Секвоята, която боледува (Записки за Левчев)

Автор:
Четвъртък, 26 Септември 2019 14:50
Любо и Дора Любо и Дора

Позволявам си да публикувам едни доста стари записки (повечето непубликувани) за поета Любомир Левчев, който се възнесе на небето ли, другаде ли (както му предричаха) - в знак на почит и към всички, които са били бити, оплювани или просто неглижирани. Фашизмът, впрочем, продължава марша си.

Секвоята, която боледува

                                 На господарите на даровете, поздрав!
                                                             Из Книга на мъртвите

1.

До входа на селската къща има геран, от другата страна е старият път за Драма. Селото е Полковник Серафимово, на юг от Смолян, разхвърляно върху родопски баири.
Къщата е най-старата в селото - на повече от 300 години. Зад нея няма други. До нея могат да се качат само кози и хора.
Когато я избира през 1990-а, Ванга му казва, че мястото е добро, щом до него има кладенец. Левчев отравя герана от пръстта и времето.
Поетът трябва да остави поне един чучур след себе си.
Всъщност, ако нещо мога, то е да пазя тайна, казва Левчев. Той подготвя своята книга на живота. Обещава да е с конкретни имена.
Нямам право да не я напиша, признава поетът сега. Книгата със сигурност ще му донесе нови отрицатели. Те не го притесняват.
Притеснява ме само кое е истина, казва Левчев.
Какво са спомени без имена? "Елмазен мой венец"? Катаев? Четива за сън?
Спомените са безсъние.
Всяко нещо в този двор и вътре в къщата е наречено на някого. Всяко нещо е от някого.
Левчев е посадил две секвои в двора. Носят името на жена му - Дора, и неговото.
Секвоите са най-дълголетните същества на планетата.
Когато няма да ни има и няма да я има България, те ще останат, казва Левчев.
Неговата секвоя боледува. Листата й жълтеят.
Сигурно, когато са я засаждали, не са улучили посоките изток-запад, както е било в разсадника, казва Левчев. Изреченията му приличат на разгърнати метафори.
Поетът ми дава непубликувания още "Каприз № 15". Там има такива стихове:
Тъй говорят мъртвите
с онез, които се приготвят да живеят.
По някое време къщата се е ползвала за хан. Но и когато е била за живеене и челяд, пак е приличала на бойница.
Вратичките са малки, колкото да влезеш свит надве. Прозорчетата едва побират лицето. Бойница гледа точно към пътя за Драма.
Приелите чуждата вяра са гонени на съседния баир. Така махалите в селото са се роели като партиите в България.
Къщата цени само счупени или стари предмети. На масата са две ябълки, дюля, орехи. Левчев отглежда картофи и смилянски боб.
Не е ловец, макар в България да е пълно с дивеч.
Казва, че е орфист, протохристиянин.
Тук има по нещо от всички религии. Парченце стъкло от църква в Америка. Български икони. Индианска статуетка. Табели на френски улици. Знаци върху камък. Подкови. Кръстове. Ножове.
Портретите на майка му и баща му са на втория етаж. През 1935-а баща му е бил околийски лекар в Чепеларе, Левчев обаче се ражда в Троян.
Защо се връща?
Белязан от съдбата на Овидий?
Кой голям поет не е обругаван приживе?
Левчев избира Родопите. Казва, че тук се зарежда.
Животът ми напоследък се стече така, че една трета от времето съм в чужбина, една трета в София и една трета в Родопите. Последната трета е най-хубавата, признава поетът.
В нея слънцето се усеща като светило, а небето като срив.
На тръгване ми дава и "Каприз № 16". Мисля, че ще ти хареса, казва. Там пък има такива стихове:
Но ако желаеш с мен да разговаряш -
трябва да си много кратък.
Кратък като свобода. Защото
ще излизам.
Бързам.
Имам среща.
А и тя ме има…

22 ноември 1996 г.

2.

