Подранили носталгии: Родопите, които си отидоха

Автор:
Петък, 20 Май 2011 20:55

Борислав Ненов

ImageВлакът Септември - Добринище е страхотна атракция и ти стига едно пътуване по този маршрут, за да не си влюбен в родината по задължение.

До Септември обаче има доста километри и всеки път, щом наближа Пловдив, се сещам как от родния Ямбол до Филибето преди почти тридесет години се стигаше за три часа, а в последно време и четири почнаха да не стигат.

Налегнала ме е железопътна мъка и една цигара в коридора ще ми върне вярата в българския технически гений, ала кондукторката ме поглежда толкова свирепо, че гася папиросата по-бързо, отколкото когато в училище ни засичаше другарят директор.

Забраната да се пуши е поредната грешка на растежа или неизбежен растеж на грешките, защото вече няма и вагон-ресторант, в който целокупна България да обмени опит.

Искат да докарат и железниците до фалит и да ги продадат за жълти стотинки, промърморва до мен един байчо, който вероятно ще слезе на Чирпан.

Опитът ме е научил да не влизам в разговор с подобни сънародници, защото в крайна сметка излиза, че за всичко сме виновни ние - брадатите.

И да обяснявам, че от правителството на Луканов, та чак до това на Бойко Борисов, няма нито един брадат на възлов пост в Министерския съвет, освен наивният Филип Димитров, няма полза, а е и време да се концентрирам към слизането на Септември.

Гарата е възлова по дефиниция, а всъщност няма кой да те упъти за нищо, така че тичаш с куфарите, за да се хвърлиш на теснолинейката за Добринище.

Съмненията, че си сбъркал влака не вършат никаква работа, защото за БДЖ времето е скъпо и няма чалъм дори да си измиеш лицето на Септември, камо ли пък да пиеш едно кафе.

Спокойствие за вярната посока внасят група тийнейджъри, нарамили палатки и всякакви подобни такъми, а това все пак е знак, че ще гонят Родопите.

Родопите са до тоя момент за мен марка цигари, каквито пафкахме в Пловдив - там ги произвеждаха и бяха серт, тъкмо като за хора студенти /успоредно на една от главните улици, „Иван Вазов”, имаше складове, които вечно ухаеха на тютюн, а това че сградите бяха олющени ме подсещаше за нещо и то след време се оказа вярно - техен собственик бил знаменитият Томасян/.

Сега Родопите отварят постепенно пазвата си и след Варвара просто мълча, удивен от щедростта на природата.

Купетата са мръсни, вероятно не са подменяни от времето на ранния Живков, но това сега са празни работи, защото се гмурваме от тунел в тунел и това прави гледката изумителна.

Тийнейджърите са захвърлили тъпите си магнетофони и надвесени от прозорците пеят химна на страната ни.

Забравяме накъде сме тръгнали, всеки е потънал в разгръщащата се планина и дори тези, които всеки ден пътуват по работа с теснолинейката, оставят вестниците и се заглеждат навън.

Какво да им четеш на вестниците - тука убивали, там грабили като за световно, този бил педераст, другият педофил - ега ти тъпнята.

Тийнейджърската група така си и остава в мълчание до Костандово, където ги посрещат и най-сетне чатвам, че това са скаути и че ще бродят из горите, а няма да се мотаят из бетонираното Банско и да се правят на баровци.

Ние сме също малко чалнати - отиваме във Велинград, ей така - без да сме на политически семинар, на работна среща на магистрати или нещо от тоя род.

На гарата ни чакат в шпалир бабите, които прекрасно помнят времето на социализма, когато градът им ставал 40 000 и всичките им стаи се превръщали в хотелски легла. Това обяснява на приятелката ми хазайката, докато аз се чудя защо попаднахме на това място - банята е правена за джуджета, леглото всеки момент ще се срути, дюшемето е по-възрастно от мен и ако пропадна долу при бабата, няма да има никаква изненада.

За капак бабата дава още две стаи под наем и ако пристигнат и други балъци като нас, ще стане страшен гъч.

Комунизмът, все пак, си е отишъл.

Никой не пристига нито на следващия ден, нито до края на седмицата, мемоарите на бабата и тюхканията и че няма летовници, се опитвам да пропускам на бегом и да се бухна в централния басейн, който все още не са приватизирали.

Документите за самоличност обаче хазайката стриктно е изискала, както и е разпитала всичко около професиите ни.

Сънародници сме, нужно е да се знае едно-друго, пък и нали трябва да се разкаже нещо на съседите.

Велинград е още в пелените на капитализма - няма нови хотели, старият „Балкантурист” е олющен и не работи, но тук-там чевръсти местни хора са направили вече приказни ресторантчета, в които ти прибират парите, създавайки усещането, че цяло лято само теб са чакали.

Тепърва ще построят лъскави малки хотели, луксозни къщи за гости, басейни, на чиято територия има и от пиле мляко.

Сега обаче е часът на виното и на пъстървата, на покъртителното здрачаване в „Боров парк”, където уж има хора, а сте възхитително сами.

И това си има край, багажът чака пак теснолинейката, чакалнята и перонът плачат някой да се сети и да ги почисти.

Влакът бързо се напълва с тумба цигани, а тийнейджърите така и не се качват на Костандово.

Времето не работи за нас, дори когато повтаряме пътя следващото лято.

Къщата за гости е подтискащо претенциозна, юли е студен и дъждовен, а ресторант „Боров парк” някой го е нарочил за нещо и просто са го съборили.

Не трябваше да предизвикваме съдбата с това завръщане, понечвам да кажа на жената до мен, но се сепвам - тя просто не е същата…

 

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм