Енчо Пиронков на 92! Историята на една картина

Пловдивският художник Енчо Пиронков, дядо на тенисистката Цветана Пиронкова, днес навършва 92!

Енчо е последният жив от голямата група на пловдивските художници от 60-те, възникнала под крилото на Златю Бояджиев.

От години живее в София, но се връща и в родния Пловдив, където има галерия на негово име благодарение на Община Пловдив.

Енчо и баща ми, докато беше жив, бяха големи приятели. Вкъщи на видно място са две платна на художника, подарък за татко.

Ще ви разкажа историята на едната от картините, защото, струва ми се, описва оня щедър дар на Енчо, който вероятно го отличава от останалите му колеги.

Докато се черпят в ателието, което било в родната му къща на мястото на сегашната сграда на Общинския съвет (навремето строена като Младежки дом), Енчо решава да нарисува картина за баща ми.

Попитал го какво иска да изразява. Баща ми казал – нещо меланхолично.

Енчо отпил от кафето, взел боите, платното било опънато и само чакало мазките, помолил за минута-две съсредоточаване и след малко – за по-малко от час, нарисувал картина, която и до днес ми е сред любимите.

Стълби към заесеняващ плаж, надвиснало оранжево небе, небето и сушата – разсечени от тъмносиньо с бели ивици море, а в центъра – група хора, наобиколили тяло (тялото, което е на удавник, едва се вижда от тълпата).

Картината е рисувана в началото на 70-те – десетилетието на застоя, когато бунтарските движения от средата на 60-те, а преди това краткото размразяване от началото на същото десетилетие са вече носталгичен спомен по младостта (включително на соца – все пак в 1962-а излиза „Един ден на Иван Денисович“ – краткият и първи роман за сталинските лагери на бъдещия политически емигрант Александър Солженицин.)

И ето – толкова години вече (от ученическите ми до днес), това платно е магическо за мен. Боята е напукана, понеже Енчо така трескаво рисувал, че нито грундирал по правилата, нито чакал мазките да изсъхнат, преди да подари платното, то обаче беше толкова скъпо за баща ми, а след него и за мен, че нито той, нито аз понечихме да го дадем на реставратор.

Така си стои – една напукана история за удавниците от 70-те, докато преди има-няма 5 месеца, когато баща ми почина, написах стихотворение по картината.

Включено е в книгата „Татко“, излязла този месец.

Пускам го и тук – като поздрав за големия майстор на спонтанното в изкуството Енчо Пиронков.

Видяхте ли удавника?

(По картина на Енчо Пиронков от 70-е)

Над дюните препускаше

хвърчилото на вятъра

и в плясъка му счу ми се:

„Видяхте ли удавника?“

А слънцето се лющеше,

изстиваше в оранжево

и сини бяха устните

под челото му мраморно…

Тълпата беше слязла

по стълбите на залеза

и сякаш беше смазала

студения удавник…

Стърчах зад нея – статуя,

застинала от ужас,

и виковете на тълпата

отнасяха ме другаде…

Вторачен в гърбовете им,

приведени над гледката,

с летливото усещане

за сън, за отчуждение,

погълнат сам от ужаса,

незабелязан той се давеше

зад гърбовете им, на сушата:

„Видяхте ли удавника?“

Някой ден ще ви разкажа и за другата картина на Пиронков, която ми е останала от баща ми – още по-носталгична, може би за 100-годишнината на Енчо.

Но да не забравя да кажа какво е станало с къщата на Енчо… Отчуждили я, за да построят Младежкия дом. Само че му платили много над стойността й, защото цялата била в стенописи. Оценили ги и не се пазарили с художника. Това е също история от 70-те.