Издателска къща „ХЕРМЕС“
представя
ПЕСЕНТА НА ДЪЛБИНИТЕ
от Кели Андерсън
На 11 август, заедно със световната премиера, излиза „Песента на дълбините“ от Кели Андерсън. Изключителен дебют за любовта, надеждата и дълбоката връзка между човека и необятната морска шир.
За книгата
Ани винаги е знаела, че е различна. Тя израства на ветроходна лодка насред океана, заобиколена от морски създания, звезди и най-добрия си приятел Евън. Родителите й са щастливи с нетрадиционния начин на живот, въпреки неразбирането на хората. Когато опустошително цунами връхлита крайбрежието на Британска Колумбия, Ани оцелява, но от родителите й няма следа. Закотвена на сушата, тя копнее за водата, но не смее да я доближи.
Един ден на брега се появява блед мъж на име Уокър. Той няма спомени кой е, нито как се е озовал там. Докато се опитва да разбере повече за него, Ани постепенно се влюбва. Но точно когато започват връзка, Евън се връща в живота й, а Уокър внезапно изчезва.
Шест години по-късно Ани работи като лекар и прекарва дните си в неспирно препускане из големия град и с… Евън. Внезапно тя чува специфичния звук, който винаги е свързвала с Уокър. В нея се прокрадва надежда, че той все още е жив. За да го открие обаче, Ани трябва да изостави живота в града и кариерата си. И да се върне към най-голямата си любов – морето. Единствено така ще разбере не само какво се е случило с Уокър и родителите й, но и коя е тя всъщност.
Интервю с авторката
Кели Андерсън е семеен лекар с над 15 години опит, но също така сертифициран преподавател по творческо писане и автор на медицински статии за престижния издания. Прекарва по-голямата част от детството си в Британска Колумбия, а днес живее в Онтарио със съпруга си и двамата им сина.
Откъде почерпи вдъхновение за написването на „Песента на дълбините“?
За мен историята започна през 2019 г., когато бавно, но сигурно затъвах в ежедневието, работейки на смени в спешното отделение. Някак, макар да бях високо ефективна на работа, се чувствах откъсната от света и собствената си същност. Сякаш бях забравила коя съм и от какво се нуждая. Никога не съм възнамерявала да напиша роман, но една зимна утрин, докато шофирах, слънцето ме заслепи и образът на Уокър изникна в съзнанието ми. Като символ на метаморфозата. Нуждаех се от промяна и тя започна с написването на първите редове от „Песента на дълбините“. Отказах се от работата в спешното и академичната кариера и се посветих на медицината като личен лекар, която ми носи много по-голямо удовлетворение.
Медицинската практика и писането на художествена литература изглеждат коренно различни и дори трудно съвместими. Как успяваш да съчетаваш двете неща и доколко си влияят взаимно?
Според мен те си приличат по това, че и лекарите, и писателите, ги е грижа за хората и чувствата им. Като лекар виждам пациентите си в най-уязвимата им форма, а като писател се старая да разбера човешката природа, за да създам достоверни образи, от които всички ние да почерпим мъдрост. Обожавам работата си в сферата на медицината, за мен тя е привилегия и обуславя начина, по който пиша. Да бъда част от процеса по изцеление е огромна чест, неведнъж съм ставала свидетел как съвременната медицина е спасявала човешки животи. Но писането е това, което спасява самата мен!
В романа присъства и елемент на магически реализъм, свързан с един от образите. Къде е границата между науката и магията според теб?
Дали всъщност науката и магията са две отделни неща или едно и също нещо, което се намира на различен етап от човешкото познание? Не е ли магията наука, която все още не сме открили? Това, което наричаме магия, е по същество наличието на мистерия: осъзнаването, че не можем да обясним живота изцяло с инструментите, с които в момента разполагаме. Никога не спирам да търся магията в заобикалящия ме свят. Ако можем да обясним всичко, то в живота няма да съществува благоговение, нито причина да продължаваме да търсим.
Как реши действието да се развива именно на крайбрежието на Британска Колумбия?
Защото там прекарах детството си. Като малка често се разхождах по брега и си мислех: щом океанът е тук, значи всичко е наред. В голяма степен продължавам да вярвам в това и до днес. Разбира се, наложи се да изчета доста специализирани статии, за да науча повече за китовете и специфичната им песен. Безкрайно благодарна съм на всички експерти, които споделиха познанията си с мен и ми помогнаха романът да добие и известна научна стойност.
