Издателска къща „ХЕРМЕС“
представя
СМЕЛОСТТА ДА НЕ ТЕ ХАРЕСВАТ
от
Ичиро Кишими
Фумитаке Кога
обем: 312 стр.
Цена: 19.95 лв.
ISBN 978-954-26-2230-7
Превод Снежана Цветанова Милева
Японският феномен за житейска промяна и истинско щастие
Очаквайте на 14 февруари!
За книгата
Могат ли хората да се променят? Достатъчно ли е просто да бъдеш такъв, какъвто си? Щастието въпрос на избор ли е? Това са само част от въпросите, с които объркан млад мъж се обръща към уважаван философ. Написана под формата на диалози, „Смелостта да не те харесват“ дава категорични отговори на редица екзистенциални питания. В нея се разглеждат фундаментални концепции, свързани с човешката природа и личностната реализация, които почиват на теориите на Алфред Адлер – един от най-влиятелните психолози на XX век наред с Фройд и Юнг. В рамките на пет срещи философът помага на младежа да осъзнае, че всеки може да избере какъв живот да има, като се освободи от оковите на миналите травми и чуждите очаквания.
С мъдрите си послания за прошката, свободата и личната отговорност книгата открива нови хоризонти пред нас, като ни подтиква да загърбим ограниченията, които си налагаме сами, и да проявим смелост да бъдем себе си въпреки всичко.
За авторите
Ичиро Кишими е роден през 1956 г. в Киото, където живее и днес. Още като ученик решава, че иска да стане философ. През 1989 г., докато специализира в областта на класическата западна философия и най-вече тази на Платон, той започва да изучава и адлерианската психология. Днес той пише и изнася лекции в тази област и помага на младежи в психиатрични заведения в качеството си на психолог и консултант към Японското общество за адлерианска психология. Превежда на японски избрани съчинения на Алфред Адлер – „Как да живеем“ и „Неврози“ – и е автор на „Въведение в адлерианската психология“ и още много книги.
Фумитаке Кога е роден през 1973 г. Автор е на редица бестселъри в сферата на бизнеса и изобщо на нехудожествената литература. Когато като млад се запознава с адлерианската психология, остава силно впечатлен от идеите ѝ, опълчващи се на общоприетите схващания. След време многократно посещава Ичиро Кишими в Киото, за да улови същността ѝ и да нахвърля бележките за класическия „диалогов“ метод на древногръцката философия, използван в тази книга.
Откъс
НЕ ЖИВЕЙ, ЗА ДА ЗАДОВОЛЯВАШ ЧУЖДИТЕ ОЧАКВАНИЯ
ФИЛОСОФЪТ: Признанието на хората е нещо, което може да ни радва. Би било погрешно обаче да се твърди, че то е нещо напълно необходимо. За какво изобщо търсим признание? Или казано по-ясно, защо искаме да ни хвалят?
МЛАДЕЖЪТ: Просто е. Признанието на другите е това, което ни кара да чувстваме, че имаме стойност. Когато получаваме одобрение, ние сме способни да заличим чувството си за малоценност. Учим се да вярваме в себе си. Да, това е въпрос на стойност. Мисля, че ти го спомена миналия път – чувството за малоценност е проблем на оценка на стойността. Тъй като никога не съм получавал одобрението на родителите си, животът ми е бил поразен от чувството за малоценност.
ФИЛОСОФЪТ: Да си представим една обикновена ситуация. Да речем например, че от известно време почистваш боклуците на работното си място. Само че никой не забелязва. Или ако забелязват, не показват, че оценяват това, което правиш, не казват дори благодаря. Е, ще продължиш ли да чистиш?
МЛАДЕЖЪТ: Трудно положение. Може би, щом никой не го оценява, ще спра.
ФИЛОСОФЪТ: Защо?
МЛАДЕЖЪТ: Всички трябва да се грижат да е чисто. Ако само аз си правя труда, но не получавам и една благодарност? Предполагам, че ще изгубя мотивация.
ФИЛОСОФЪТ: Това е рискът на желанието за признание. Защо хората търсят одобрението на другите? В много случаи това се дължи на влиянието на възпитанието „награда и наказание“.
МЛАДЕЖЪТ: Възпитанието „награда и наказание“ ли?
ФИЛОСОФЪТ: Ако постъпиш правилно, получаваш похвала. Ако постъпиш неправилно, получаваш наказание. Адлер е бил много критичен към възпитанието „награда и наказание“. То води до погрешни стилове на живот, които карат хората да мислят: Щом никой няма да ме похвали, няма да постъпя правилно и Щом никой няма да ме накаже, и аз ще върша неправилни неща. Ти вече имаш за цел да бъдеш похвален, когато започнеш да събираш боклуците. И ако никой не го направи, или ще се възмутиш, или ще решиш, че никога повече няма да чистиш. Съвсем ясно е, че в тази ситуация има нещо погрешно.
МЛАДЕЖЪТ: Не е така! Иска ми се да не свеждаш нещата до тривиално ниво. Аз не споря за възпитанието. Да искаш да те признават хората, които харесваш, да бъдеш приеман от хората, които са ти близки, е нормално желание.
ФИЛОСОФЪТ: Жестоко се лъжеш. Виж, ние не живеем, за да задоволяваме чуждите очаквания.
МЛАДЕЖЪТ: Какво искаш да кажеш?
ФИЛОСОФЪТ: Ти не живееш, за да задоволяваш очакванията на другите хора, нито пък аз. Не е нужно да се задоволяват чуждите очаквания.
МЛАДЕЖЪТ: Това е толкова егоистичен аргумент! Да не казваш, че човек трябва да мисли само за себе си и да живее, воден от убеждението в собствената си правота?
ФИЛОСОФЪТ: В учението на юдаизма има разбиране, което гласи горе-долу така: Ако ти не живееш живота си, кой ще го изживее вместо теб? Ти имаш само собствения си живот. Що се отнася до това за кого го живееш, отговорът, разбира се, е „за себе си“. А ако не живееш за себе си, кой би могъл да го направи вместо теб? В края на краищата ние живеем, мислейки за своя „аз“. Няма причина да не трябва да мислим по този начин.
МЛАДЕЖЪТ: Значи, ти все пак си поразен от отровата на нихилизма. Казваш, че в крайна сметка живеем, мислейки за своя „аз“? И че това е нормално? Що за жалък начин на мислене!
ФИЛОСОФЪТ: Това изобщо не е нихилизъм. По-скоро е обратното. Когато търсиш одобрението на другите и се интересуваш само от това как те възприемат, ти в крайна сметка живееш техния живот.
МЛАДЕЖЪТ: Какво ще рече това?
ФИЛОСОФЪТ: Силният стремеж да получаваш признание ще те кара да живееш, следвайки очакванията на хора, които искат да бъдеш „определен тип човек“. С други думи, захвърляш този, който наистина си, и заживяваш като другите. И помни: Ако ти не живееш, за да задоволяваш очакванията на другите, то и другите не живеят, за да задоволяват твоите очаквания. Някой може да не постъпва така, както ти искаш, но това не е причина да се ядосваш. Напълно естествено е.
МЛАДЕЖЪТ: Не, не е! Това е аргумент, който преобръща из основи обществото, в което живеем. Виж, ние изпитваме желание за признание. Но за да го получим, първо трябва ние да признаем другите. Човек получава признание от другите именно защото той показва признание към други хора и ценностни системи. Именно на тези отношения на взаимно одобрение се гради обществото ни. Твоят аргумент е ужасен и опасен начин на мислене, който ще подтикне хората да се изолират и ще доведе до конфликт. Това е зловреден опит за ненужно подклаждане на подозрение и съмнение.
ФИЛОСОФЪТ: Ха-ха, наистина имаш интересен речник. Излишно е да повишаваш глас – хайде да помислим заедно. Човек трябва да получава признание, в противен случай ще страда. Ако не получава признание от другите хора и от родителите си, той няма да вярва в себе си. Може ли това да бъде здравословен живот? И така, човек може да си помисли: Бог наблюдава, затова да трупаме добри дела. Само че това и нихилистичното виждане „Няма Бог, затова всичко лошо е позволено“ са двете страни на една и съща монета. Дори да предположим, че Бог не съществува и че няма как да получим Неговото признание, ние пак ще трябва да живеем по този начин. Всъщност именно за да победим нихилизма на един безбожен свят, е необходимо да се откажем от признанието на другите.
МЛАДЕЖЪТ: Изобщо не ме интересува всичко това за Бог. Да разгледаме нещо по-просто – като мисленето на обикновените хора в ежедневието им. Ами желанието за признание в обществото например? Защо човек иска да се изкачва по корпоративната стълба? Защо търси положение и слава? Това е желанието да бъде признат като важен от обществото като цяло – желанието за признание.
ФИЛОСОФЪТ: И ако получиш това признание, би ли казал, че си открил истинското щастие? Онези, които са утвърдили положението си в обществото, наистина ли се чувстват щастливи?
МЛАДЕЖЪТ: Не, но това е…
ФИЛОСОФЪТ: Когато се опитват да получат признанието на другите, почти всички хора възприемат удовлетворяването на чуждите очаквания като средството за постигане на тази цел. И това е в съгласие с мисленето, характерно за възпитанието „награда и наказание“, според което получаваш похвала, ако постъпиш правилно. Ако например в работата ти за теб се окаже най-важно да задоволяваш очакванията на другите, тогава тази работа ще ти е много трудна. Защото винаги ще се тревожиш, че другите те гледат, ще се страхуваш от оценките им и ще потискаш своя „аз“. Може би ще се изненадаш, но клиентите, които идват при мен на консултации, почти никога не са егоисти, а хора, които страдат, опитвайки се да отговорят на чужди очаквания, на очакванията на родители и учители. Така че те не могат да постъпват егоистично в хубавия смисъл на думата.
МЛАДЕЖЪТ: Значи, трябва да бъда егоист?
ФИЛОСОФЪТ: Не постъпвай, без да зачиташ другите. За да разбереш това, трябва да се запознаеш с идеята, позната в адлерианската психология като „разделяне на задачите“.
МЛАДЕЖЪТ: Разделяне на задачите ли? Този термин е нов. Дай да чуем.
Младежът едва сдържаше яда си. Да отхвърля желанието за признание? Да не задоволявам очакванията на другите? Да живея по-егоистично? Какви ги говореше този философ? Не е ли именно желанието за признание това, което най-силно мотивира хората да общуват помежду си и да изграждат обществото? Младежът се запита: Ами ако тази идея за „разделяне на задачите“ не успее да ме убеди? До края на живота си няма да мога да приема този човек, нито пък Адлер.
