Автор Владимир Янев
Димитър Кирков е роден през 1945 г. в Пловдив. Завършва българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски" (1970). Доктор на филологическите науки (1983). Работил е във в. "Литературен фронт" (редактор, 1970-1972), издателство "Наука и изкуство" (редактор, 1974-1982), сп. "Септември" (редактор, зав. отдел "Проза", зам. гл. редактор, 1982-1991), сп. "Летописи" (зам. гл. редактор, 1991-1998). Понастоящем чете лекции пред магистърски курс в Софийския университет върху "Теория и практика на словесното изкуство". Творчеството му включва романи, есеистика и литературна критика. Автор е на критическите изследвания "Позиции и творчество" (1977) и "Анализи" (1981), на автобиографичната книга "Спирки из рая" (1998), на романите "Хълмът" (1986, ІІ изд. 2004), "Любов в ада" (1989, ІІ изд. 1994), "Балкански грешник" (2000, ІІ изд. 2006), "Формула на гибелта" (2003) и др. Негови произведения са превеждани на руски, немски, гръцки, английски, македонски език. Носител е на четири национални литературни награди. През 2003 г. в Берлин Немско-българската културна организация "Хъшове" удостоява романа му "Балкански грешник" с наградата "Берлински хъш". Превежда от руски език Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Лев Шестов и редица други автори. Предлаганият текст е из "Литературна анкета с Димитър Кирков".
– Роден си на 4 октомври 1945 година в Пловдив. Семейството ти е обитавало емблематичния за пловдивчани Замък, кацнал на скалата над Античния театър. Детските и юношеските ти години преминават в Стария град, чиято атмосфера е художествено пресъздадена в романа „Хълмът”. Как започна учението ти?– Първи клас учих в училище „Йорданка Чанкова”. По-късно прекръстиха загиналата партизанка на Николова – след като смъкнаха от власт предишния неин съпруг Георги Чанков. Капризната политическа конюнктура влияеше и върху наименованията на училищата, но на първокласниците не им пукаше от такива работи, включително – че през същата учебна година умря Сталин. Познавах буквите, сричах криво-ляво, но грижовната учителка Минкова укрепи и разшири тия крехки познания. Училището още стои на Понеделник пазара.
– Маразлията ли?
– Не, това, което по-късно се наричаше „Йоаким Груев”. Сега там се помещава така наречената Професионална гимназия по битова техника. Но от самия пазар са останали незначителни следи. Тогава обширният площад не беше застроен и с улиците, които се вливаха в него, се превръщаше в огромно тържище, препълнено с граждани, селяни, каруци и купища стоки. Шум, викове, кавги, пъстра смесица от багри и аромати се сгромолясваха върху сетивата. Освен това на Понеделник пазара се разполагаха гостуващите в Пловдив циркове, заедно със съпътстващите ги люлки, менажерии, стрелбища, палатки с разни чудесии и пр. Учили какво учили в училището, но щом удареше последният звънец, с неколцина малчугани потъвахме в пазарската гмеж. Зяпахме, задигахме плодове, проучвахме бита на циркаджии и дресирани животни, гледахме да се шмугнем без пари в някоя менажерия.
– Нищо чудно да си бил измежду нашите врагове, които ни гонеха от площада на Понеделник пазара. Тръгваме ние отдалече, идваме да видим как разпъват шапитото на цирка, а от местната тайфа ни прогонват: „Циркът е на нашата махала! Да купят билети майка ви и баща ви – тогава ще гледате!” Е, не се изразявахте толкова възпитано, ама…
– Понеделник пазарът не спадаше към нашата махала. Били са други момчета. Но ако те познавах тогава, може би щях да те пусна. Чудя се обаче на нахалството ви да идвате в чужда територия.
– Ами – много съблазнително беше. Цирковете, след това китът Голиат. Велики атракции…
– Съблазните наистина бяха много и различни. За мен специално – стрелбищата. Със сестра ми имахме едни много красиви касички, отвън приличаха на книги. Моята червена, нейната кафява. В моята подрънкваха стотинки, но ключа мама го криеше и с една ножица аз разбих касичката непоправимо, а на другия ден след училище изгърмях спестяванията си. Като откри поразията, майка ми съвсем не остана безразлична.
А веднъж реших да се преборя с една маймунка в менажерията, но тя ме одраска дълбоко по ръката, от мръсните й нокти раната сериозно се инфектира и вкъщи пак имаше мъмрене и внушения.
Съществуваше и друга съблазън, в която се впускахме самоотвержено с моите съученици. На същия пазар една до друга се редяха няколко долнопробни кръчми, с общ заден двор, отделен от училището с висок зид. За наша велика радост тоя двор се оказа пълен с говежди черепи, останали без съмнение от традиционното кръчмарско мезе телешка глава в шкембе. С рисковани прехвърляния ние прониквахме в двора и започвахме да вадим зъбите на злощастните говеда. Повечето черепи бяха мръсни, лигави, изпоцапвахме се здравата, но напълвахме джобовете си с говежди кътници, защото те бяха ценност за нас – с тях играехме, разменяхме ги, търгувахме.
– Тази парична единици ми е непозната. Това е запазена марка на вашата махала. Разправяй, разправяй…
– Като се наситеше на пазара, нашата дружина тръгваше да се прибира, но след стотина метра ни чакаше друга продължителна спирка. Тогава пробиваха тунела. Същият, през който днес минава половината Пловдив в коли и тролеи. Сядахме на чантите и куфарчетата си и наблюдавахме какво се върши. Най-вече – чакахме затворниците. И ето че се показваше първата вагонетка, тикана от двама-трима мъже в дрехи на кафяви и сиви ивици. Неизменно ги съпровождаше милиционер, въоръжен с автомат шпагин. Мъжете изсипваха камъните, отбиваха вагонетката на резервни релси, за да направят път на следващата, а след тях идеха трета, пета, десета, все така бутани от затворници и все така охранявани от милиционери.
Не знам какво сме си представяли тогава за тия хора и за робския им труд под земята, но един ден решихме с мой съученик да почерпим някой затворник с кори за вафли. Тия кори бяха едничкото достъпно ни лакомство – самите вафли или не ги бяхме виждали, или са били немислим за нас разкош, но виж, за няколко жълти стотинки можеше да се купи солидна кора за вафли. И така, понесли по една кора, ние залегнахме до насипа с релсите, дочакахме поредната вагонетка и вече бяхме готови да поднесем подаръка си, когато милиционерът ни забеляза и влезе в ролята си. Вярно, той не употреби служебното оръжие, но ни погна, разпсува се, захвърля камъни по нас. Ние не му останахме длъжни – отвърнахме със също такива камъни, които зачаткаха по опразнената вагонетка. И неизвестно как щеше да свърши тая наша схватка с властта, ако затворниците не затикаха на бегом вагонетката и не хлътнаха заедно с милиционера в тъмния отвор…
– Защо само в първи клас си учил на Понеделник пазара?
