Издателска къща „ХЕРМЕС“
представя
ЗАБРАНЕНИЯТ ПЛОД
от Джоджо Мойс
Спираща дъха история за две необикновени жени, чиито съдби изненадващо се преплитат
Очаквайте „Забраненият плод“ на 14 юли!
За авторката
Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 г. Прави успешна журналистическа кариера, но мечтата й е да стане писател. Дебютният й роман се радва на положителни отзиви, но големият пробив идва с „Аз преди теб. Необичайната любовна история се превръща в световна сензация с продадени над шестнадесет милиона екземпляра. Критиката го определя като един от най-запомнящите се романи на изминалото десетилетие. По „Аз преди теб“ е заснет и едноименен филм с участието на Емилия Кларк (Луиза) и Сам Клафлин (Уил). Екранизацията, подобно на романа, предизвика истински фурор. Успехът му (над $200 млн. приходи от прожекции) бе последван от филмовата версия на „Последното писмо от любимия“ („Нетфликс“) с участието на Фелисити Джоунс и Шейлийн Удли.
До този момент книгите на Джоджо Мойс са преведени на четиридесет и шест езика и от тях са продадени петдесет и седем милиона екземпляра. Медиите на Острова я обявиха за „най-добрата съвременна британска авторка“. В България Джоджо Мойс има хиляди почитатели, които с нетърпение очакват новата й книга.
За книгата
Петдесетте години на XX век, крайбрежното градче Мерам. Консервативното общество е скандализирано, когато в къщата в стил ар деко се нанася актрисата Аделайн, известна с волния си нрав. Тя се обгражда със свободолюбиви художници, които също не вдъхват доверие на местните. Осемнадесетгодишната Силия Холдън обаче е привлечена от необичайната атмосфера на къщата. С приятелката й Лоти прекарват всяка свободна минута там, откривайки неподозирани удоволствия. Но когато майка й разбира, тя прави всичко по силите си да отдели момичетата от тази среда и дори изпраща дъщеря си в Лондон. Силия се завръща след осем седмици с годеник, чийто баща е търговец на екзотични плодове. Лоти го вижда и… не може да откъсне поглед от него.
Петдесет години по-късно Дейзи се опитва да събере парченцата от разбития си живот. Партньорът й – в семейството и бизнеса, я изоставя само няколко месеца след раждането на дъщеря им. Дейзи решава сама да изпълни поръчката за реновиране на стара къща в Мерам. Собственичката е резервирана, но постепенно я допуска до себе си, споделяйки й фрагменти от миналото. Картината, която изниква под пластовете боя обаче, ще разкрие истината за една забранена любов, чието ехо отеква и до днес.
Откъс
Мама веднъж ми каза, че можеш да разбереш за кого ще се омъжиш, като хвърлиш обелка от ябълка, цялата, през рамо. Тя образувала буква. И поне понякога ставаше така: мама толкова много искаше да види нещо, че просто отказваше да признае, че обелката прилича на седмица или двойка, и си измисляше всякакви В-та или С-та от нищото. Даже и да не познавах никого, чието име започва с В или С.
Не ми трябваха ябълки за Гай. Знаех от първия миг, в който го зърнах; познавах лицето му толкова добре, колкото своето. Това беше лицето на човека, който щеше да ме отведе от семейството ми, щеше да ме обича, да ме обожава и двамата щяхме да имаме прелестни дечица. В него щях да се взирам безмълвно, докато повтаря брачните обети. Неговото лице щеше да е първото нещо, което виждам сутрин, и последното в сладката въздишка на нощта.
Дали и той го знаеше? Разбира се. Той ме спаси. Като истински рицар, с опръскани с кал дрехи, вместо блестящи доспехи. Рицар, който се появи от мрака и ме отведе към светлината. Е, в чакалнята на гарата по-точно. Някакви войници ме притесняваха, докато чаках късния влак. Бях ходила на танци с шефа си и жена му и си изпуснах влака. Бяха ужасно пияни и се опитваха да ме заговорят, без да обръщат внимание на възраженията ми. Отлично знаех, че не бива да говоря с войници, затова им обърнах гръб и седнах на една далечна пейка в ъгъла. Но те постепенно се приближаваха все повече и повече, единият посегна да ме хване, като се опита да го представи за шега, но аз ужасно се изплаших, защото беше късно и не виждах нито гаров служител, нито някой друг наоколо. Повтарях им да ме оставят на мира, но те не спираха. Просто не спираха. После най-едрият – най-бруталният от всички – се притисна към мен, с ужасното си брадясало лице и зловонен дъх, и ми каза, че щял да ме има, независимо дали искам, или не. Аз исках да изкрещя, нали разбирате, но не можех, защото се бях вцепенила от страх.
И тогава се появи Гай. Втурна се в чакалнята и поиска да знае какво си мисли, че прави онзи, и каза, че щял да го ступа здраво. После се изправи срещу тримата, а те започнаха да го ругаят и единият вдигна юмруци пред гърдите си, но след малко, каквито си бяха страхливци, само изпсуваха още няколко пъти и побягнаха.
Аз цялата треперех и плачех, а той ме сложи да седна на един стол и предложи да ми донесе чаша вода, за да се успокоя малко. Беше толкова мил. Толкова внимателен. После каза, че ще почака с мен, докато дойде влакът. И го направи.
И тъкмо там, под жълтите светлини на гарата, за първи път видях лицето му. Истински. Просто разбрах, че това е той. Наистина е той.
Когато казах на мама, тя обели една ябълка, за да провери, и метна обелката през рамото ми. На мен ми се стори, че буквата е С. Мама до ден днешен се кълне, че съвсем ясно била Г. Но по това време отдавна бяхме отминали етапа с ябълките.