Източник за интервюто: https://pagesofjulia.com/category/interviews/
Отзиви
„Дебютният роман на Андерсън е лиричен, ефирен, с майсторски език и история, която ни напомня, че понякога невъзможното е възможно.“ – Джоди Пико, бестселърова авторка на Ню Йорк Таймс
„Песента на дълбините е едновременно любовна история и ода във възхвала на природната стихия, която понася читателя като вълна.“ – Ники Ърлик, бесъселърова авторка на Ню Йорк Таймс
„Това е книгата, която се надявам да прочета всеки път щом разгръщам нова корица. Дълбока, лирична, едновременно истинска и вълшебна. Песента на дълбините ни напомня колко тънка и красива е границата между природния свят и този на хората.“ — Ерика Баурмайстър, автор на „Пазителката на ароматите“
Откъс
Всичко започна с една приспивна песен, която накара койотите да побягнат към планината. Пчелите изоставяха кошерите си заради пронизителните крясъци на птиците и лая на кучетата. Тектоничните плочи под морското дъно се разместваха и пренареждаха.
Радиовълните излъчваха: До всички станции – това не е учение. Земетресение с магнитуд от 9.0 е засечено край бреговете на Британска Колумбия, приблизително на 150 км от Тофино. Незабавно евакуирайте всички брегови зони. Не приближавайте брега. Следвайте маршрутите за евакуация. Повтаряме: това не е учение.
В Тихоокеанския северозапад се надигна планина от вода.
Тя помете къщите. Лампите падаха от таваните, а мебелите плуваха из стаите. Хладилниците изливаха съдържанието си в черните стихийни въртопи. Пощенски кутии, входни врати и парчета асфалт се носеха сред бялата пяна.
Нещата, които нямаха място в утробата на океана, се изхвърляха обратно на брега – гирлянди от коледни лампички, чаши за мляко, счупени микровълнови печки. Части от потънали контейнеровози. Градински столове и празнични свещи в пастелни тонове, изтръгнати автомобилни радиа и будилници със скъсани пружини.
Страховитият воден хор се извиси до кресчендо. Преобърнати офисни сгради се разпадаха в буйните води. Стъкла се чупеха. Уличните светофари скърцаха и се гънеха в хватката на морските пипала. Калта погълна първите етажи на болниците.
Плаващи мъртви тела. Хора със счупени крайници и парещи от солта очи се давеха, заклещени под преобърнати коли и счупени дървесни клони. Хора, лазещи на колене.
Националните радиостанции тръбяха: Катастрофално земетресение удари зоната на субдукция на Каскадия в 10:50 ч. тази вечер, образувайки цунами по външното крайбрежие. Това е събитието, от което отдавна се опасявахме.
Океанът би го нарекъл песен.
Минаха часове, преди водата да се оттече, вземайки с отлива каквото си поиска.
Крайбрежните градове мълчаха. Празни черупки от сгради с локви по покривите. Брегове, осеяни с мъртви медузи и пластмасови тръби. Пера от птици и кости от китове.
Отлив
Отливът изисква издръжливост. Морското дъно е оголено. Водните обитатели – раци, миди, актинии и дребни рибки, остават на произвола на слънцето, въздуха и променливите температури, опитвайки се да оцелеят до връщането на водата.
Ани Маклиъд не чуваше морето. Тя мъкнеше лопата и бяла пластмасова кофа под плътните облаци, които нямаха намерение да се разсеят. С разбъркана от вятъра, немита коса и следи от пясък по бузата, тя копаеше и търсеше миди. Бяха минали четири дни, откакто това се случи, но тя все още не доближаваше водата. Тялото ѝ копнееше за хладната водна прегръдка, в която да се разтвори. Вълните прииждаха и се отдръпваха – сърдечен ритъм, който тя игнорираше с яркооранжеви слушалки, натикани дълбоко в ушите.
Плажът беше сметище. Пяната подмяташе осиротели джапанки, камъчета, смесени с отломки плексиглас, картонени кутии от сок с още стърчащи от тях сламки, алуминиеви кенчета и пластмасови шноли за коса. Ани зърна бляскава сребърна лъжица с изящна плетеница от фазите на луната, гравирани върху дръжката, и я пъхна в задния си джоб при сапуна, който все още беше в опаковката си.
Всеки ден баба ѝ Рут я караше да работи все по-усърдно. Да изкара сълзите си, копаейки с лопатата.
– Може би те не са мъртви – казваше ѝ тя.
Пясъкът вече беше навсякъде – по хълма, където не му беше мястото, и в цепките между кедровите дъски, където възпрепятстваше надничането. Дъждовете постепенно щяха да отмият части от него през улуците и долу щяха да се образуват нови купчини. Пясъкът беше проникнал и в ушните миди на Ани, беше залепнал по скалпа ѝ и се беше набил под ноктите ѝ. Нокторезачката се беше затрила и Ани обмисляше дали да не започне да си гризе ноктите, но после се сети, че така пясъкът ще проникне и вътре в нея.