– Във втори клас трябваше да сменя училището. Дотогава в Образцова прогимназия „Тодор Самодумов” нямаше първоначални паралелки, но от тая година бяха решили да открият и всички деца, живеещи наблизо, задължени да се запишат там.
Добре – училището се намираше на крачка от нас, но съвсем не бе подготвено за такова разширение. Докато прогимназията бе настанена във великолепна сграда с централно отопление и навсякъде царуваха чистота, ред и паркетен блясък, нас ни натикаха в историческото Жълто училище, разположено на пет метра от основното здание.
– Наистина е историческо! Толкова велики личности са били преподаватели и ученици там.
– Да, но, от друга страна, мрачни, влажни, студени стаи, зарязани от много години, прогнили подове, вонящи на креозот, гигантски, разбичкани чинове, които сякаш бяха останали от епохата на султан Абдул Азис-хан, по чието благоволение училището е открито в 1868 г. Казваха ни, че тук са трупали мъдрост ученици като Иван Вазов, че са преподавали народни водители като Петко Славейков, че са пламтели разни родолюбиви страсти. Сега древните стени се пробуждаха, за да погледат страстите на поредното буйно поколение.
Очевидно на новите паралелки липсваха не само подходящи помещения, но и кадрово осигуряване. Във ІІ клас кризата се усети, а в ІІІ-и ни обхвана от всички страни. За една година се смениха десетина учителки. За учениците оставаше загадка защо махат поредната от тях, а прогонената учителка пишеше жалби до разни инстанции и дебнеше предишните си ученици, за да подписват петиции в нейна подкрепа.
Класът заприлича на днешния наш електорат преди избори. Разединен и борбен. Сричахме нещо от учебниците, сричахме и азбуката на котерийните борби, докато здравата се разхайтихме. Аз помня някои от тия учителки и мога да ти представя поне пет живописни портрета.
Няма да се отклонявам обаче, за да кажа, че истинският хаос настъпи в ІV клас. Сред широката учителска палитра, която му се предлагаше от предишната година, ръководството избра най-неподходящия цвят. Не съм виждал и не мога да си представя по-простодушно, добро и едновременно глупаво създание, което да се е заемало с даскалската професия. Беше напълно безпомощна да се справи с каквато и да е учебна или педагогическа задача и единственото положително нещо, което може да се отбележи за нея, е, че присъствието й в клас нямаше никакво значение.
– Трагедия! И за нея, и за вас… А самият ти?
– Аз бях физически силен за възрастта си и налитах на бой, както майка ми е забелязала още в ранни години. Тия две дадености са достатъчни, за да придобиеш водачеството в една детска общност, пък и не само там. На всичко отгоре бях влюбен безумно в една своя съученичка и се правех на по-голям юнак, за да се изфукам пред нея.
Така беше във ІІ и ІІІ клас, обаче в ІV-и при нас записаха момче от друг град, което не само бе по-силно от мен, но беше натрупало и суров, горчив опит, а това му даваше несъмнено предимство. Много скоро с него се сблъскахме кой да води бащината дружина. Класът, подготвен за „политически” разцепления от предишната година, с увлечение се втурна в битките. По време на час във всеки ъгъл се водеха ръкопашни схватки, преобръщаха се чинове, прескачахме ги и се гонехме край тях, момичета пищяха и си скубеха косите, всеки влизаше и излизаше от стаята, когато му скимне. Мнозина бягаха от часовете, за да продължат игри и стълкновения по тепето. Често бягах, разбира се, и аз.
– Почти неправдоподобно звучи. Няма ли директор, ръководство, родителите къде са дремали?!
– Това продължи два-три месеца, а отгласи от тия събития достигаха и до къщи. Нашите обаче се стреснаха, когато избягах не само от училище, но и от бащиния си дом в Пловдив. Важни причини за това бягство бяха училищните неразбории, загубеното от мен съперничество и нараненото ми честолюбие. Но имаше и друга – аз бях тръгнал да диря нова съдба и не на последно място тук стояха моите фантазии. За последно ги подбутна един готически роман, дебел, колкото педята ми тогава. Той носеше заглавие „Ужасите на затвора”, но разказваше не само за затвори, а за всякакви други приключения и авантюри. Вечерта го дочетох и сутринта реших да поема неговия път. Само че хитро си бях избрал първият етап от моето странстване да завърши в ласкавия дом на баба и дядо. После щях да мисля накъде да продължа. Тук обаче изрично ще подчертая, че не е важно къде завършва някой етап, важно е как протича. А моето бягство протече по истински авантюрен начин.
– Първото, първото бягство е това, но не и последното. Че какво е писането, ако не…
– Без философствания, има време и за тях. Та беше началото на декември, едва бях навършил 10 години. Обикновено до Пазарджик пътувах с автобус, но тоя път и през ум не ми мина да го ползвам. Пък и пари нямах. Излязох от града и поех пеш по шосето. То съществува и до днес, по него разстоянието между двата града е 36 км. Камиони минаваха рядко и въобще не вдигах ръка да ги спра. Само два пъти се качих на превозно средство. Веднъж на един трактор, закачил плуговете си, който след километър-два се отби да оре крайпътна нива. И чак след село Мало Конаре ме взе един каруцар и след 4-5 км ме свали в покрайнините на Пазарджик.
Палто не бях облякъл – да не ми пречи, тръгнах по плетен пуловер. Шапката си, една противна ушанка, не сметнах достойна да ме следва в приключенията. А цял ден бе валял ситен дъжд – бях прогизнал и премръзнал. Свечеряваше се, когато стигнах познатата къща, и като потропах, излезе баба. В един миг тя бе преценила, че по това време не пристигат ни влак, ни автобус от Пловдив, видяла бе и състоянието ми. „Митко, как си дошъл?!” – викна тревожно. „Пеша” – отвърнах аз. Баба едва не припадна, но оттук нататък ме поеха нейните грижовни ръце.
– Помисли си как щеше да го понесе всичко това днешният дядо Димитър Кирков?
– Не ме плаши! По онова време нямахме телефон вкъщи, нито баба и дядо имаха в Пазарджик. Не знам как се е свързала през нощта с родителите ми, но очевидно бе получила точни инструкции. Сутринта баба намери палто от едно съседско момче, качи ме в автобуса за Пловдив, а там на автогарата (някогашния Гроздов пазар до Сахат тепе) ме чакаше пълният семеен състав плюс леля Гинче, която тогава живееше у нас.
Очаквах кавги и наказания, бях се подготвил за отпор, но тоя път мама отстъпи на втори план, а вкъщи баща ми подхвана кротка, продължителна беседа с цел вразумяване. Не помня точно какво ми говори, но доста скоро се взе решение да се прехвърля в Пазарджик и да завърша там учебната година. Това решение беше продиктувано и от други семейни обстоятелства, но така или иначе, аз охотно го приех.
– Татарпазарджишкият изгнаник. Интернираното детенце. И?
– В този град поведението ми се промени като с магическа пръчка. Е, поне в училище. Записаха ме в „Георги Брегов”, известно на пазарджиклии като Говедарското училище.
– Ами правилно! Пак добре, че не са те пратили в някое трудово-възпитателно училище.
– Това наименование не съдържа подценяване или аналогия с питомците на училището. Просто преди години край него събирали говедата, за да ги карат сутрин на паша. Иначе училището беше почтено и старо, в него бе учил още дядо Личо. Беше малко – с по една паралелка от І до ІV клас, но много уютно. Обширният двор бе засаден с овошки, за които се грижехме. Класът имаше и прекрасна учителка – Иванка Янкова, съученичка на баба Наска от гимназията. След много, много години я срещнах, представих се и тя се сети за пришълеца от Пловдив, а аз целунах ръката й с благодарност.
Може да се каже, че фактически не бях учил тая година, но бързо настигнах другите и скоро се наредих между отличниците. За игри и спортуване ще говоря нататък. Тук само ще вметна, че в училището много се играеше шах – покрай другите и аз се встрастих тогава в тая игра. Дори тренирах допълнително с един съсед – възрастен, опитен шахматист. След вътрешно състезание ни излъчиха двама, за да се явим на градско първенство, където заех пето място.
През последните години се водиха безкрайни дискусии за матурите, от телевизионните екрани се изсипаха безброй думи и глупости, ученици се вдигаха на протести, родители пледираха с пяна на уста да не измъчват отрочетата им. А е напълно естествено да те изпитат, след като си се хванал да учиш, за да се разбере имало ли е някаква полза, или напразно си хабил гащи по чиновете. В българското училище е съществувала традиция след всяка учебна година да се провеждат изпити, понякога дори са били публични. По мое време изпитите започваха от ІV клас и завършваха в последния клас на гимназията – с прословутия зрелостен изпит. Мен лично изпитите ме хванаха само в ІV клас. После ги отмениха, освен задължителната матура. Тъй че в Пазарджик положих изпити по български език и аритметика и с похвална грамота и отлично свидетелство се върнах в Пловдив.
– Пременен и променен!?
– От есента продължих в Образцовата прогимназия, по-точно, встъпих в истинската Образцова. Може би поради факта, че училището бе база на Учителския институт, то наистина се поддържаше в образцово състояние. Стаите и кабинетите бяха изрядни, а двете крила на сградата (в другото се помещаваше едноименният институт) се свързваха с гимнастически салон, в който би могъл да тренира всеки олимпийски отбор. Над салона имаше две тераси, едната доста обширна, за различни училищни забавления.
По-късно, когато тук настаниха Пловдивската консерватория, сега АМТИ, тия тераси ги надстроиха с неугледни стаички, извършиха се и други преграждания и префасонирания, така че великолепният замисъл на архитекта беше окепазен.
– Там са идвали студенти на хоспетиране, преподавали са първите си уроци.
– Повече слушаха уроците, по-рядко преподаваха. Заради тях бе подбран много силен учителски състав за прогимназията. На първо място искам да припомня Константин Константинов, учителя ни по български език. Той си остана моят най-любим учител, а и всички ученици го уважаваха и обичаха. Програмата предвиждаше много часове по граматика, общо взето, скучна материя за деца, но той преподаваше така, че го слушахме със зяпнала уста.
Да не говорим за часовете по литература. Уроците му бяха наситени с лични преживелици, с умни, увлекателни разкази, с безброй уместни разходки из цялата световна култура. Беше мъжествен, вдъхваше доверие, открит бе за диалог с учениците. Вярно е, че побийваше в крайни случаи, както веднъж и на мен заби един доста силен шамар. Впрочем повечето учители от Образцовата прибягваха и до това възпитателно средство, но що се отнася до Константинов, то ни най-малко не накърняваше неговия авторитет.
– Тогава по-голямата част от учителите имаха авторитет. Сега даже не помнят имената на преподавателите си. Дочуто в едно училище: „Госпожо по география, може ли да извикате госпожата по литература?” Пак добре, че й говореше на „вие”.
– Всъщност авторитетът на учителя зависи от ред дребни неща, на които децата отдават голямо значение. Константин Константинов например носеше бомбе, макар че все още тая шапка се смяташе за буржоазен атрибут. И щом някой ученик го срещнеше и поздравеше извън училище, той не смънкваше в отговор и не кимаше пренебрежително, а сваляше бомбето и с лек поклон отвръщаше ясно и отчетливо: „Добър ден”. Всички знаеха тоя негов жест и го ценяха, усещаха почит, равнопоставеност, демонстрирани от възрастния учител. За съжаление Константинов ни преподава само в V и VІ клас. Пенсионираха го, не го оставиха поне да завърши випуска ни…
– Други учители?
– Всеотдайният Темелков, по физкултура, който след години загина, докато измъквал дете изпод колелата на влак. Помня изисканата Аксийска, по геометрия и физика, пристегната като оса в колосаната си престилка, от чийто нагръден джоб винаги стърчаха няколко молива, така наострени, че можеш да си прободеш бузата. Красноречивата Джавгърова по география, която ни развеждаше на словесни пътешествия по целия свят. Кротката Гълъбова, по ботаника и зоология, която с мичуриновско усърдие поддържаше опитното поле. А също класната ми ръководителка Берова, учителка по история и френски, Владова по математика, съмахленката ми, експанзивната Янева по пеене…
– При това положение как вървеше учението ти?
– В V клас пълни отличници в нашата паралелка бяхме с Божидар Статев – чувал съм, че преди 1989 г. бил прогонен от България. Беше пълничко момче, но след това започна да се занимава с културизъм и напомпи мускули. Бил писал на министъра на правосъдието Светла Даскалова, че у нас нямало никакво съдопроизводство, че комунистическата партия определяла юридическите решения. Издирили го, попаднал в затвора. След това успял да стигне до Щатите. Работил като рентгенов техник.
