Хермес издава роман на млада учителка, победител в конкурс

Автор:
Сряда, 22 Май 2019 08:07
Хермес издава роман на млада учителка, победител в конкурс

Издателска къща „ХЕРМЕС“ ООД представя

ЧУЙ ЩУРЦИТЕ

от

Татяна Попова

обем: 160 стр.

цена 12,95 лв.

ISBN 978-954-26-1921-5

Романът е победител в Деветия национален литературен конкурс „Хермес”.

Очаквайте в книжарниците от 28 май!

Това, което се случи, може да се случи във всяко едно училище. Питам се защо се случи в нашето?

Този въпрос си задава младият учител по литература Николай. Същият въпрос измъчва и училищния психолог Емил. Една история за нажежени отношения между учители и ученици, за насилие и секс, за стряскащи зависимости. Кабинет № 204 ще бъде отключен за вас. Готови ли сте да надникнете в мрака на подсъзнанието и пагубните избори? Ще станете свидетели и на една любовна връзка, избухнала между болезнената агония на съвестта и сянката на страстта. „Чуй щурците” е съвременен трилър с оглушителна мелодия.

„Чуй щурците” бе отличен сред 54 ръкописа по време на Деветия национален литературен конкурс „Хермес“ в категория проза. Авторката Татяна Попова е родена през 1991 г. В момента е учител в 18 СУ „Уилям Гладстон“. „Чуй щурците“ е дебютният й роман.

Официалната премиера на книгата ще се състои на 29 май (сряда) от 19,00 часа в НДК, Мраморно фоайе, като част от културната програма на Пролетен базар на книгата 2019 г. През юни Татяна Попова ще вземе участие и в Пловдив чете.

Виждам светлина във възможността за промяна на всеки човек, в идеята за израстване, за осъзнаване на грешките.

 

Интервю с Татяна Попова

 

Вашият роман е победител в Девети национален литературен конкурс „Хермес“. Как се роди идеята за книгата, как решихте да се включите в конкурса и какво беше чувството, когато разбрахте, че ръкописът ви ще бъде публикуван?

Съвсем случайно научих за конкурса от моя колежка. Когато разбрах, че съм победител, не можех да повярвам. Дали не сънувам? Това беше първият ми въпрос след еуфорията.

Идеята за книгата възникна след първата ми година като учител. Преподаването се оказа много емоционален процес, сблъсках се с най-различни проблеми, трудности, разбира се, и с много положителни емоции. Изпитах нужда да се освободя от цялата тази енергия и това ме накара да започна да пиша.

В „Чуй щурците“ се споменават тъмният интернет, изневярата, проблемите на тийнейджърите. Как решихте да засегнете тези теми?

Може би щеше да е по-безопасно да не засягам точно тези теми, но мисля, че те са важни, не са далечна фикция, нито бъдеща опасност, а присъстват в съвремието. Тъмният интернет набира популярност и заплахата от него никак не е за подценяване, проблемите на тинейджърите също няма да изчезнат, ако мълчим и не се опитаме да се вгледаме в тях. Сложността на човешките взаимоотношения ни съпътства постоянно.

Много харесвам един цитат на Бертолт Брехт: ,,Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му.‘‘ За мен сериозната литература дълбае като археолог в човешката душа и не се страхува да извади на показ най-тъмните ѝ кътчета, да представи пред света проблемите, заплахите на времето, в което живеем.

Какви допълнителни проучвания се наложи да направите докато пишехте книгата?

Докато пишех книгата направих проучване за тъмния интернет, чиято анонимност е предпоставка за използването му за различни измами и престъпления. Прочетох и доста за песента на щурците, която се различава според това дали мъжкият иска да привлече женска, или иска да предпази територията си от конкуренти. Разрових се и в психологически изследвания относно различните състояния на човек: при влюбване, при склонност към насилие (най-вече при децата). Разучих етимологията на имената на някои от героите. Прочетох и няколко книги за саморедакция, които ми помогнаха да погледна на текста си като читател, не като автор, и да го подобря в процеса на писане.

Действието се развива в едно българско училище. Вие също сте учителка. Използвахте ли ситуации от вашето ежедневие в романа?

Всичко в романа е художествена измислица. Познавам системата и затова реших действието да се развива в училище. Не мога кажа, че съм използвала действителни случки и разговори, но със сигурност комуникацията с учениците, наблюдението върху темите, които ги вълнуват, начинът, по който общуват помежду си, ми помогна да създам максимално реалистична картина на училищния живот.

Кои са авторите или книгите, които са ви впечатлявали най-силно през годините? Някои от тях повлияха ли ви при писането на „Чуй щурците“?

