Шах по време на коронавирус

Автор:
Понеделник, 23 Март 2020 08:40
Шах по време на коронавирус

Георги Ганев, поет

Ден преди да затворят Цар Симеоновата градина, минах през нея - реших да съчетая пазаруването в хранителния магазин с кратка разходка.
И добре, че го направих. Трябвало е да видя това, за което искам да ви разкажа.
Площадката, където са масите за шахмат на открито и където обикновено гъмжи от играещи и от кибици, сега беше пуста. Масите бяха унило, подтискащо празни. Всички, освен една. На нея кипеше оспорван двубой, който явно беше в разгара си. Виждаше се шахматното „бойно поле” с бели и черни фигури върху него, а отстрани стояха тези, които вече бяха извън играта. Погледът ми обаче беше погълнат от играчите – единствените хора наоколо. Единият, прав и леко надвесен над масата, тъкмо правеше поредния си ход. Явно беше обсебен от магията на играта, защото това придаваше на пестеливите му жестове неуловимо изящество, а на длъгнестото му тяло - някаква лекота и пластичност, неприсъщи за възрастта му. Нямаше как да разгледам лицето му – отчасти поради очилата, но най-вече защото носеше противогрипна маска. Другият нямаше маска. Беше по-млад, кръглолик и тантурест, изцяло облечен с анцуг, сякаш беше решил веднага след партията шах да тича по алеите за здраве.
Но не това беше важното. Той изчакваше реда си на три метра от масата! Ами да. Невидим съдия на този шахматен двубой беше коронавирусът! Стоях на десетина метра, привлечен от необичайната гледка. За пръв път виждах да играят шах така. Възрастният играч направи хода си и с очи, все още проучващи таблото, на свой ред заотстъпва назад.
По-младият приближи до масата. Отне му около минута време да прецени новата ситуация и явно откри силен ответен ход, направи го и преди да се отдалечи, тържествуващо подвикна на другия:
- Come on, baby!
Гледах ги около пет минути. Тези хора не си бяха останали вкъщи. Тук, в градската градина, бяха играли много пъти, може би години наред. Дори и сега, в условията на извънредно положение, бяха дошли отново на любимото място, за да премерят сили лице срещу лице. За тях шахът не беше хоби, а страст. Сила, на която не можеш да се противопоставиш, повик свише или по-скоро отвътре в теб, на който трудно се отказва. И въпреки това какъв пример ни даваха те! Каква самодисциплина, какво съзнание, каква отговорност и грижа за другия! Колко много неща от характерите им се побираха на малката дистанция от три метра.
Мисля си и за шахмата. Не е ли тази игра един минимодел на общността човешка? Не са ли нейните фигурки един игрови аналог на обществото ни? Нали и в него милионите хора, които сме свикнали да наричаме обикновени, са пешките, заели първата линия в битките житейски изобщо, пък и в сегашната, конкретна битка с неочакваната пандемия. И няма ли да е чудесно да се пазим един друг ние, обикновените – така, както се пазят и подсигуряват пешките? Когато са единни, те остават по-дълго на шахматното табло. А другите фигури, силните, които подреждаме преди началото на играта зад пешките? Те са носители на стратегията в играта, те нанасят мощните удари на противника. Поради това и тяхната отговорност е по-голяма! Не важи ли и за тях в същата степен изискването за единство помежду им? И най-важното, жизнено значимото – единство между всичките 16 фигури от шахматния отбор, белия или черния. Усещане за общност – ако то се превърне в действие, превръща отбора човешки в нация. И още: стикованост помежду отделните индивиди, взаимопомощ и най-вече - чувство за йерархия. Каквото реши щабът – отделният човек да го приеме с отговорност и да го спазва с дисциплина. От първия ход на играта, та чак до ендшпила, за да загубим възможно най-малко фигури и да дадем мат на противника.
Кой знае кога ще мога отново да видя моите двама шахматисти в градската градина на Пловдив? Може би в момента те играят помежду си онлайн? Шахът затова е велика игра, игра извън пространството, която може сама да определя и времето. Историята познава случаи, когато ответният ход на единия от играчите е идвал по пощата след години.
Но ако говорим за времето, за днешното – въпросът е доколко сме му адекватни самите ние. Правим ли най-умното, на което сме способни? Посрещаме ли всичко с увереност и с оптимизъм?
Оптимизмът! Той е, който ни е най-нужен. И какво по-оптимистично от началото на пролетта – в края на краищата, днес е 22 март, ден първи на сезона надежда.
Честита първа пролет, българи! Да не забравяме, че сме отбор!

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм