Автор Антон Баев
Радко Дишлиев, този най-голям актьор, който е родил Пловдив, си отиде немил-недраг. Любовта на живота му – Вера, още не може да го погребе, защото нямат брак, макар да са от четвърт век заедно. Радко искал кремация, но Вера няма право – според законите ни – да изпълни последното му желание, което не било нотариално заверено.
Абсурди!
Искам да разкажа нещо потресаващо за този невероятен човек, човек от друго време. Казват, че мъртвите остават 40 дни на земята, преди душата им да се пресели. Сигурно е вярно, защото Радко продължава да е с мен. По-точно в този спомен.
Всеки в България, който познаваше Радко Дишлиев, знае какво го вкара в гроба преждевременно – цензурата и безпаричието. Радко не беше допускан до сцена не поради липса на талант, а заради прекомерен талант, такъв, който не се съобразява с декорите.
Няма да говоря дълго. Радко има талант на поет – освен този на актьор. Преди пет-шест години предложи във в. "Марица" стихове за печат. Помня, че отпечатахме едно от нещата. След две-три седмици Радко дойде при мен (тогава бях главен редактор на този всекидневник), разтреперан и със сълзи в очите. "Вие се подигравате – каза. – Никога няма да взема този хонорар! 5 лева!"
Не повярвах. Проверих обаче в счетоводството и се оказа, че стихотворението му е хонорувано за 5 лева.
Не знаех как да реагирам. Отидохме с Радко в близката до редакцията кръчма "Шадравана" и пихме до късна доба. Говорихме си за Добромир Тонев и дребни неща. Като петте лева.
Радко Дишлиев никога не си взе 5-те лева, на колкото беше оценено стихотворението му. Тогава – беше късно – той каза: "Моят народ не е тук! Моят народ е на Шипка!"
Сбогом, Бенковски!
Довиждане, Радко!
