За неуспелите да дойдат на пловдивската премиера на „Змията. 46 легенди за Сътворението“ от Антон Баев публикуваме словото на писателя Красимир Димовски, който е и от първите читатели на книгата още в ръкопис.
Не знам дали след Алтамира изкуството е в упадък, както възкликва Пикасо, виждайки удивителните рисунки в пещерата, създадени преди двайсет хиляди години. Но ако приемем думите на гения не като оценка, не и като вопъл, а като прозрение за генетиката на човешкото изкуство, нещата се подреждат.
Лъкатушните, живи графични линии, които сякаш са изтекли от пръстите на онзи пра-пра художник, наситените в червено и охра фигури, обладани от спиращи дъха цветове – всичко това говори за може би единственото божествено в човека: нагонът за сътворение. Или страстта към сътворение. Или болката от дързостта да подражаваш на Създателя. Всъщност явлението „Алтамира“ е лакмусът, който в следващите векове та до ден днешен отделя истинското, голямото изкуство от неистинското, от подражанието. Поне за мен е така.
Когато прочетох „Змията. 46 легенди за Сътворението“ от Антон Баев, първото, поразило читателските ми сетива, беше неговото разказвачество – изтъкано от лъкатушни черно бели линии, на места преминаващи в червено и охра, на места – в чисто графични изображения или в многоцветие, но нанесено пестеливо, колкото да подчертае графичността.
Тези, на пръв поглед, разнородни наративни техники, изящно съжителстват, допълват се, авторът с лекота преминава в аз-повествование, в разказ от птичи поглед, от преднамерена дистанцираност до говорене, пропито с миризмата от думите на героя. Точно тази лекота, с която Баев нанася словесните линии и цветове, е завладяваща.
Пак ще спомена Пикасо, който казва, че като дете вече е можел да рисува като Рафаело, а после цял живот се мъчи да рисува като дете. За тази непринуденост на изображението ми е думата, точно този графично цветен наратив, запазил спомена за онова първо изящество на рисунките в пещерата, който вълнува, размисля и разкрива неподозирани тайни, които всички носим в себе си, но малцина имат силата на твореца да ги разгадаят, а още по-малко – да ги признаят. И това вкупом води до отличителния стил на Баев, стил, който не можеш да сбъркаш с друг, което си е едно голямо постижение, защото неотличителността е смъртоносна в изкуството.
Когато прочетох сборника с 46-те истории, останах с усещането, че съм прочел роман. Образът на змията, залегнал и в заглавието на книгата, и в едноименния разказ, безпощадно обединява тези истории – тя, видимо и невидимо, присъства легендарно, притчово, библейски, фолклорно, съвсем реалистично и дори вицово в тях. Змията играе решаваща роля в Сътворението, тя го предизвиква – първо, статичните Адам и Ева да се превърнат в живи човеци, обладани от страсти, и второ, сами да конкурират създателя си, започвайки да творят, да сътворяват, обладани от въображение. Баев опитомява змията – такава творческа смелост да си призная срещам за пръв път – и подобно на героя си Спас Господов я храни и пои, за да може невидимо нейният знак да бележи всичките тези 46 легенди за сътворението, да ги обедини и бих казал – очовечи, противно на отредената й „гнъсна“ роля и в литературата, и в ежедневието.
А това са легенди – а може и антилегенди – за любовта, за омразата, за предаността и предателството, за коварството, за хитростта, за спечелените битки и загубената война или за спечелената война и изгубените битки като в „Краят на войната“. И за още сто подобни страсти, състояния, усещания, които обладават човека след прогонването му от Рая и които той не може да прогони от себе си, нито пък Бог успява да ги прогони и след потопа. Човекът, който си остава бежанец – буквално в разказа „Ябълките на Фехим“ – и бежанец от самия себе си в останалите истории. Съвкупният герой търси себе си, бягайки от себе си, а не вървейки, затова и в книгата всичко е динамично, образи, състояния и картини се сменят в забързания ритъм на прожекционния апарат на описаното селско читалище.
Тези новосъздадени светове не са ограничени от географски рамки – героите бродят от Балканите до Берлин, дори излизат извън планетата, като сами се превръщат в планети – едно твърде дръзко, но добре защитено авторово видение. Не са ограничени и от рамките на реалността – те се движат и в реалното, и във въображаемото или в двете едновременно, като в „Спас Господов и Караконджо“, а така лесно се преодолява крачката между великото и смешното, между трагичното и насмешливото, предадено на места с почти фейлетонна лекота, без това да накърнява дълбоките философски пластове.
Героите не са ограничени и от времепространството, те се движат и живеят в различни пространства и в различни времена. Понякога не се съобразяват с традиционния ход на времето – те могат да се появят в Сътворението, да бродят в съвремието, да се върнат в легендите на Тракия и да си поиграят с безвремието. Или трагично да объркат смисъла на минало, настояще и бъдеще както във великолепния разказ „Другата гора“.
Героите могат да сменят с лекота пространствата на съня и деня, да преминават от едно в друго и дори да се докоснат до загадъчността на нероденото пространство, както в „Целувки за Анабел“ ритането на бебето в корема е оприличено на неизвестен удавник, който се опитва да достигне брега. Удавникът, който мъчи да достигне брега на самия себе си. Като лайтмотив, това може би обречено човешко усилие върви през тези 46 истории.
Да достигнеш до другия, достигайки самия себе си – там ли е същината на легендите? Когато говори за книгата, самият автор признава, че вероятно легендата, легендарният сказ дава възможност да се напише разказ, новела, роман за един само човек. Да разказваш на себе си за друг човек, който го няма, но е жив в разказа. Както буквално се случва в „Вrunch Mundo“, когато Диана моли героя-писател да напише една история само за нея, след което самата тя изчезва. Така историята остава без своя адресат и за да не се обезмисли, трябва да тръгне да търси своята Диана, да поеме на лов за богинята на лова. Тъй самата история поема на път, по свой път, където пък вероятно ще срещне змията. И нещата се затварят. Защото може би е самотно да пишеш история за един единствен човек, но пък в Сътворението, в което човечеството все още продължава да живее, вероятно няма друга възможност. Само че това не е обреченост, а утеха. Това внушение оставят историите-легенди.
Този, ако мога да го нарека роман от разкази, започва с Афродита и завършва със звъната на дядо. Дядото знае, че никой не може да се окъпе в една и съща река два пъти. И което е по-съществено – никоя жена не излиза от едно море два пъти. Това е обречеността на тленното и което е по-съществено – на вдъхновението. А за къде са мъжът и жената без вдъхновение. Затова винаги в джоба трябва да носиш една звъна като закана и като протест срещу несъвършения Космос. Така, докато вървиш по своя път с надеждата да срещнеш новата змия, която пък да те изкуши и да те примами към ново Сътворение.
Иначе какъв е смисълът да пишеш било то за един единствен човек или пък за всички човеци.
Красимир Димовски, писател