В VІ клас успехът ми се срути, бележникът се изпъстри с оценки от ниските равнища, а и поведението ми намалиха тогава. Май че по същото време беше пикът и на махленските ми щуротии. В VІІ клас имаше известно възстановяване, но сред шестиците в дипломата ми остана и една петица – по химия. Ако трябва да сумирам тая част от казаното, най ме увличаха и бях най-силен ученик по български, математика и история.
– Някакви културни изяви?
– В Образцова прогимназия, както вероятно и другаде, се провеждаха много общоучилищни мероприятия: пионерски сборове, спортни състезания, различни тържества, забави, маскаради, близки и по-далечни екскурзии. Аз бях неизменен участник в спортните прояви и в пиеските, които се поставяха всяка година за новогодишното тържество. Такъв неизменен участник в тях беше и споменатият Божидар. При това имахме една съученичка, чиято майка работеше като перукер и гримьор в операта. Тя идваше и с всички свои професионални средства ни правеше неузнаваеми, което само по себе си предопределяше успеха на спектакъла.
/…/
– Разкажи за детските ви игри.
– Тепето даваше възможност за много момчешки игри: изоставени къщи и запустели места, обрасли с храсти, дървета и буренак; големият училищен двор с прилежащите му площадки и стълбища, изчезнали в голямата си част след разкритието на амфитеатъра; закътани, тайни местенца зад училището, където се разиграваше комар и се вършеха още сто забранени неща; църковни дворове, скали за катерене и тунели под нозете ни. При това махалата беше гъсто заселена, тук растяха много момчета, а привлечени от условията и добрата компания, идваха и други от съседни махали – Джумаята, ул.”Отец Паисий”, та чак до Чифте баня.
– Но външните вероятно не са били посрещани благосклонно. Всяка махала си имаше таблица на ранговете, своя субординация.
– Съществуваше, разбира се, възрастово разслоение, така че аз не мога да говоря какво са правили и правеха по-големите от мен 5-6, че и повече години. Имаше и други, по-незабележими разделения. По едно време се противопоставяха Горната и Долната махала. Горната обхващаше върха на Джамбаз тепе, а център на Долната бе къщата, наречена днес „Ритора” и натъпкана някога с бездомни семейства. Тия от Горната минаваха за по-благовъзпитани, за по-благоприлични, а някои бяха направо мекушави. Тия от Долната биваха смятани за гамени, побойници и пройдохи.
Но всичко това беше напълно условно. Сещам се сега, че навръх тепето живееше в невъобразима мизерия мой съученик и приятел, типичен представител на Долната махала. Нашата къща заемаше междинно топографско положение, но симпатиите ми бяха изцяло към момчетата от Долната махала – с тях играех, с тях се подвизавах в мир и при война. Това не пречеше обаче да имам приятел и от Горната махала – Пепито, сина на художничката Кераца Висулчева, с когото добре се спогаждахме, въпреки че бе по-голям от мен две години…
– Кераца е интересна тема. Да разкажеш нещо повече за нея.
– Интересна художничка от поколението, предшестващо това на обновителите на пловдивската и българската живопис – Георги Божилов, Енчо Пиронков, Димитър Киров, Христо Стефанов. Имам чувството, че те някак я изместиха от центъра на вниманието. Малко странна жена! Беше нарисувала портрет на сестра ми, който още виси в нейното жилище. И някоя вечер, понякога доста късно, звъни и води гости да го разглеждат Казах, че другарувах със сина й – Петър Дикиджиев.
– Хайде сега пак към тепето и игрите.
– Ние тогава почти нямахме купешки игри, които са изработили в някоя фабрика, за да забавляват децата. Средствата за игри си ги вземахме направо от природата, а такива игри изискват сила, ловкост, издръжливост и смелост. Аз няма да изреждам различните наши занимавки, които вероятно са познати на повечето мои пловдивски връстници. Ще спомена едно-две неща, свързани с условията на тепето.
Много се катерехме по скалите. За незаинтересовано око една скала представлява обща маса, но оня, който пълзи по нея, много добре различава нейните специфични участъци. Скалите по тепето бяха познати на невръстните катерачи като петте им пръста и бяхме кръстили всяка скала и всяко особено място със собствено име. Когато времето беше хубаво, почти всеки ден минавахме основните маршрути. На затревените участъци спирахме за почивка, скубехме гарванов лук и диви моркови, изяждахме ги и с нови сили продължавахме изпитанието. Като гледам сега отдолу къде съм се катерил, какви дълбочини са зеели под нозете ми, изтръпвам от страх. Но очевидно тогава сме имали нужда от безразсъдните авантюри не само за да изразходваме енергия, а да се утвърдим в собствените си очи като храбри, твърди момчета. И в очите на момичетата, разбира се…
– Да не ги намесваме временно тях.
– Вероятно подобни са били подбудите ни и за нашите скитания из тунелите под тепето!
Големият, за който споменах, вече бе завършен, сводът му иззидан с бетонни блокове. Само не бяха разкрили напълно входовете. Откъм юг имаше три дупки, които минаваха десетина метра през скалния масив и се сливаха в самия тунел. От север дупката беше една. Оставили бяха релсите за вагонетки върху насип, имаше и няколко разширения, най-голямото до северния вход, пълно с разни боклуци – стари противогази, празни бъчви, бали с парцали и хартии. Да минем през тоя тунел не беше особено изпитание, но през него се стигаше до по-вълнуващи места.
Нейде по средата на тунела, доста високо на стената му, имаше отвор с желязна врата, нарекли я бяхме Червената вратичка. Дотам се изкатервахме по купчина камъни, но очевидно и някой друг господаруваше в тунела, защото камъните постепенно изчезнаха. Тогава с титанични усилия откъртихме парче двойна релса от насипа и газейки до коляно в насъбралата се вода отстрани, я изправихме до Червената вратичка. Вече можехме да се катерим по свързващите траверси като по стълба. Зад вратичката почваше галерия, потънала в непрогледен мрак, така че нашите мъждукащи свещи едва го разпръскваха. Беше необработен пролом, от тавана стърчаха остри канари, запазили се бяха дървените укрепления. Диво, мрачно, заплашително място, ала така вълнуващо за нас.
– Децата обичат тъмното, защото е страшно. Преодоляването на страха е човешка необходимост. „И страшно е, майко, и весело…” Детството е велик оксиморон!
– Галерията отвеждаше във втори тунел, подобен на големия, с входове към днешните улици „Рилски метох” и „Митрополит Паисий”, непосредствено до черквата „Света Богородица”. И него бяхме обшарили от край до край. Той имаше разни особености, но ще спомена една – отвесна шахта, излизаща под скалите, по които обикновено се катерехме. Тая шахта даваше възможност да се измъкваме от преследвачи. А такива се намираха сред представители на народната милиция. Не знам защо, но милиционерите се дразнеха, че влизаме в тунелите, и два-три пъти ни устройваха хайки, като нахлуваха от срещуположните входове, за да ни сгащят. За наш късмет ни веднъж не успяха да ни заловят, защото иначе, допускам, щеше да падне голям пердах.
Разцветът на тая махленска банда беше по време, когато учех в VІ-VІІ клас. Вършехме и бели, и груби постъпки, но за равновесие на неблагообразните спомени ще кажа, че са ми се случвали и богоугодни занимания.
– „Човешката душа е арена – дяволът и богът се борят на нея.”
– Ще стигнем и до Фьодор Михайлович, и до Митя Карамазов. Имах един съученик, Донко, чийто баща бе свещеник в „Света Богородица”. Донко ни подбираше с още един приятел, Насика, и две-три години, когато времето беше хубаво пролет и есен, биехме камбаните на черквата. Клисарят ни пускаше час по-рано, ние се гонехме по стръмните дървени стъпала между площадките и после съзерцавахме красотата под нас – бухналите в зеленина корони на дърветата, проблясващите води на Марица, вдъхвахме ароматите на цъфтящи храсти и треви, гърдите ни се изпълваха с лекота и радост. Съзерцавахме хубостта на Пловдив, но хвърляхме по едно око и към двора, откъдето клисарят щеше да даде знак да почваме. Той ни беше научил как да отпускаме въжето между дланите си, за да не ни метне тежката разлюляна камбана, но и да не го изпускаме съвсем, защото тогава въжето щеше да отхвръкне нейде си и щяхме да нарушим ритъма на звънарската песен.
Всеки имаше своята камбана и щом дойдеше уреченият миг, ние се вкопчвахме във въжетата и сигурно по онова време нямаше пловдивска черква, чиито камбани да бият по-дълго и упоително. Клисарят крещеше отдолу: „Стига вече! Спри!” – но ние винаги го чувахме със закъснение. После оставахме още малко горе, задъхани, омаяни от слънце и звън…
– Поезия. Само детето може да я съхрани.
– Не ми се иска да пропускам и незабравимите си игри в Пазарджик. Там, особено в ІV клас, имах много приятелчета, включително роднински деца – втори и трети братовчеди. Преди да тръгна на училище се бях встрастил в лова на пеперуди. Дядо Личо ми направи сакче, наблизо имаше изоставени места, обрасли с магарешки тръни и буренаци – обиталище на безброй пеперуди. В наше време не се вижда такова изобилие и разнообразие. Или ги изпотровиха с пръскането на химикали, или пеперудите сами си измряха от мръсния въздух. Бях събрал доста голяма колекция, подредена в кутии, но ми беше жал за мъртвите красавици и на следващото лято увлечението ми отшумя. По-късно в Пазарджик бяхме неразделни с три момчета от нашата късичка улица – Илко, Гонго и Пачо. Карахме велосипеди, играехме по дворовете, пускахме еркени, хвърчила, каквито в пловдивската ни махала въобще не бяха известни.
– В други територии подвизавал ли си се?
– Скъпи спомени пазя и от Калофер. Там имахме едно близко семейство, на бай Гено и баба Ирина Коеви, за които съм писал подробно в споменаваната моя автобиографична книга. Често им гостувахме с мама, татко и Лидия, а две лета, след ІІ и ІІІ клас, оставах у тях по един месец. Техният внук, бате Кольо, бе по-голям от мен пет години, но много добре се спогаждахме. Двамата ловяхме с ръце мренки и раци под камъните в реката, понякога ходехме за лешници в балкана, но по-често ни хващаха за работа, която със своята необичайност бе по-занимателна за мен от всякакви игри. Бях си извоювал задължението да поя сутрин катърите на реката, отвеждах ги доста настрани, където брегът бе полегат, прегазвах буренаците до водата, като не изпусках поводите и тръпнех някое копито да не закачи голите ми пети.
Бате Кольо ме бе посветил в тънкото изкуство да впрягам каруцата, в привичките на своеволната Пена и якия Балкан, а когато впрегнехме, оставяше дизгините в ръцете ми да ги управлявам. Надвечер, щом се чуеше звън по пътя откъм Паниците, изтичвах на улицата. Задаваше се стадото с козите, втора шарена река, която течеше успоредно с Тунджа, аз дебнех да съзра сред стотиците рогати глави нашата стока, да й помогна да се отбие сред козята навалица в дома си, а на двора подавах от шепата си зърно на козите, докато баба Ирина ги доеше. За градско момче, растящо в пъпа на Пловдив, тия занимания и впечатления бяха не само екзотични, но и натрупваха житейски опит, който нямаше къде другаде да придобия.
Почти всеки ден ходехме на работа в балкана. Не знам защо в ония години текезесарската колективизация беше изобиколила Калофер и бай Гено още разполагаше със своите имоти. Тръгвахме с каруцата – той, глухонямата Мина и двамата с бате Кольо, беряхме джанки или боб, царевица се прекопаваше, сено се пластеше на копи или се товареше в колата, веднъж вършахме на харман далеч, далеч сред горите, с диканя, на която се возехме с моя другар и учител до премаляване. Не съм сигурен каква работа сме вършили двамата, но всеки път ни се случваше нещо незабравимо – ту змия убивахме, ту улавяхме пъстърва в Бяла река, сърна прелиташе в гъсталака и с тояги сме се бранили от овчарските кучета, катерехме се по столетните буки и се борехме из сеното…
– Наистина незабравими спомени на градско момче. Това е друга вселена. Ето – Валери Петров е започнал кажи-речи с „Палечко”. А какво стана с махленската тайфа?
– Когато тръгнах да уча в техникума, срещите ми с компанията прекъснаха напълно. Пък и тя май се беше разпаднала, защото всеки тръгна по различен път. Имах нови увлечения, нови приятели, нови задължения. Старите момчешки игри останаха зад гърба ми, а да се катеря по скалите или да скитам из тунелите ми се виждаше вече безинтересно.
– Но увлеченията по природата ти останаха…
– Мама и татко много обичаха да ходят на екскурзии в планината и, разбира се, вземаха и нас. През лятото почти нямаше почивен ден, в който да не идем до хижа „Здравец” и по-нататък – до Студенец и Бяла черква. Посещавахме и други местности в Родопите – Пампорово, Ер кюприя, Свети Константин. Понякога тръгвахме и на по-далечни екскурзии, които се организираха от предприятията. Хората се возеха в каросериите на служебни камиони, пътешествието траеше няколко дни и така стигахме до Рила и Пирин.
Често ходехме и в Калофер, а оттам – до различни места на Калоферския балкан. Нямах още шест години, когато с мама и група туристи, събрали се в хижа „Рай”, изкачих връх Ботев. Помня, че наблюдателят се слиса, като видя такова дете, и докато на другите покорители раздаде само по една бележка, на мен удари няколко червени печата по ръцете. После два дни не давах на мама да ме мие.
– От училище водеха ли ви на екскурзии?
– Разбира се. Много от тях са незабравими за мен. Като обиколката на Средна гора, начело с учителя по български Константинов. Той всяка година организирал подобни походи, но вземал само ученици от VІ и VІІ клас. Тоя път направи изключение, включи в групата и нас с Божидар Статев, макар че бяхме петокласници. Отидохме с влака до гара Мирово и оттам хванахме каменливите пътеки към селца, хижи и градчета. Раниците тежаха – бяхме си разпределили общата храна, а най-много мъкнеше, разбира се, Константинов. По-дълго се задържахме в хижа „Богдан”, близо до средногорския първенец. Тогава тя беше едноетажна постройка, на праг от земята, състояща се от стая за пазача и по-голямо помещение с нарове за туристите. Прекарвахме времето си чудесно, но след два-три дни ливна дъжд, който не спираше и не спираше. От небето се лееха потоци, паднаха мъгли и студ, бурен вятър кършеше буковите клони. Покривът прокапа на сто места, мина срокът за връщане, но Константинов не желаеше да рискуваме в такова лошо време.
Най-сетне, след едноседмичен арест в хижата, храната свърши до трошичка и водачът ни реши да тръгнем към Клисура. Шибаше леден дъжд, вятърът ни отнасяше и през целия път Константинов държеше с едната си ръка ръката на Божидар, с другата – моята. И ни окуражаваше, че щом стигнем гарата в Клисура, ще ни даде на някой машинист, който ще ни качи в локомотива си (тогава те бяха парни), и двамата ще се изсушим и стоплим пред пещта.
До локомотив не се стигна. Учителят ни намери познати, отключиха едно училище и групата, мокра до кости, се изсуши пред голямата печка. Късно вечерта пристигнахме с влак в Пловдив, но не стигнахме Централна гара, както му беше редът, свалиха ни на гара Филипово. Беше лятото на 1957 г., когато се случи най-голямото наводнение в Тракия. По мостовете бе забранено да се минава, а всички ние живеехме оттатък реката. С големи колебания и терзания неколцина милиционери ни преведоха на бегом през моста. Същата нощ Марица отнесе един от мостовете, преля бреговете си и наводни града…
– Това наводнение е паметно за пловдивчани. А за нас, малките тогава, беше необикновено приключение. Мараша беше заприличала на Венеция. По улиците плуваха лодки, хората скачаха в тях от прозорците си.
– Много преживелици ме свързват с Бяла черква, отдалечена само на 35 км от Пловдив, но вдън планината, сред прекрасни, девствени тогава гори. Наркооп, където работеше мама, ползваше няколко одържавени вили, в които почиваха наркоопски служители, а няколко години наред се организираше и лагер за децата на такива служители. Три години поред ходех в него, децата се познавахме, нямаше нужда тепърва да свикваме и времето минаваше в задружни игри, най-вече в обикаляне на околностите – неизчерпаем източник на горски ягоди, боровинки и малини. По-късно също съм почивал в това летовище, по две-три седмици, посветени изцяло на скитане до близки и далечни места. В романа „Любов в ада” съм представил вярна картина на Бяла черква под името Манастирището.
/…/
Най-продължителната ми туристическа екскурзия беше по Стара планина. Организираха я като общоградска, участваха младежи и девойки от всички училища. /…/ На похода ни изпратиха тържествено. Строени пред паметника на „Петър Ченгелов”, всички с еднакви екипи и раници, гърмя духова музика, произнесоха се речи, в които неизменно сравняваха миролюбивата ни екскурзия с бойните походи на някогашните партизани.
/…/
Маршрутът ни представляваше съкратен вариант на известния поход Ком – Емине по билото на Стара планина. С една отбивка към Средна гора. Имаше тежки преходи, с изнурителни изкачвания, а всичко носехме на гърбовете си – храна, вещи, съдини за готвене, включително по една палатка на четирима човека. Пътешествието продължи близо месец – отслабнахме здравата и почерняхме като шерпи. Но недоволства и оплаквания нямаше, несгодите приемахме бодро и бързахме към морето, където щяхме да се отдадем няколко дни на почивка и удоволствия.
– Друго си е морето…
– Установихме се в Бургас, в едно училище. И още на следващата сутрин се случи нещо ужасно – три момичета от нашата група се удавиха. На плажа, докато сме се къпали, досами брега. Никой не бе забелязал какво е станало, а бавната реакция за издирването им не даде резултат. До вечерта все още имаше колебания къде са се дянали, но настъпи нощта и вече никой не се съмняваше в непоправимата трагедия. Мъчителна нощ, която не мога да забравя.
На разсъмване с кола от Пловдив пристигнаха неколцина началници. Продиктуваха ни писма с лъжливо и еднакво съдържание: „Мили родители, аз съм добре, здрав съм, всичко е наред. Походът продължава”. За трагедията – нито дума! Събраха пликовете и после те са били разнесени на ръка по съответните адреси. Началството се боеше да съобщи истината веднага. В групата бяхме към 50 човека. Зловещата вест, украсена от слухове, без съмнение щеше да стигне до Пловдив и стотици семейства щяха да изпаднат в ужас и паника. Градът щеше да пламне! Така, чрез писмата, по-голямата част от близките щеше да е спокойна поне за своите деца. Такава беше началническата логика.
Пак с подобна цел – да не се налива масло в огъня, да не се предизвикват допълнително приказки и недоволства, бе решено да не се прибираме веднага. Макар че пред нас бе развита гнусна демагогия: един от началниците държа реч, в която пак ни сравни с партизаните, които губели другари в сраженията, но продължавали походите си. Изпратиха ни на безлюдна пясъчна ивица близо до Поморие, където разпънахме палатките и изкарахме една отвратителна, нервна седмица под палещото слънце, със строга забрана да докосваме морето. Чакахме скръбта и гневът в Пловдив да поотшумят. Още тук ни бе наредено да натикаме красивите си униформи в дъното на раниците. Всеки да навлече каквото има, за да не бием на очи, когато пристигнем на пловдивската гара. От парадния блясък, с който ни изпратиха, не остана и следа – с подвити опашки наскачахме от влака и се пръснахме по домовете си.
– Ужасно!
– Четиридесет и шест години са минали от тогава и все още ми се струва понякога, че онова е било зловещ кошмар, а не реалност. Но не – бяха намерили телата: първото след седмица, третото – след месец, дълбоко навътре в морето. Въпреки това разумът ми се съпротивлява да приеме нелепата гибел на тия толкова красиви, весели, жизнерадостни момичета – Лили, Данчето, Ваня. Двете от тях бяха неразделни приятелки, заедно носеха медицинската чанта, всяка хванала една от дръжките й. И като си представя, че така, ръка за ръка са и умрели заедно, не мога и до днес да сдържа сълзите си…
– Не знам просто какво да кажа.
– Като студент ходех понякога на Витоша и до околни на София планини, обикновено с моя хазяин и приятел бате Стефко и негови разнородни компании. Витоша съм обикалял и с приятели от литературните среди – Борислав Бойчев, Стоян Илиев, Александър Миланов. Веднъж тръгнахме от Драгалевци със Стоян Илиев и Георги Гачев. Съветският учен с български произход беше неуморим – принуди ни на един дъх да качим Черни връх. Горе изпих три чаши чай, все едно глътнах три напръстника. Докато беше по-малък, на Витоша ходехме и със сина ми Венци. Но по-често се упътвахме с него към района на село Чибаовци. Спирах шкодата някъде край шосето и тръгвахме до вечерта по баири и гъсталаци да търсим гъби.
– Днес как е положението, туристе?
– Екскурзиите ми сред природата значително намаляха в сравнение с предишни години. Донякъде спирачка, донякъде оправдание на моя мързел е жена ми. Тя е израсла в Русе и планинската среда възприема главно като източник на излишни неприятности.
– Поклонничка е на Светослав Минков, който е постулирал: „Природата е твърде неудобно нещо”…
– Може да се каже. Веднъж дойде с мен и малка компания на обичайни ми преход от Пловдив до Смолян по дял Чернатица. И накрая заяви, че няма да повтори подобно „мазохистично удоволствие”. Вярно, не можах да я направя туристка, но нейната упоритост не сломи напълно любовта ми към планината. И къщичката в село Люти дол, с която се наложи наскоро да се разделим, построих преди всичко като изходна база и опорен пункт на моите обиколки из тоя район на Стара планина.
Ще отбележа, че аз категорично предпочитам друг тип ходене, а не традиционните туристически маршрути – от хижа до хижа, маркирани и отъпкани от хиляди нозе. Обичам да тръгна накъдето ми видят очите – през дерета, долове, по стръмни скатове без пътека, през ливади, поляни, заглъхнали гори и въобще каквото се случи и където ме отведат краката. При подобни скитания не се съобразяваш с разстояния и часове, важно е само да се върнеш преди мръкване там, откъдето си тръгнал. Такива съм описал и обиколките на Дионисий Ралев в романа „Любов в ада”.
/…/
– Какво четеше през детството и юношеството си.
– Като се научих да чета, престанах да додявам на мама и баба, сам се зарових в книгите. Четях много и безразборно. Вкъщи имахме отлична библиотека, събирана главно от баща ми. Докато завърша прогимназия, я бях изчел и отчасти препрочел. От ІІ клас се записах в библиотека „Максим Горки”, помещаваща се в днешния музей на Златю Бояджиев.
– Това е къщата на д-р Стоян Чомаков, която големият родолюбец е завещал на Пловдивската община.
– Там даваха по две книги за вкъщи, но аз започвах да ги чета, още като си тръгнех, в движение, и на втория ден се явявах за нови книги. След като се увериха, че ги чета, библиотекарките се смилиха и започнаха да ми дават и по три, и по четири книги. Редовен мой източник беше и сестра ми. Щом забележех, че ученическата й чанта е издута повече от обичайното, се сборичквахме кой пръв да прочете донесените от нея книги. Разменях също книги с приятели, което стана причина да се загубят не едно и две ценни издания от бащината ми библиотека. Често и родителите ни носеха у дома книги, заети от близки и познати, които ние със сестра ми обикновено също изчитахме.
Като средношколец започнах да посещавам главната пловдивска библиотека „Иван Вазов”, която се намираше на Четвъртък пазара. Ползвах и читалнята, където четях стари и нови списания, а също заглавия, които привличаха погледа ми в картотеката и не даваха да се изнасят. Именно тук, като ученик в текстилния техникум, разлиствах и се зачитах в основни трудове по естетика, теория и история на литературата, а също в областта на театралното изкуство.
– Странно.
– Това все пак беше нещо епизодично за мен, защото главният ми интерес бе насочен към художествената литература – разкази, повести, романи. От стихийното четене постепенно започна да кристализира предпочитание към определени автори и произведения. Впрочем аз още в отделенията имах любими писатели като Джек Лондон например (в нашата библиотека имахме 7-8 негови книги), Марк Твен, Елин Пелин, Хенрик Сенкевич. Към 14–15-годишна възраст и по-нататък тоя кръг се разшири. В него влизаха вече Дикенс (имахме го в библиотека си), когото особено ценя, Балзак, Юго, Стендал, Флобер, Мопасан (осемте му тома на български глътнах на един дъх), Съмърсет Моам, Стефай Цвайг, „Дон Кихот” от Сервантес – споменавам имената, без да ги подреждам по значение.
Познавах отчасти руската класическа литература. Баба и дядо в Пазарджик пазеха „Капитанската дъщеря” от Пушкин и „Герой на нашето време” от Лермонтов, а в Пловдив имахме томчета с избрани техни стихотворения (от Пушкин – три, от Лермонтов – един). Чел бях „Тарас Булба” и „Мъртви души” от Гогол, няколко тома от новото тогава издание на Тургенев, основни произведения от Лев Толстой, включително „Война и мир”, та дори „Кройцерова соната”.
– Достоевски?
– Странно ми е, че с Достоевски, който има първостепенно значение за мен, се запознах по-късно, в казармата. Случи се точно в ареста да прочета за пръв път негов роман – „Престъпление и наказание”, и още тогава последваха „Бедни хора”, „Идиот”, „Братя Карамазови”, който съм препрочитал многократно.
– Нашите класици?
– Каравелов, Вазов, чиято необгледна проза бях кръстосал в доста посоки, любимият ми Елин Пелин, Йовков, който ме омагьоса със „Старопланински легенди”, но по-късно изтрезнях и остана предпочитанието ми към другите негови разкази. Чел бях произведения от Антон Страшимиров, Георги Райчев, Георги Стаматов, ранния Орлин Василев. Да не говорим за автори и творби, с които се занимавахме в училище. В домашната ни библиотека имахме и бях прочел събраните съчинения на Ботев (под редакцията на Александър Бурмов), на Пенчо Славейков (под редакцията на Боян Пенев), на Яворов, Петко Тодоров, Чудомир (четирите томчета на старото издателство „Хемус”). Част от тия издания сега са при мен в София.
