Проф. Огнян Сапарев на 80!

Един от създателите на Пловдивския университет и неговите филологии – проф. Огнян Сапарев, днес чества 80-годишен юбилей. В такива случаи се казва „Достойно ест!“.

Но аз ще разкажа нещо, което сме си припомняли с приятели в Пловдив, ала никой от нас май не го е писал.

Беше по времето на гоненията срещу поета Петър Манолов и по точно – началото на февруари 1989.

Тогава бяхме семестриално завършили Пловдивския университет и ни предстоеше дипломиране. Година по-рано бяха излезли и първите ни книжки – на Краси Димовски, на Сашо Секулов и моята, и бяхме приети в Дружеството на писателите, май в някаква обособена секция за млади автори, понеже по устав се кандидатстваше с по две издадени книги. Обаче вятър, промяна и февруарски сняг до колене.

Та тръгна някаква организация Дружеството да заклейми с декларация поета Петър Манолов, който май въобще не членуваше в това сдружение.

Издирваха ни и ние да се включим. Тогава джиесеми нямаше, та издирването беше от човек на човек или по телефон. (Издирването продължи и след въпросното събрание.)

Помня, че се бяхме събрали в квартирата ми, която обитавах като наскоро женен (за първи път). Пихме, псувахме и се заричахме да идем и да им кажем: basta и no passaran. Аз май се бях най разгорещил и бях за „задължително явяване“ и „твърд отказ“.

Тогава Сашо се свърза с Албена Хранова, а тя пък – с Огнян Сапарев. (Нали ни е кака, макар и само с година по-голяма, но като прибавим и двете загубени за момчетата в казармата… та Албена имаше директен контакт с Огнян, който по наше време беше лектор в Унгария и го познавахме само от легендите на каките.) После Албена казала на Сашо, че Огнян ни съветвал да не ходим изобщо на подобни „сбирки“. Щели така да извъртят нещата, че в крайна сметка да ни вкарат в калта. Млади са, неопитни, ще ги подведат, й казал. А като не идат – само ще ги издирват, но не повече от седмица.

След още няколко ракии надделя колективното решение да не ходим, та въстанието се отложи.

От отишлите на събранието имаше няколко неподписали декларацията. Те бяха, според мен, от най-добрите пловдивски писатели – Здравко Попов и Георги Алексиев, и от най-добрите поети – Александър Бандеров, Добромир Тонев, Йордан Велчев.

А десетина години по-късно на Огнян Сапарев му извадиха досието и го заклеймиха като „ченге“.

Аз такова „ченге“ не бях виждал, нито видях повече. Ако имаше още такива „ченгета“, сигурно много неща у нас щяха да изглеждат по друг начин. Нине и присно, и днес.

Та – достойно ест!