Много книги са ме впечатлявали през годините. Достоевски с романа ,,Идиот‘‘ ме е държал в напрежение и очакване, Виктор Пасков с ,,Аутопсия на една любов‘‘ ме пренесе в мелодията на джаза и любовта, Карлос Руис Сафон и ,,Сянката на вятъра‘‘ - в тази книга всяко изречение е самото съвършенство, галещо сетивата на читателите, Иво Иванов с ,,Кривата на щастието‘‘ - с човещината и търсенето на доброто, ме е разплаквал и респектирал многократно.

Мисля, че винаги съм се възхищавала на динамичния стил на разказване и на книги с реалистични диалози, които те пренасят в атмосферата, ,,живи‘‘, искрени истории, които те карат да се чувстваш като таен слушател на чужд разговор. Много важно, според мен, е всеки един пишещ да изгради свой уникален стил и да не се опитва да копира вече утвърдени автори дори и да ги обожава.

Ако трябва да съм честна, най-силно са ми повлияли книгите, на които не искам да прилича моята. Това са книги с изкуствени диалози, книги без сюжет, с изречения, които започват в началото на страницата и завършват в края, крият се зад идеята за особен вид ,,постмодерно‘‘ писане. Определено не съм фен на такъв тип литература и не мисля, че ще издържи цедката на времето.

За мен литературата не трябва да бяга от сюжетите, напротив, тя трябва да ни запознае с обстоятелствата и трудностите пред героите, да ни помогне да съпреживеем с тях драмите и щастливите моменти, да ни накара да ги заобичаме или намразим - може и двете, и да ни накара да си зададем въпроса: ,,Какво ли бихме направили на тяхно място?‘‘. Ако едно повествование не ни изкара от инертното съществуване, не ни ,,пробуди‘‘ и в нас не заработят всички сетива, потиснати от ежедневието, не мисля, че говорим за литература.

Книгата разкрива една по-скоро мрачна действителност, но за да завършим интервюто с нещо положително – къде се крие светлината в романа, къде е надеждата? Може би в песента на щурците?

Светлина виждам във възможността за промяна на всеки човек, в идеята за израстване, за осъзнаване на грешките. Винаги трябва да обръщаме внимание на малките неща, на детайлите. Всички ние имаме ограничено време живот, а песента на щурците, тя е вечна, ще остане дълго след нас. За мен тя е и своеобразна метафора на песента на колектива, идеята, че общото дело ще надживее всички нас, ще остане след индивидуалните пориви и стремежи.

 

„Чуй щурците“ от Татяна Попова

Откъс

Когато видях училището за първи път, се захласнах.

Светлината влиза през големи прозорци, колегите присвиват очите си като смърфове. Обърнете се и ще видите растения, стигат до тавана като в някой оазис. Коридорите бяха ремонтирани през лятото, мебелите – нови. Шареният килим на входа те кара да чувстваш, че си сред свои. По стените окачени портрети и абстрактни рисунки, едната с малки точки, които са в пространството, на друга имаше отпечатъци от ръце. Не ги разбирах, но изкуството е мистерия.

Предния ден бях на интервю в друга гимназия. Тя ме посрещна с ронеща се мазилка и коридори, по които, струва ми се, минаваха не ученици, а тъмничари. В сравнение с нея нашето училище беше Версай.

Всеки ден се запознавах с нов индивид, който допълваше представите ми за разнообразните човешки изкривявания. В училище имаше 180 колеги, повечето емоционални дами във втора, трета младост. Разбирахме се.

Верижната катастрофа в моя живот обаче започна още първите седмици.

Отивах към работата, от вратата ме посрещна Лепката. Момиче, привързано към мен. По-точно по мечтата за мен. Беше 75 килограма, висока 1.60. Къдрава червена коса стигаше до раменете й. Имаше криви зъби, но бяха бели.

Беше тичала и капки пот се стичаха по пълните й почервенели бузи.

– Ники, разбра ли какво е станало? Сигурно си разбрал. Ужасно, нали? – Започна да бърка в чантата си и да рови нещо. – Дълго тичах, имаш ли вода? Страхотно начало на годината, няма що! – Извади повечето вещи от черната чанта, която не беше сменяла от 5 години, започна да ме гледа право в очите, стана ми неудобно.

– Нямам вода, какво става?

– Камелия... сещаш ли се? Ками.

– Ками от 10б клас ли?

– Не, какъв 10б? Ками по история.

– А, тази Ками. Да, какво за нея?

– Самоубила се вчера – Капките пот продължиха да се стичат по бузата й, дишаше и издишаше въздуха като локомотив, който се бори да изпусне парата. Миришеше на пот. Погледът й стреляше очите ми, няколко секунди не се отместваше. Аз извадих телефона си и започнах да пиша нещо в бележките, без смисъл.

– Ники, отивам да си купя вода, че имам часове, а нямам глас, топло ми е. До после.

Тя изприпка, спъна се в шарения килим. Не й беше за пръв път, почти винаги се спъваше из различни места в училището.

Мъртва. С тази жена си бяхме разменили само няколко думи. Усетих само миризмата... миризмата на смърт.

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм