На ъгъла на улиците Трапезица /сегашна Ямболска комуна/ и Толбухин /сегашна Преслав/ бе кварталната хлебарница.
Вкъщи се разправяше, че преди 9 септември прадядо ми държал на това място кръчма, ала колко бе вярна тая история, така и не разбрах, пък и сега няма значение.
Хлебарницата ухаеше.
Ухаеше на хляб, на уют, на нещо добро и хубаво, което едва ли идваше само от ония дни, в които бъдещето беше светло, а детството щедро и необятно.
Царица в хлебарницата бе Величка, една жена от нашата махала, която си познаваше клиентите и дали заради възрастта, не бе в първа младост, дали заради кротостта и, но имаше нещо майчинско в нея.
Аз го свързвам с уханието на хляба, с уюта на хляба, с нетърпението да отчупим краешника и да изпитаме насладата от насъщния.
Не помня колко струваше, както не помня и дали беше евтин или скъп според преценката на нашите баби и дядовци, които винаги имаха мнение по тоя въпрос, както и по международното положение, разбира се.
То, международното положение, в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, беше, както обикновено, сложно и напрегнато, и ако не ме подвежда паметта, тогава защитавахме храбрия народ на Лаос, а сетне и народа на Камбоджа, ала кое бе по-напред и кое е сетнешна работа, не мога да гарантирам.
Гарантирам обаче, че в ония години страната ни непрекъснато защитаваше нечий народ.
И народите, защитавани от държавата ни, бяха все далечни – я от Азия, я от Африка, я от Латинска Америка.
В Ямбол по тая линия бяха дошли да учат в Техникума по механизация на селското стопанство юноши от Северна Корея, които бъдещият ми баща, който тогава учел именно там, завел чак в Панагюрско, за да видят и тамошните хора на какво се вика азиатец, а и да проявят българско гостоприемство, известно тогава като интернационализъм.
Не зная какво са мислели храбрите корейци за нашия хляб, ала той действително ухаеше.
Типовият беше най-евтин, след него следваше Добруджа, а най-скъп бе белият хляб.
Белият хляб обаче дойде на мода по-късно, а и Добруджата си беше истинско вълшебство, особено когато бе топъл.
Тук беше препъникамъкът.
Нашите баби искаха хлябът да е непременно топъл.
Знаеха точ в точ кога е зареждането на хлебарницата /тя се зареждаше няколко пъти на ден/, и ни пращаха на бегом да отидем да свършим поне тая работа.
Отговорността беше голяма, защото всеки магазинер, включително и добрата Величка, искаше да продаде всичко и опитваше да пробута някой стар самун на нас, хлапетата.
Ние обаче захитрявахме и се лепвахме зад някоя лелка, която служеше за разведка по отношение на това дали хлябът е пресен и топъл или е баят.
Ама не може бе, хора, все топъл хляб да искате, нали заводът не работи само за вас, опитваше да налее разум в главите на махленките Величка, ала напразно – те си искаха топлия хляб и чакаха следващото зареждане.
Хлебарниците, и тази, и на други места из града, всъщност бяха в частни къщи, взети от народната власт, без да се питат собствениците им дали искат или не искат.
Когато бяхме хлапета, това не ни правеше впечатление, но след идването на 10 ноември хората си взеха имотите по малката реституция и тия квартални хлебарници изчезнаха, за да лъсне фактът, че въпреки големите приказки, при соца не се е строило чак толкова, поне що се отнася до сладкарници, кафенета, магазини.
Величка отдавна беше изчезнала.
Докара до пенсия, а сетне, – кога ли точно? – се пресели в отвъдното.
Хлябът отдавна бе престанал да ухае, да носи уют и доброта.
Нямаше го вече нетърпението и бързината да отчупиш краешника, защото в къщи всички искаха точно него, и нямаше как да успееш да го отмъкнеш.
Хлябът бе станал просто стока, а кога точно се случи това ние бяхме пропуснали да разберем.
… В хлебарницата продаваха и боза, и прясно, и кисело мляко.
В големи стъклени бутилки от 1 литър.
Зелени на цвят за бозата и прясното мляко, а киселото бе в стъклени бурканчета, които за капаче имаха фолио.
Под фолиото те чакаше каймакът.
Въпреки наличието на каймак, бабите недоволстваха, защото по тяхно време носели млякото в тави и се налагало до го режат с нож – толкова гъсто било.
Бозата пък трябваше да бъде резлива.
Международното положение също бе редно да се успокои, ала не се получаваше.
Генерал Аугусто Пиночет направи военен преврат в Чили и дълго време се борихме с него.
Междувременно Камбоджа стана Кампучия, ала нещата от това не се подобриха.
Борихме се и да освободят гръцкия композитор Микис Теодоракис от затвора.
Само че в един момент Теодоракис нещо се огъна и нашите хора го спряха от обръщение.
Спряха от обръщение и топлия хляб.
И прясното мляко вече не се продаваше в стъклени зелени бутилки, а в найлонови опаковки, на които пишеше, че е пастьоризирано.
Навярно е било така, обаче другото бе по-вкусно.
И бозата, която течеше от кранчета в малките сладкарнички бе по-сладка – аз поначало не обичах резливата.
И тулумбичките отдавна не са с оня приказен вкус, реване не виждам никъде, както няма нито Алтай, нито Оранжада, нито Етър, нито ледено, нито Сайдер.
Ние все още сме тук, на улица Ямболска комуна, някогашна Трапезица, но все едно ни няма-всеки е затънал в тинята на бита и си говорим, че имаме един недоизигран мач от преди тридесет години.
Само си говорим обаче, а никой няма да се яви на терена, за да си разчистим най-сетне сметките с ония от училище Професор Нойков.
Професор Нойков всъщност го събориха, за да направят Великият октомври.
И нас изглежда са съборили, но просто не искаме да признаем поражението си…