Четях и поезия, особено след петнайсетата си година, когато тая юношеска болест, стихоплетството, зарази и мен.
– Петър Манджуков го нарича стихобесие…
– От четене и препрочитане бях наизустил доста стихотворения от Ботев, Вазов, Яворов, бащата и сина Славейкови, Дебелянов, голяма част от „Септември” на Гео Милев, Разцветников, Фурнаджиев, Лилиев, Смирненски. Особено обичах Яворов и Дебелянов. С необяснима тогава за мен сила ме привличаше Вапцаров. Често рецитирах сам пред себе си стихотворенията му – напълно спонтанно, без да осъзнавам напълно тяхната гениалност.
По онова време, като зърнех в книжарницата на Джумаята някоя стихосбирка от непознат поет, купувах я. Не редовно, а както се случи. Така в ръцете ми попаднаха първите скромни книжки на Андрей Германов, на Дамян Дамянов, имаше и други, но тия двама поети ми харесаха и ги запомних. По тоя начин се запознах за пръв път с поезията на Валери Петров, Александър Геров, Първан Стефанов, Петър Алипиев, Иван Пейчев, когото бях виждал в Калофер, в дома на бай Гено.
– Други писатели виждал ли си в Пловдив?
– Малко по-късно бях на едно литературно четене, в което участваха Елисавета Багряна, Валери Петров, Дамян Дамянов. От пловдивските автори знаех Светомир Бабаков, Коста Странджев… Известно време посещавах средношколски литературен кръжок, ръководен от Васил Урумов. Беше умен, интересен човек. Хубаво говореше, но като прочетох неговата стихосбирка „Лирична хроника”, останах разочарован. В този кръжок блестеше Видка Кочева.
– Тогава тя е най-изявената млада пловдивска авторка. И Мария Широколийска.
– За втората не си спомням. Видка Кочева спечели национална олимпиада за средношколци на тема „С какво се гордея, че съм българин”. Първенците придобиха правото да запишат без конкурсен изпит българска филология в Софийския университет. Освен пловдивчанката това са били бъдещият белетрист Янко Станоев и Кирил Аврамов – автор на стихове, по-късно особено приближен на Людмила Живкова в Комитета за култура.
– Отдавна Видка Николова е в София, сериозен изследовател – автор на проучвания върху Асен Разцветников и Иван Радославов, върху тракийския орфизъм… Други впечатления от тогавашната българска поезия?
– В познанията ми за нея имаше големи пропуски. Далчев примерно четох вече като студент, и то най-напред новоизлезлите му „Фрагменти”, а после поезията. Но името Атанас Далчев ми беше известно, защото в домашната ни библиотека имахме „Бунтът на масите” от Хосе Ортега и Гасет, която книга той бе превел заедно с Константин Константинов още преди 1944 г.
– Значи си обръщал внимание на преводачите. Това вече е белег за читателска култура.
– Вкъщи се четяха, обсъждаха се и по-нови, съвременни тогава книги. Помня вълнението, с което мама споделяше впечатленията си от „Железният светилник” на Димитър Талев. Тя ни запали, а после се разгоряха цели семейни дискусии за героите, за печалната съдба на Катето, за злощастния македонски въпрос и какво ли още не. Много се говореше и за „Тютюн” от Димитър Димов. Увлечен от психологическото и изобразителното майсторство на писателя, аз споделях безрезервно високата оценка на произведението вкъщи. Много по-късно, след нов прочит, възникна скептицизмът ми към основни принципи в конструирането на тоя роман. Оживление в младежките среди предизвика романът „Седемнайсетгодишните” от Боян Болгар. Прочетох го с най-голям интерес, особено защото книгата бе надписана от писателя на сестра ми. По-късно, в техникума, учителката по литература ми възложи да изнеса реферат върху произведението през учениците. Повечето го бяха прочели и доста вълнения предизвикаха щекотливите навремето и напълно наивни днес сцени.
Излишно е да изреждам повече автори и книги. Ще отбележа, че сред разнообразните теми, които ме интересуваха, се открояваше историческата. Вкъщи имахме много биографии на исторически лица, на забележителни личности в различни сфери на знанието, изкуството и обществения живот. Бях ги изчел до една и когато подобно нещо ми попаднеше другаде, не го подминавах. Също – документално-белетристични описания на исторически събития и периоди. С раздразнено любопитство от такива произведения, понякога търсех и по-специални, научни изследвания върху историята. В тях също намирах сюжет и поезия. Първият ми такъв случай беше в VІ клас, когато учителката ми поръча да напиша доклад за Руско-турската освободителна война. Разрових всичко, което ми беше достъпно в библиотека „Максим Горки”, и знаех не само политическите предпоставки и резултатите от войната. Със силната си памет дълго помних части и сражения по фронтовете – командване, разположение, човешки ресурси, въоръжение, придвижвания и т.н.
Като студент-филолог и по-късно, като професионален литератор, четенето стана мое задължение. Както повечето колеги, и аз се стремях да разширя обема на прочетеното и да го съгласувам с определени задачи. Но ми се струва, че най-интензивният, или ако може да се каже така, най-любовният период на моето четене е по-рано – започна нейде в детството и приключи с младостта. Тогава четях с искрена радост, до самозабрава, с непресъхващо любопитство. И между много неща, които старостта гаси и намаля, е щастието да общуваш с хубава книга, което според мен е най-пълно, най-дълбоко на младини…
– Тук може да поспорим!
– Човек чете, за да опознае света, тайните му, себе си. Това е особено важно в младите години. По-късно така или иначе той се ситуира в обществото, самоопределя се малко или много, става носител на определен род ценности, изкристализирали през годините, зависещи от преживяното. По ред причини, включително и физиологически, сетивата гаснат, намалява любопитството към света. Кипежът на емоциите постихва, идва опитът.
– Именно – ставаш опитен читател. Това води до нови и по-дълбоки вниквания в текста, в живота.
– Вероятно. Но я няма изненадата. Упоението го няма. Критицизмът е значително по-силен. Аз все повече се дразня от равнището на езика на съвременната литература. Включително и на преводите. Зрението ми се е изострило може би, та от това ми се изострят и нервите. Ядосвам се при все по-честите срещи с художествената и житейската немарливост. До равнодушие се ядосвам.
