Бях попитан дали целта на Израел е да свали иранския режим. Отговорът е: не.
Това не е сред целите, поставени от израелския кабинет.
Израел вярва, че бъдещето на иранския режим е решение, което трябва да бъде взето от иранския народ.
Но нека бъдем ясни: няма да скърбим за неговия край.
Няма да скърбим за падането на режим, който брутално потушава всеки зов за свобода. Това е режим, който екзекутира непълнолетни, убива с камъни жени, обесва хомосексуални на публични площади, потиска журналисти, изтезава активисти и убива демонстранти по улиците на Техеран, Машхад и Захедан.
Няма да скърбим за режим, който харчи националното си богатство не за своя народ, а за терористични организации – Хизбула, Хамас, хутите и иракските милиции. Това е режим, който доставя дронове за нападения срещу цивилни в Украйна, нарушавайки европейските ценности, граници и животи. Той открито призовава към геноцид на израелци и неуморно работи за изграждането на средствата за осъществяването му.
Няма да скърбим за режим, който организира най-смъртоносните антисемитски атаки в Южна Америка – бомбените нападения срещу Израелското посолство и еврейския център AMIA в Буенос Айрес – само за да „накаже“ аржентинския президент Карлос Менем заради отменена търговска сделка. Същият този режим наскоро назначи Ахмад Вахиди – бивш вътрешен министър, издирван от Интерпол за участието си в тези атаки – за главнокомандващ на Революционната гвардия. Това е същият режим, който стои зад терористичното нападение на летище Бургас през 2012 г., при което загинаха един българин и петима израелски граждани.
Няма да скърбим за режим, който подкрепя хутите в Йемен – същата терористична групировка, която държа двама български граждани като заложници, нападаше цивилно корабоплаване в Червено море и заплаши един от най-важните търговски пътища в света. Тези действия пряко навредиха на икономиките на Египет, Йордания, Израел и Европа – чрез нарушени доставки, покачени застрахователни премии и увеличени енергийни разходи – докато хутите оставят народа си да гладува в името на религиозна война.
Няма да скърбим за зловредното влияние на Иран върху Ливан, където създаде политически рак, който опустоши суверенитета на страната. Неговият прокси – Хизбула – отвлече ливанските институции, допринесе за икономическия колапс и превърна страната в база за регионална конфронтация. Едва когато Хизбула започна да понася сериозни стратегически щети, се появиха първи признаци, че Ливан си възвръща независимостта.
Няма да скърбим за режим, който запази Башар Асад на власт, докато той избиваше стотици хиляди сирийци. Едва когато шиитската ос започна да отслабва, Асад започна да губи позиции – и с това се появи проблясък на надежда за бъдещето на Сирия.
Тези развития безспорно създават предизвикателства за Близкия изток. Но да се оплаква възможният крах на насилнически ислямистки режими – сякаш тяхното оцеляване е предпоставка за стабилност в региона – показва дълбоко погрешно разбиране за реалността.
Това ме отвежда до г-н Георги Милков. Неговият анализ днес по Новините на NOVA ме изненада повече от обикновено.
Според г-н Милков „трябва да се притесняваме какво ще стане с Иран, ако настоящият режим бъде свален“ (цитиран в 24 часа).
Той даде за пример Ирак – държава, която преживя дълга нестабилност след падането на Саддам Хюсеин.
Но фактът е следният: иранският режим беше основна сила за дестабилизиране на Ирак след падането на Саддам. Чрез контрола си върху шиитските милиции под ръководството на „Кудс форс“, Иран подкопа суверенитета на Ирак, превърна части от страната в въоръжени продължения на Техеран, насърчаваше междуобщностно насилие, парализира централното правителство и направи националното възстановяване практически невъзможно в продължение на повече от десетилетие.
Да — ако този режим падне, може да последва период на несигурност. Това не е необичайно при рухването на авторитарни режими. Източна Европа познава този процес добре.
Но да се твърди, че трябва да се тревожим повече за падането на иранския режим, отколкото за неговото продължаващо управление, не е предпазливост. Това е слепота – към дълбоката и трайна вреда, която този режим е нанесъл не само на своите граждани, но и на сигурността и стабилността на целия регион.
Милиони иранци не се страхуват от промяната.
Те се страхуват само от едно: че светът е станал безразличен към тяхното страдание.
Йоси Леви Сфари, посланик на Израел в българия
Източник: ФБ
