Издателска къща „ХЕРМЕС“
представя
ДО ЧЕТВЪРТО КОЛЯНО
от Веселина Кожухарова
обем: 240 стр.
цена 17,95 лв.
ISBN 978-954-26-2274-1
Вълнуваща история за силата на родовите корени и завета на предците ни
Очаквайте на 03 октомври!
За книгата
Знахарката Мавруда ражда дъщеря си Биляна след трагичната загуба на съпруга си. Тя отглежда не само своето дете – съдбата ѝ изпраща и едно сираче като хранениче. Децата наследяват нейната дарба да разгадава сънищата, но притежават и умението да чуват гласовете на мъртвите и да се свързват с висши сили в „огненото хоро“.
В историята на Мавруда и нейните потомци се редят разкази за сънища, опръскани с кръв съкровища и тежки грехове. Любовта и омразата, сребролюбието и грижата за ближния изправят героите от четири поколения пред неизбежни и тежки изпитания. Но духът на предците помага на тези, които търсят доброто в живота.
Интервю с авторката
Веселина Кожухарова е родена в Горна Оряховица. Цялата си кариера тя посвещава на музиката като вокален педагог, ръководител на хорове, вокални групи, основател на частно музикално училище. Творчеството ѝ включва текстове и музика на песни, пиеси и мюзикъли. Има издадени четири книги, в които умело преплита многоликите пъстри нишки на фолклора с богатата душевност на българите.
Г-жо Кожухарова, в началото на октомври излиза книгата ви – „До четвърто коляно“. Кои са основните теми и проблеми, които разглеждате в романа?
Темата на романа е свързана със съдбата на четири жени, между които на пръв поглед има странна, енигматична връзка, предавана от майка на дъщеря в продължение на четири поколения. Сюжетът е изграден върху основната идея за хора с необикновени дарби и способности, почерпили ги от вярата в Бога, от природата с нейните удивителни скрити сили, от земята, която ражда изобилно и дарява щедро с плодовете си само тези, които умеят да „слушат и чуват“ нейните тайнствени заръки, от водата с живителната ѝ сила, която отмива всичко, нарушаващо красотата и хармонията. Тези четири персонажа не са идеализирани: сюжетът разкрива трудната им съдба, която никога не успява да ги прекърши, защото те владеят тайнствени редки умения, с които превръщат страданието в радост, отчаянието – в надежда, загубите (безвъзвратните дори!) – в мъдрост и опит. „Опората“ в изграждането на четирите женски образа е една: човешките добродетели. Всъщност темата е единна, но проблемите, подобно на бавно разлиствани страници, са многообразни и варират в широки граници със сложно преплитане.
Вие, освен писател, сте и музикален педагог. Как съчетавате преподаването с писането?
Не ми се налага да ги съчетавам: те у мен са едно цяло. Да, музикален педагог съм по професия, но за мен и словото е музика, защото словото „озвучава“ мислите ми. Когато има съзвучие (ἁρμονία) между мисъл и слово, това за мен също е музика. Дълго време не се осмелявах да запиша с думи мислите си, боях се от отзивите на хората, които ме възприемаха само като музикален педагог. Когато написах първата си книга, плахо помолих кръстницата на моя син, която е филолог лингвист, да прочете ръкописа. Знаех колко е строга и взискателна и буквално треперех, че ще ме нахока как съм се осмелила на моите години и без филологическо образование да „писателствам“. Тя сякаш прочете мислите ми, защото започна с думите: „Не мисли какво ще говорят и какво ще пишат критиците. Искам да знаеш, че понякога талантът прилича на изворче, затиснато с камък. Водата блика от дън земя и като набере мощ, отхвърля камъчето и потича ручейче, което после става поток, а понякога – река. Ти си моето бликнало изворче! Пиши!“ Не знаех колко много съм се нуждаела от това насърчение, защото след първата книга в мен се раждаха нови и нови идеи и сюжети за книги. И продължих да пиша.
Действието в романа се развива през XIX век – преди Освобождението на България и малко след това. Защо избрахте този период?
Едва сега, когато ми задавате този въпрос, аз се запитах защо този период толкова ме вълнува и привлича? Мисля, че знам защо. Майка ми е родена в живописно селце, между Дряново и Царева ливада. Родната ѝ къща е забележителна: във възрожденски стил, двуетажна, просторна, с много прозорци, отвсякъде заобиколена от гори и старопланински „дипли“. Като дете гостувах на баба и дядо през лятото и ваканциите и още помня мириса на прясно окосена трева и виждам стелещата се над земята пара след летен дъжд. Още чувам стройния птичи „оркестър“ и слушам, кротнала се в скута на дядо, неговите песни. Майка ми, дългогодишен директор на детска градина, също е много музикална и сладкодумна, притежава забележителна памет и все още чудесно чувство за хумор. Пее народни песни и ми разказва (и до ден днешен, а е на 95 години!) историята на нейния род, на предците им, спомня си случки и събития, за които няма къде другаде да се прочете. Това предопредели интереса ми към възрожденския период, защото всички, за които слушах да ми разказват баба и мама, са били хора красиви и работливи, с чисти сърца и тежка съдба, чийто живот се включва в една верига с три звена: раждане, сватба и погребение. Поиска ми се да ги „нарисувам“ с думи, да ги „възпея“ с душата си и да опиша техните съдби. Понякога включвах и въображението си, за да запълня белите петна в историите им.
Героите в „До четвърто коляно“ владеят до съвършенство езика на българите от онова време. Как успяхте да пресъздадете речта толкова автентично?
Ухото на музиканта е фино „записващо устройство“. Аз още помня как говореха баба и дядо, съседите и роднините ни, а и мама, разказвайки ми историите на цялата си рода, докъдето помни (а тя и до днес има поразително добра памет!), тя сякаш се сливаше с тях, говореше с езика им, предаваше репликите им, употребяваше пословици и поговорки, текстовете на песните, които пееха дядо и мама, бяха на езика, на който са се пеели някога. Този език и стил стана и мой, когато изграждах героите си.
Образите в книгата са изключително интересни и многопластови? Пред какви предизвикателства се изправихте при изграждането им?
С опасност думите ми да прозвучат странно, аз съм слугиня на образите, а не те на мен. Веднъж замислен като персонаж с определена роля, образът се развива по своята логика, която включва действия, поведение, реч, отношение към останалите герои в книгата. В повечето случаи героите в книгите ми сякаш сами избират пътя, по който трябва да тръгнат, а аз, като страничен наблюдател, само ги следвам докато вървят по него. Никога не показвам отношение към техните постъпки. Не ги осъждам, нито славословя. Многократно препрочитам текста на всяка глава, след като я напиша. После го оставям да „отлежи“ известно време и го чета като текст, написан сякаш от друг човек.
Какви са посланията, които искате да отправите към съвременния читател?
О, аз не съм авторитет, не съм мъдрец, нямам самочувствието да отправям послания към съвременния читател. Моето единствено желание е да опиша неописани съдби на хора, живели преди нас, да опиша добродетелното и злонравното, градивното и разрушителното, песенното и плачевното, радостното и скръбното, но преди всичко искам да покажа силата на родовите ни корени и могъществото на родовото дърво. Искам да „извикам“ чрез писаното слово, че ако родовата памет се затрие, ще линее българското племе, ще отслабва българската мощ. Аз вярвам, че и ние, българите, сме „народ избран, царско свещенство…“
Откъс
Преди неделя го изпрати във вечния му път. Десет години живяха в сговор. Веднъж не ѝ подрече, че не го дари с рожба, а все тичаше да цери хорските. Само него не успя да поцери. И какво можеше да направи? Дебелото меше беше направило долната част от снагата му на пита. Живя една седмица в страшни мъки, а тя дори болките му не уталожи с тревите си.
Сутрин, в смълчаната къща, в главата на Мавруда се промъкваха разни мисли. Дали да не отида подиря му? Но кой ще помага на людете? Не тряба да мисля сал за себе си.
Залисана в нещастието си, без малко да забрави, че утре е Бильобер. Нагласи двете големи торби, които пълнеше с треви, и дълбокия пачник. В него слагаше пърхутките и нежните цветчета на бърдовката и радиката. Легна си рано, още не беше съвсем притъмняло.
Унесе се и засънува. Стоеше в средата на поляната, точно срещу изгряващото слънце. Погледна през рамо и огледа сянката си. Цяла беше, ала до нея имаше още една, съвсем мъничка. Сепна се и повече не заспа. Остави за по-късно разгадаването на съня. Знаеше, че сънищата тази нощ са пророчески.
Потегли към поляните под върха още по мрачина. Трябваше да е там, преди да отлети росата.
Отпи и изми очи със студената вода от малката рекичка и се емна по върлото нагоре. Някакво скимтене я спря. Видя до полегналия многолетен дъб тялото на огромен тъмносив вълк. Между опънатите му предни лапи се беше свила малка сребристосива топчица – на лисиче мязаше. От него се чуваха тези звуци. Тряба да бързам. С нищо не могах помогна.
Стигна до голямата поляна под върха. Почти беше напълнила едната торба с треви. И очите си изми в магическата роса. И ръцете, и нозете. Видя как слънцето играе в небето над нея. Но малкото скимтящо същество не ѝ излизаше от мислите. Как е възможно лисиче да тъжи за вълк?
Напълни и другата торба, кръстоса ги през гърдите си и пое да слиза надолу. Смъкна се до поляната с полегналия дъб, където видя нещо сребристо да се премята из тревата. Изведнъж в тишината проехтя писък. Вдигна очи към слънцето и видя към поляната да се снижава голям карагуй.
Ще го грабне! Ще грабне лисичето!
Захвърли всичко, което носеше, и хукна към сребърната животинка. Чу мощен плясък на криле и хищникът започна да се издига в небето. А малката пухкава топчица се спусна към проснатия вълк.
Мавруда леко се промъкна към трупа и видя лисичето да ближе процеждащите се капчици кръв от вълчото тяло. Скоро е умрял. То хем се храни, хем не е жадно. Кърваво мляко!
Посегна и хвана животинчето за пухкавата козина на врата. То тихо изръмжа и се озъби, но не направи опит да се отскубне. Знахарката го повдигна и го огледа. Беше вълче. Заговори му тихо, успокоително. Направи опит да го гушне. То не извади ноктите си, не се възпротиви и тя го прегърна с двете си ръце. После тръгна да си прибере нещата. Заметна края на престилката си и я втъкна в коланчето. Премести в нея каквото беше набрала в пачника. Сложи мъничето в него и пое към селото.
Двете торби и пачникът ѝ тежаха, но се спря, да накърши за козите млади клонки. Стегна ги с въжето, което носеше, и задяна големия наръч вейки на гърба си. Сега щеше да има нужда от мляко не само за трите яренца, но и за вълчето.
Нощта беше прихлупила селото, когато влезе в него. По тесните сокаци не се мяркаше жива душа. Тъй е най-харно. Да не видят що нося у пачника.
Издои мляко, колкото да има за вълчето. Наслага в яслите накършените клони. Хапна няколко залъка сухоежбина, а до крака ѝ гостенчето лакомо лочеше козето мляко.
Разстла на голямата паралия билките от торбите и започна да ги събира на тънки китки. Всеки вид – на отделна китка. Връзваше ги и ги редеше на ниския скрин. На сутринта щеше да ги окачи на вървите под сайванта, на сянка. Свърши среднощ. Вълчето спеше до крака на паралията. Взе го леко и го остави на кожата пред постелята си. Разсъблече се в тъмното и заспа, щом главата ѝ докосна възглавницата.
Нещо не беше както трябва. В прозореца просветляваше, но усети някаква тежест на корема си. Отвори очи и съгледа сивата топка върху себе си. Размърда се леко. Вълчето отвори очи, протегна лапички и показа нокти. Заговори му тихо и посегна да го погали. То се стрелна от постелята и се скри под нара.
– Ей сеги ще се покажеш, кат донса млякото – остави вратата на стаята, където спеше, отворена. – Не са имали време да те научат да ловуваш. Ще свикнеш да живееш при мен, ще ме пазиш, кога ходя за билки и да паса козичките. И име ще ти туря. Ала първо да те видя какво си.
Издои козите и наля мляко в пръстената купичка пред вратата на лятната кухня, в друга купичка наля вода. Остави малкото гостенче да се разхожда из горния двор и изведе козите на паша. Натири ги да хрупат вейки от храстите край Гоюва лъка и се замисли.
Горе на лъката огледа хубаво сянката си. Беше цяла. Но само нейната. Ала в съня ѝ до нейната като че ли имаше сянка на малко дете. Дали сънят ѝ не беше заради вълчето.
Както се беше замислила, погледът ѝ се спря на три стръка змиявец. Бяха израсли в сянката на храстите, от които козите подръпваха млади клонки. Извади отджоба на престилката си малка чекийка и разрови пръхкавата угнила шума около грудките. Когато се показаха целите, отчупи две дебели клечки и с тяхна помощ ги извади от гнездата им. Едри, бели и тъкмо започнали да цъфтят. Зарадва се. Отдавна не беше намирала от тях. Развърза малката пунгия, която винаги носеше привързана отстрани на престилката си, и ги прибра в нея, без да ги докосва с пръсти, а внимателно ги подхващаше с двете клечки.
Още щом влезе с козите в двора, видя двете кехлибареножълти очи да се кокорят между тачките на вратцата към горния двор. Щом я отвори, вълчето хукна по трите стъпала, като смешно подскачаше и въртеше пухкавото си дупе. Застана до катурнатата купичка за мляко. И водата си беше изпило.
Мавруда изнесе от лятната кухня парче от самуна и го надроби в купичката. Разбърка го добре с млякото, докато стана на гъста кашичка. Животинчето го подуши и започна да лочи.
– Тъй няма бързо да огладняваш. Че с що ще те храня, кога козите пресъхнат. Тряба да свикваш с мойта поежбина.
Седна на прага и го изчака да изближе всичко от купичката. Хвана го изотзад за вратлето и добре го огледа. Момиченце!
Сложи го в скута си. Дълго го милва по сребърната козинка и му приказва, докато задряма в ръцете ѝ. Остави го на широкия дървен праг на кухнята и тръгна да шета.
– Маврудооо, Маврудо! – Някой викаше зад високия дувар до кухнята.
Мина през двора и отвори малката врата. Беше баба Тодорца. Превита надве от годините, които носеше на гърба си, но още жилава и подвижна.
– За внучка си диря помощ. Детето се мъчи да засучи, а тя се е надула и зачервила. Огън има и пищи от болки. Треба да помогнеш с нещо.
– Таз година сложихте ли зели? – Бабата закима и Мавруда продължи: – Прати да откъснат от бостана една зелка, колкот е станала. Аз земам някои неща и ида. Подкладете огъня. Много гореща вода да има.
Бабата затропа с тояжката си към къщи, а Мавруда нагласи в бохчата каквото ѝ трябваше. Намаза една порязаница с катък, поръси я с червен пипер, заклини портата и тръгна към Стоюва махала.
