Издателска къща „ХЕРМЕС“
представя
МАГИЯТА НА МОРСКОТО СТЪКЛО
от Джени Хейл
Идеалната романтична история с щипка вълшебство за едно незабравимо лято
Очаквайте на 04.06.2024 г.
За автора
Джени Хейл е автор на летни и коледни романи. През 2017 г. Hallmark Channel адаптира книгата й „У дома за Коледа“ в пълнометражен филм.
През 2019 г. е екранизирана и книгата „Коледни пожелания и бисквитени целувки“, пожънала огромен успех сред българските почитателки на романтични четива. На топъл прием у нас се радват и останалите заглавия от авторката – „Винаги ще има Коледа“, „Всичко започна на Коледа“, „Коледа в Силвър Фолс“, „У дома за Коледа“, „Коледа край фара“, както и летните романи „Обичай ме заради мен” „Лятната къща“, „Къща край брега на светулките“ и „Лято край морето“.
За книгата
Лорън все още не може да преодолее загубата на годеника си, който загива при автомобилна катастрофа преди година. Тя продава своята част от сватбена агенция „Захар и дантела“ на съдружничката си и заминава за Аутър Банкс. Още в деня на пристигането си Лорън се запознава с привлекателния рибар Броуди. Двамата се сближават, но той не желае да се обвързва сериозно. Нито пък Лорън – единственото, което тя иска, е да се наслаждава необезпокоявано на спокойствието, уединението и красотата на това райско кътче.
Но когато нейната нова приятелка Стефани я моли да се заеме с планирането на сватбата ѝ, Лорън не може да ѝ откаже. Макар подготовката на най-големия празник на любовта да ѝ напомня, че е изгубила всичко, за което някога е мечтала.
Междувременно Лорън, която не вярва в силата на провидението, сякаш постоянно получава знаци от годеника си. Тя намира парченца от любимото му морско стъкло, които океанът е изхвърлил на брега. А историята на специалната гривна, която получава като подарък, е напът да преобърне целия ѝ живот. Но дали ще повярва, че заслужава още един шанс да бъде щастлива?
Откъс
– Следиш ли ме? – попита, чувствайки се като отворена рана без превръзка, която да я предпази.
Усмивката му помръкна, когато бавно поклати глава в отговор.
– Правя някои дребни услуги на Мери – каза той.
– Оо! – Мислено се смъмри за обвинението, осъзнавайки, че пикапът му е пълен с дървен материал и инструменти.
От изписаните върху лицето му интерес и загриженост само се почувства още по-неловко. Сякаш внезапно бе прочел мислите ѝ и от това пулсът ѝ се ускори.
Не ѝ беше присъщо да предусеща нещата. След като загуби Мейсън, се затвори в собствен малък свят, състоящ се от работата и общия им апартамент, и сега ѝ се струваше невъзможно да се държи нормално. Когато организираше сватби, можеше да се преструва, да се усмихва в подходящия момент, да се придържа към графика си, да удовлетворява изискванията на клиентите, но тук нямаше дневен ред и не знаеше как отново да бъде себе си.
– Значи си строител? – попита, за да подхване разговор и да се опита да се държи естествено.
Ъгълчето на устата му се изви нагоре, погледът издаваше все по-големия му интерес към нея.
– Не, само ѝ помагам. Иначе съм рибар.
– Каква риба ловите тук? – Прикри очите си, за да погледне океана.
– Предимно махи и риба тон, но правя това само през първата половина на деня. През повечето време организирам риболовни чартъри за семейства, които желаят разходка с лодка. През зимата почивам.
Мисълта за щастливи семейства, които се смеят и си правят снимки, докато Броуди ги разхожда в открито море, вятърът брули лицата им, а от двете страни на лодката хвърчат пенливи пръски, значително повдигна настроението ѝ. Винаги си представяше себе си в пълна къща, но заради кариерата постоянно отлагаше плановете за семейство. Мейсън бе готов на тази стъпка, двамата често си говореха с часове на чаша кафе и шеговито обсъждаха колко деца ще имат. Той също обожаваше риболова. Дори я покани да отиде с него в деня на инцидента, но тя му отказа, защото трябваше да работи…
– Ще ти помогна с багажа. В противен случай вероятно Мери ще ти предложи, а няма нужда да натоварва допълнително болните си стави. – Преди да успее да възрази, той вдигна с лекота най-тежкия ѝ куфар и го сложи на количката. – Значи оставаш в къщата за гости? – Грабна две пътни чанти и ги подреди върху куфара.
– Да – отговори тя. – И аз работя за Мери. Всъщност съм новата ѝ помощничка.
Мъжът сбърчи въпросително чело.
– Вярно, че спомена, че си търси човек. Радвам се, че е успяла да намери. – Отиде до колата и извади последните куфари. Докато Лорън затваряше багажника, подкара количката към къщата.
Тя го последва, загледана как вълните се разбиват в брега само на няколко метра от рампата.
– Мислиш ли, че е безопасно? – Посочи към бързо прииждащия прилив. – Мери не се притеснява, но на мен ми се струва, че е прекалено близко.
– Бреговата линия непрекъснато се измества. В крайна сметка може би ще ѝ се наложи да насипе още пясък на плажа или дори да премести всичко по-нагоре. – Той махна с ръка към къщата.
– Да премести сградата? – учуди се Лорън, като тръгна до него, докато той буташе количката към горната веранда.
– Да, налага го територията наоколо. Когато брегът се мести, по-добре е просто да го следваш, вместо да се опитваш да го задържиш там, където е. Това ще те изтощи до смърт.
Тя погледна огромната шир на океана, думите отекнаха в душата ѝ много по-дълбоко, отколкото той можеше да предположи. Тя се опитваше да се остави на промените в живота ѝ и просто да ги следва, но не знаеше как.
– О, здравей Броуди! – каза Мери и задържа вратата отворена, за да влязат.
Той разтовари куфарите от количката и ги внесе вътре. Възрастен мъж с посивяла коса и загоряла кожа се появи откъм задния вход, водещ към верандата.
– Не знаех, че ще дойдеш толкова скоро. Ще направя още една чаша лимонада.
– Довиждане, Мери – каза старецът и излезе. До прозореца спря и разтърка рамото си с възлеста ръка, изкривена от годините и тежък физически труд.
– Той ще кара ли? – попита Лорън, притеснена от вероятността мъж на неговите години да седне зад волана.
Броуди повдигна рамене.
– И без това никога не превишава разрешената скорост от петдесет километра в час. Всичко ще е наред.
Тя се опита да потисне тревогата и се огледа наоколо. Първо забеляза стената от стари прозорци, разкриващи невероятна гледка към океана, а после слънчевите лъчи, танцуващи в далечината върху повърхността на водата, които веднага ѝ подействаха успокояващо.
– Заповядайте, седнете – покани ги Мери и махна с ръка към два стари дивана на райета, поставени един срещу друг. Фоайето изглеждаше като декорирано в отминала епоха, с палми и саксии със спатифилум.
Броуди ѝ направи знак да седне първа, после заобиколи масичка за кафе от тъмно дърво. Една двойка прекоси помещението, коментирайки един от местните ресторанти, махна за поздрав на Мери, мина покрай куфарите на Лорън и излезе.
– Откъде си? – попита той.
Тя кръстоса крака, сложи ръце в скута си и усети под пръстите си мекия, почти прозрачен плат на лятната рокля.
– От Ню Йорк, но съм израснала в Тенеси.
Предишната многозначителна усмивка, която веднъж вече я бе развълнувала, се завърна, а почти не я познаваше.
– Сигурен бях, долових лек южняшки акцент, когато те видях за пръв път.
Тя си позволи да се усмихне.
– Трудно е да се отърсиш от него, нали?
Напрежението в раменете ѝ изчезна за кратко, докато Мери отиде в другата стая, за да приготви напитките, и разговорът тръгна по-леко. Единствено добрите дни ѝ помагаха да се задържа над водата и изпита благодарност, че днешният се оказа един от тях.
– Ето затова е по-добре да не се опитваш – каза Броуди. – Той е част от теб, от истинската ти същност.
– Звучиш като майка ми. – Лека болка стегна гърдите ѝ при споменаването на майка ѝ. Заради телевизионната продукция и натоварения сватбен график не се беше прибирала у дома да види родителите си от доста време. – Постоянно ми повтаря да не забравям коя съм и откъде идвам.
Въпреки все по-голямата популярност и известните клиенти, на които двете с Анди се радваха, винаги можеше да разчита на майка си, Грейс, да ѝ напомня откъде е тръгнала. Вярна на себе си, успяваше да я връща към значимите неща, независимо от различния им начин на живот. Майка ѝ така и никога не разбра ежедневните усилия, които изискваше успехът на дъщеря ѝ, и в миналото това бе породило доста напрежение между тях.
Затова пък често я уверяваше, че е готова да я изслуша, когато има нужда от това, но на нея ѝ се струваше прекалено трудно, затова не търсеше съветите ѝ толкова често, колкото вероятно би трябвало. Напоследък ѝ се бе обадила няколко пъти, очевидно имаше нещо наум, но не каза какво, а и Лорън не попита. Ако отново възнамеряваше да я упреква заради постоянното ѝ отсъствие, то тя не можеше да го понесе, не и в сегашното си състояние. Това само я караше да изпитва чувство за вина, че не е по-добра дъщеря.
