Борислав Ненов
Средата на 70-те години е, половината Бъта работи в завод Оптикоелектрон, във фабриката за ризи Тодор Каблешков и хавлиената фабрика в Панагюрище или пък по МОК Медет и мина Радка и си е надвило на харча, щом новите къщи стават все повече и все по-масивни.
Дошла е даже модата на хижите, нищо, че селото е разхвърляно в подножието на Средна гора и би трябвало планината да не прави впечатление на хората.
Само че не е така и хижите зачестяват из Черешака, където май повече се работи през почивните дни, отколкото народът да се любува на природата.
Чичовците ми Христо Чалъков и Тодор Кушеков също са спретнали къща в полите на планината, която те галено наричат хиже.
Лято е, прежуря в ниското и по-младите от родата са се събрали на поляната пред хижата, въртят се шишовете с мръвките и сланината.
Жените притурят по още нещо на трапезата, а ние, малките, се щураме опиянени от детството и безкрайното небе над Средна гора.
Десетина години по-късно ще ми връчат кръста и ще тръгна начело на процесията, която ще изпрати баба ми Дида, сестрата на истинската ми баба, на гробищата.
Тя се бе залежала, но по пътя от Пловдив до Панагюрско аз не зная, че вече камбаната е била и почти от автобуса ще ми се наложи да извървя пътя от долния край на Бъта до гробищата на баира.
До този ден никой от близките ми роднини не се е представял пред Всевишния, явно тази дълга ваканция е привършила и пътят нагоре ще се върви все по-често.
И все по-трудно.
Трябва да е в края на зимата или в началото на пролетта, защото сме с балтони, докато кметът на селото се разгръща в траурното си слово, от което външният човек може да помисли, че изпращаме Индира Ганди или друго някое величие.
Неспокойната душа на кмета си знае работата – така трябва да бъде, да се помни как е изпратен човекът в последния му път.
Въпреки печалния му патос, държим пусията, но когато буците затрополяват по ковчега и почват нарежданията на оплаквачките, става страшно студено.
Студено като в началото на февруари и чичо ми Тодор Калагларски се е снишил от мъка по майка си и не могат да го вдигнат за обратния път.
А обратен път все още има. Калагларски е мъж в силата си, тепърва ще гледа внуци, а и баща му има пред себе си още години.
Оплетохме я, Борчо, ще проплаче тихо Тодор Калагларски, когато сме насядали на двора, под слънцето, което най-сетне се е появило и играе в каните с вино, сложени за Бог да прости майка му.
Свещеникът на Бъта и на още няколко от околните села, поп Тодор, му е роднина и го придърпва, за да се опита да го утеши, а сетне ще каже своето неофициално слово, в което набляга на нежността на човешката душа.
Аз имам още две погребения, вий наглеждайте Тодор, че нещо са му омекнали каплите, заръчва попът и расото му изчезва по главната улица.
Колко пъти още в близките месеци и години ще се налага да катеря баира в началото или в края на погребалната процесия, аз не зная.
Но се досещам, че това е бъдещето, защото истинската ми баба боледува и храбростта и пред смъртта отслабва, щом вече не се шегува с нея, а почва да заръчва какво да се вземе от скрина, когато дойде оня час.
Оня час няма да се помайва, диабетното и сърце ще се пръсне и няма да е в ранна пролет, а в края на есента, когато някога пристигахме от Ямбол и тя имаше своите няколко уютни дни, в които се щураше около големия си син, заминал рано от къщата и.
Сега, в края на есента, ще я изпращаме.
Приготвеното в скрина излиза наяве-както всички възрастни жени и тя се е готвила дълго и старателно за оня час.
Кметът пак ще бъде във вихъра на траурния си патос, на гробищата на баира ще е отново студено като през февруари, а оплаквачките ще направят прощаването ужасяващо и трябва да ни отведат, за да не сторим някоя беля.
А беше лято някога, хората си надвиваха на харча, вирееше модата на хижите и бяхме опиянени от небето над Средна гора и от уханието на лавандулата, примесено с аромата на месото и сланината, завъртели се на шишовете.
Никой не знаеше, че това е всъщност щастието.
А и защо трябваше да знае – нали назовавайки го, вероятно щяхме да го погубим…
