***
Влакът кани вятъра да роши и сплита косите ми. Прелитаме над гари и къщи. Полето е разляно море. Обичам този вятър див, сплитащ вейки, галещ дърветата. Полето го чака замислено, но гората му се радва, защото и тя като мене обича да чувства силата му, която руши по пътя си, но и гали лицето ми. А релсите – змии извити, се гърчат и плавно отплуват, захвърляйки ме в неизвестното.
***
Страхувам се от сенките на мислите, обзели ме и ме отнесли далеч в миналото ми. Нощта се спуска и укрива потъналото в себе си незнание. Събуждам се в тъмното от сянката на тези мисли, покрити в пелената на очакването за нещо ново, докоснато от теб.
***
В полетата на утрешния ден потъва споменът за миналото време. Зрънцето отлита с вятъра, понесен към несбъднати мечти. И облак спотаен мечтае пак по пътя да поеме. Но утрото умислено затваря кръстопътя към онези висини.
***
Небето ли докосваш с коси от чемшир, завързани с люляк. Докосваш ме, преди да отлетиш към небето мóраво.
Звездите са паети по твоята рокля от светове в зелено и жълто, с делфини, калинки и фонтани от злато. Не бягай от мен. Докосни ме отново. Завържи косите ми с люляк. Омаяна да чувствам лекия ти полет, отнасящ страховете ми.
