш: всеки от тях пиел по торба лекарства.
Нарекли мъжа Събирача на сънища, защото тайно се надявали, че когато си отидат от белия свят, при него на сигурно ще останат сънищата им. Те не предполагали, че той не може да сънува, но това нямало и значение. Така в стаичката на мъжа се събрали стотици шишенца – бели, зелени, кафяви. Той никога не отварял тапичките им, дивял се, че водата в тях ставала все по-бистра, любувал им се, галел ги. Вечер лягал в дълбокото си легло, затварял очи в тъмното и се насилвал да сънува. Но не би.
Навалял дълбок сняг и в студената синя нощ домът, с премигващите крушки по стаите, приличал на дрипава елха. След като подсушил и прибрал и последната чиния в шкафа, мъжът огледал столовата и решил, че след като е празник, може да остави светнато и тук. Минал по стаите, където неговите приятели се готвели за сън. Прибрал се и той, легнал си и се унесъл. Посреднощ се завъртял надясно, защото кракът му изтръпнал, и без да иска, съборил един от рафтовете с шишенца. Чуло се нещо подобно на пукот, не звън на стъкло, а пукот. Вероятно тапичките на стотиците шишенца се отворили едновременно. Мъжът ококорил невярващо очи. Всичко в стаята грейнало в причудливи вълшебни цветове: слънчевожълто преминавало в розово, в оранж, синьо, червено, лилаво, отново в слънчево. Шепот се понесъл в стаята, не – ромон, повял топъл ветрец, ухаело на пролетни треви, смях се чул, детски смях. Шишенцата падали едно след друго върху него, по пода, върху масата, но нямало и капчица вода. Светлината ставала все по-силна, все по-силна и тогава, о, тогава се появили хората. Стотици хора, млади, красиви, прегръщали се, целували се, любели се, край тях тичали деца – малки, големи, много, много деца. Смях отеквал в ушите на мъжа, а очите му се отваряли все по-широко, имал чувството, че сърцето му пърха ли, пърха. Изведнъж вратата на стаята му се отворила с трясък, магията се пръснала на златни и сребърни звездички и поела по коридорите на дома.
Събирача на сънища се пресегнал и включил лампата. Крушката се поклащала на дългия шнур, навън се чувал воят на синия вятър. Станал той, загърнал се в палтото си и тръгнал по стаите. Осемте жени и четиримата мъже лежали спокойно в креватите си, изглеждали много, много по-млади, на устните им сякаш напирала усмивка. Едва тогава той разбрал, че всички са си отишли. Отворил прозореца и ахнал: по снега имало безброй следи, тръгвали от дома към градчето, към други градчета, села и махали. Погледнал към небето, към синьото небе, където греела огромна звезда. Никога не бил виждал такава, а покрай нея трептели дванайсет много по-малки и бледи. Огромната звезда тлеела, почувствал осезателно топлината й.
Събирача на сънища затворил бавно прозореца, оставил всичко както си е било и се прибрал в стаята си. Старият мъж се отпуснал тежко в леглото си, а се чувствал толкова лек. Веднага заспал и в тази свята нощ засънувал най-прекрасния сън. Какъв бил той ли? Не знам, дори и аз не знам…