– Какво те доведе в Аутър Банкс? – попита Броуди.
– Имах нужда от промяна след… предишната ми работа. – Отговорът ѝ беше кратък и мек и определено не разкриваше цялата истина.
Мъжът сякаш не забеляза смущението ѝ и продължи:
– А какво работеше преди?
– Организирах сватбени тържества.
Той кимна.
– И това не ти допадаше?
Тя преглътна, опитвайки се да задържи мислите си на повърхността и да не позволи на по-дълбоките причини да изплуват. Не и все още.
– Оказа се доста… натоварващо.
– Извинете, че се забавих. – Мери се появи, олюлявайки се, с увит пакет под мишница и поднос с чаши с лимонада, която се плискаше леко при всяка нейна стъпка.
Лорън скочи да ѝ помогне, взе таблата и я остави на масата между тях. Разпредели купчината кръгли подложки и сложи чаша върху всяка от тях.
– Задържа ме едно от любимите ми семейства, което искаше да разбере дали ще има следобедна обиколка на морските фарове.
– Изглежда, хората, които вече са тук, наистина се забавляват – отбеляза Лорън, връщайки се към предишния им разговор за липсата на гости.
– Мери е звездата на шоуто – подхвърли Броуди. – Идват само заради нея.
Собственичката на къщата седна до него, потупа го по рамото с обич, после се протегна и взе в ръце пакета, увит в сребриста хартия и синя панделка.
– Имам нещо дребно за теб, за да отпразнуваме първия ти ден сред нас – заяви тя, наведе се над масата и подаде подаръка на новата си помощничка.
– О, боже мой! – възкликна Лорън, поразена от неочаквания жест.
Мери сбърчи нос.
– Давай, отвори го.
Лорън развърза панделката, пъхна пръст да разкъса опаковката, измъкна малка кутия и я остави на масата. Вдигна капака и извади зашеметяваща тюркоазена, морскозелена гривна.
– Прекрасна е – каза, преметна я през китката си и се опита да я закопчее.
– Предполага се, че е направена от морско стъкло, открито тук, в южните щати – отбеляза Мери.
Споменаването на морското стъкло накара забравен спомен за Мейсън да изплува в съзнанието и да спре дъха ѝ.
– Хайде да продадем всичко и да пътуваме по света – предложи той, като издърпа гладения чаршаф от ръката ѝ един ден, докато се опитваше да оправи леглото. – Трябват ни само палатка и две колелета.
Мейсън я прегърна и двамата се търколиха върху завивките.
– И с какви пари ще го направим? – попита тя през смях, докато той стоеше надвесен над нея и както винаги, пясъчнокестенявата му коса падаше над челото.
– Ще обикаляме плажовете и ще събираме миди и морско стъкло. Ти си толкова добра във всичко, което правиш, така че лесно можеш да изработиш красиви неща от тях.
– Какви например? – опита се да го предизвика Лорън.
– Каквито искаш. С твоя талант не след дълго ще станем по-богати от всички милионери на света.
Устните му се впиха в нейните.
Когато най-после изплува и се върна в настоящето, пръстите ѝ все още чоплеха закопчалката на гривната. Объркана, примигна, за да преглътне сълзите. Запита се дали идването ѝ тук не е грешка Не се чувстваше готова да се хвърли в социални ситуации като тази и внезапно усети, че не ѝ достига въздух.
Броуди се изправи и се приближи до нея.
– Позволи ми да помогна. – Улови внимателно китката ѝ със силните си ръце, обърна я и съедини двата края.
Усещането, че някой друг я докосва, я накара да се почувства истински жива за първи път от много дълго време и пулсът ѝ се ускори.
– Благодаря – каза, все още съвземайки се, дори когато той се върна на мястото си и отново седна срещу нея. Опита се да забави ударите на сърцето си. С няколко дълбоки вдишвания успя да се успокои, но избягваше изпитателния му поглед.
Той я наблюдаваше, сякаш отново се опитваше да прочете мислите ѝ, но Мери не забеляза, защото вниманието ѝ привлече друга двойка, която влезе във фоайето. Те ѝ помахаха с ръка и се отправиха към вратата.
– Тази гривна трябва да ти донесе късмет – подхвърли тя, след като гостите излязоха.
Наивността в тона ѝ показваше, че жената няма никаква представа от колко много късмет всъщност се нуждаеше Лорън.