Колкото и упорито да се опитваше да го изчисти, той беше навсякъде – в сифона на мивката, в шевовете на дюшеците, в пластмасовия разделител за съдове в кухненския шкаф, в ръкохватката за фурна на Рут.
Скръбта ѝ също беше навсякъде.
Песъчинките ѝ бяха в храната, която Ани успяваше да хапне едва, и скърцаха между зъбите ѝ, дори когато яденето беше вкусно. Ани вече беше измела пода, но тъгата отново започна да се утаява по него.
Ани се чудеше дали някога щеше да успее да избяга от скръбта и дали местата, на които тя и пясъкът не трябваше да бъдат, някога отново щяха да бъдат чисти.
Хоризонтът беше все така празен и призрачен – само прелитащи морски птици, миризма на гниещи водорасли и всевъзможни отломки. Земята беше дезориентираща и извънредно плоска.
Откога стоеше тук? Сигурно от часове. Вятърът изгаряше очите ѝ, стомахът ѝ къркореше, а раменете я боляха. Докато ровеше с ръка за поредната мида, регистрира движение с периферното си зрение. Мидата се измъкна, завирайки се още по-дълбоко в калта.
Ани седна до преобърната с краката нагоре маса за пикник и прегърна коленете си – но не остана така достатъчно дълго, за да започне отново да мисли за станалото или да плаче. Само за минутка. Прогизналото дъно на панталоните ѝ бе залепнало за кожата, а лъжицата и сапунът издуваха задния ѝ джоб. За миг облаците се разкъсаха. Пясъкът заблещука.
Тя чу под себе си едно туп-туп.
Всяко „туп” продължаваше няколко дълги секунди. Всяко „туп” я караше да потъва по-дълбоко, сякаш костите ѝ омекваха, а мускулите хлътваха в изпразнената ѝ вътрешност.
В далечината се появи силует, който вървеше през пясъчните дюни. Ани се изправи, за да види по-добре. Беше човек. Но от цунамито насам никой не се беше отдалечавал толкова много от Хейлс Ландинг, а и там едва ли беше останал някой.
Тя свали слушалките от ушите си и се огледа за хеликоптер в небето или скутер, подскачащ по вълните – нещо, което да обясни тупкането.
Нищо.
Ани остави лопатата и кофата и тръгна към човека, после се затича, със слабата надежда, че това е майка ѝ или баща ѝ. Че те са успели да оцелеят.
Но не беше никой от тях. Беше момче или мъж. Ани не можеше да каже със сигурност. Човекът беше чисто гол, това поне се виждаше.
– Ехо? – извика Ани.
Той не отвърна.
Тя се приближи, докато не застана точно пред него. Той беше на не повече от двайсет години, близо до нейната възраст, но на височина беше доста над метър и осемдесет, с мокра руса коса, проблясваща от водата.
– Ти откъде изпадна?
Гладката му кожа без лунички накара стомаха ѝ да се свие. Беше твърде прозрачна. Той не изглеждаше ранен. Тя очакваше да види прорязвания, охлузвания или счупени крайници. Очакваше да го види с дрехи, ако е бил изхвърлен от морето.
– Добре ли си? – Отново опита да завърже разговор тя.
Но той не каза нищо. Притеснена от голотата, мълчанието и апатичността му, както и от липсата на обяснение, Ани се опита да не зяпа бледата му плът. Младежът беше изненадващо отнесен, сякаш не присъстваше напълно, и гледаше през нея. Ирисите му бяха сиви като морски таралежи на сребърни ивици.
В следващия миг той се свлече странично на пясъка в ембрионална поза и подбели очи.
Ани клекна до него и го побутна по рамото. Кожата му беше твърде гореща. Тупкането от по-рано се вля в дланите ѝ. Тя отново го побутна и потърси пулс на китката му. Пулс имаше, твърде бавен, но беше там, в пръстите ѝ. Една вълна се разби в лицето му, но дори тя не го събуди. Ани го обърна да легне по гръб. Щеше да се наложи да го влачи дори ако пластмасовите отломки, счупените миди, черупките от раци и капачките от бутилки издеряха гладката му като желе кожа.
Нямаше избор.
Тя го хвана здраво под мишниците. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, с мека и слизеста кожа, която твърде много се изплъзваше. Ани събра сили и успя да го отмести няколко метра. Погледна назад, за да види колко им остава до сухия пясък, дръпна още малко, разчисти боклуците изпод тялото му и отново дръпна. Изпъшка. Тя теглеше тялото на младежа, а мислите ѝ ставаха все по-тромави. Туптящият ритъм в тялото ѝ я хипнотизираше.
Звукът се усили и ги обгърна. Ани и момчето, откъснати в нищото.