Този текст се появи във в. "Марица" с двата Каприза на 25 ноември '96-а. Почти моментално бях заклеймен като реставратор на един тоталитарен плазмодий. Нито един от тези, които безумно ме обвиниха, нямаха и част от таланта на Левчев.
Доста читатели обаче се обадиха да ме поздравят. Не мен, а текста чрез мен.
Някои текстове живеят извън живота на автора, те са из
вън обсега му. Така и този текст не засегна живота ми. Защото много преди това - през лятото на страшната '89-а - съм писал критично за книга на Левчев. Тогава пък ме питаха защо съм тръгнал срещу "полковника".
И оня текст не засегна живота ми. Просто беше мой прочит на стихосбирката му "Седмата смърт". (Ще го прочетете под номер 3 в записките.)
Никога не съм твърдял, че съм прав в усещанията си, интерпретациите, оценките. Но съм ги полагал върху листа непосредствено, без умуване или съображения. Не съм искал да изглеждам нито конюнктурен, нито антиконюнктурен. Според мен и двете позиции са дълбоко еднакви - те са предпоставени.
Предпоставеността убива всяко изкуство. Съобразяването - с вкусове, мода, средства - също.
Преди да ме покани в къщата си в Полковник Серафимово, с Левчев дълго говорихме (по-точно той говори, а аз го слушах и питах) в Клуба на културните дейци в Смолян. Тогава поетът не пиеше, но погълна ракия и половина. Без мезе и без вода. Бавно, докато разказваше.
Разказваше бъдещата си мемоарна книга "Ти си следващият". Говори за Живкови, за Людмилината Асамблея на мира, която му докарва първи инфаркт заради изчезването на някакво негърче и работата по издирването му, за въдворяването си в Баня като млад поет, за Висоцки, Окуджава и куп световни писатели. Избягваше българските. Пък и на мен не ми бяха интересни - поне тези от бившето му обкръжение.
Интересувах се само от крушението на илюзиите, от разпадналия се свят, от живеенето и писането след това...
Левчев ме покани на гости и в апартамента си в София. Попитах го за адреса. Той ме погледна с леко ироничната си усмивка. Изглежда не вярваше, че наистина мога да не съм го чувал.
Сигурно малко автори не са се интересували къде живее Левчев.
След време, когато позвъних на "Велико Търново" 1, с броя на "Марица" с отпечатаните "Капризи" и бутилка пловдивска гроздова, Левчев попита лесно ли съм го намерил. Антрето му беше отрупано с опаковани броеве на списание "Орфей".
Говорихме за българските кандидат-нобелисти, една обречена история. Левчев не пиеше. Стоеше прав, подпрян на черния си бастун, докато връщаше времето, а с него и Блага, Радичков, Казандзакис, Елитис, Рицос, Бродски, Кадаре, Бландиана...
Левчев каза, че в някои от стиховете си съм повлиян от Бродски. Бях му подарил "Ездачът, нощта и пустинята", годината бе '97-а и още не бях чел руския евреин.
Но тогава разбрах, че влиянията съществуват и без да си чел. Снабдих се с Бродски и разбрах, че Левчев е прав.
Една нощ се обади по телефона към 11 през нощта. Поздрави ме с едно мое стихотворение, което бе излязло същия ден в "Труд". Нарича се "Стаята". По-късно го включих в "Целият свят и други апокрифи".
Това е стихотворение, каза, то е стихотворението, макар да са го сложили под цикъла на съответния столичен автор.
Но стиховете, които му дадох за "Орфей", така и не отпечати.
Всеки има своя рецепция пред хотел "Поезия".

3.

В новата стихосбирка на Любомир Левчев "Седмата смърт" откривам следните два знаменателни стиха:
Не се страхувайте от първата си смърт.
Пазете се от втората и третата...
Това е пресечната точка на мотивите в книгата, точката, в която се събират и от която се разклоняват, за да се съберат отново, вариациите на темата за нравствения избор. Друг е въпросът дали нравственият избор въобще подлежи на вариации, пък били те и поетически.
Ако едно от наименованията на смъртта е раздялата с илюзиите (Убихме всичко истинско със заместители), то друго нейно наименование е помъдряването от тази раздяла, смъртта като опит (Най-ценен дар е този, който не принася полза).
"Седмата смърт" (смъртта като борба-съжителство на телесното и духовното, на земното и небесното) пласира лирическия герой в Градината преди рая - градината на праведните грешници или на грешните праведници, на тези, които могат едновременно да кажат "бях лековерен, гибелно греших" и в същото време - "Плътта ни не става за конски колбаси", "В бой с бога и със дявола сме влизали..."
Но поезията, както е добре известно, се пише не с теми, а с думи. Какви са думите на Левчев в новата му стихосбирка? Това са думи, които непрекъснато търсят своите варианти, разпадайки се верижно на по-малки двойници. Фрагментарността е поначало типична за поетиката на Левчев, но в някои стихотворения вместо фрагментите да изграждат цялото, цялото се разпада на отломъци, връзката между които вече не е свободна, а насилена. Такива са "Вариации на тема пясък", "Несвързани куплети", "Перестройка или рими за храма", "Сатирикон '89"... В подобни творби вместо думите да изграждат Думата на поета, Думата на поета рикошира в игра на думички. Вариацията като вторично разпадане на цялото изразява кризиса в съзнанието на твореца като резултат-компенсация на липсата на идентифицираща Дума. Затова и постиженията в сбирката са там, където думите съзиждат една, но съкровена дума: "Писмо", "Дарение", "Градината преди рая", "Любов във военната болница", "Пръстен".
Самата композиция на книгата също представлява вариант на композицията на предишната стихосбирка на Левчев "Метроном" (1986), състояща се от три цикъла от по седем стихотворения. Настоящата сбирка пък е съставена от седем цикъла от по три творби. Вариацията е, ако не седмата, то една от смъртите на поезията, може би най-бавната. А предупреждението е на Левчев:
Не се страхувайте от първата си смърт.
Пазете се от втората и третата...

1989 г.

4.

През 1983-а Левчев пише стихотворението си "Нощната стража" по картината на Рембранд ван Рейн. В това стихотворение става дума за часовоите на вечността, които Нощната стража сменява, и погледът на един гениален художник към призованите да пазят с пушки собствената епоха. Но вместо елитни стрелци великият холандец ги рисува в смешни дрехи, без ордени и без медали, а някои дори с едно око...
Три години по-късно - през '86-а - излиза стихосбирката на Георги Рупчев "Смяна на нощната стража", в която е включено едноименно стихотворение. Някои я тълкуват като знак за поетическа разправа с Левчев. А стихосбирката на безкрайно надарения и страшно ощетен в същото време Георги Рупчев е знакова за цяло едно поколение, идващо след него. Но знакова като поетика, а не като пропаганда.
Ето какви нелепи прочити дава всяка литературна стража независимо от времето.
Същата година софийският поет Цанко Лалев ме заведе на гости у Георги Рупчев. Той беше почти прикован за леглото, пушеше цигара от цигара и говореше за Ахматова, Цветаева, Гумильов, Окуджава, Бродски, Елиът, Фърлингети и колко трудно нещо са преводите и музиката... За собствената си поезия не говореше. Гълташе хапчета между цигарите.
Малкото стихове на този прикован Прометей наистина смени "нощната стража" в българската поезия.
Видях го още само веднъж в инвалидната му количка в кафенето на "Ангел Кънчев" 5. А няколко години по-късно чух, че Тибалт бил умрял.

5.

През есента на същата тая '86-а Левчев е затворил писателския ресторант на "Ангел Кънчев" 5, защото вътре има вечеря с изявени студенти-творци. Тече импровизирано литературно четене. Наградата на пубиката - в случая на колегите си - дежурно отива при Балчо Балчев. Цанко Лалев взема наградата на журито.
Когато идва моят ред, леко притеснен, декламирам стихотворението "Глас". Като стигам до стиха:
О, гробница родова на моите кости -
далеч от народа си и близо до господ! -
Левчев изръкоплясква. И аз вече по-спокоен довършвам:
Гласът ми - оловния - потъва полека:
човекът на словото е слово в човека!
След миг Левчев прави знак на объркания сервитьор да донесе четири бутилки коняк "Курвоазие" за победителите в четенето. Освен за фаворита на публиката и фаворита на журито неговият избор падна върху Сашо Секулов и мен.
Не пиша тези редове да се самоизтъквам. Напротив, отдавна съм се разделил с патетиката на това стихотворение. То претърпя няколко редакции и години по-късно - вече като "Лазар" - влезе в третата ми книга.
Пиша това, за да съм искрен към даровете на господарите - безценните жестове, които по един или друг начин всеки е получавал в живота.
Когато десетина години по-късно му напомних за този дар, Левчев се усмихна - иронично ли, самоиронично ли? - но не каза нищо. А аз се сетих за стиха му:
"Най-ценен дар е този, който не принася полза."

6.

На 10 ноември 2004-а в сладкарницата на хотел "България", където тече коктейлът след връчването на журналистическите награди "Черноризец Храбър", Левчев се е подпрял с лакът на облегалката на едно от канапетата. На китката му е увесена изящна сребърна дръжка на тънък черен бастун. В другата си ръка държи чаша бяло вино. Влизам с чаша червено, а той ме посреща със същата неясна усмивка. В този миг с лакътя си е наклонил стъкления свещник и по черния му панталон се стича горещ восък...
По-късно се отделяме от суматохата в самия ъгъл на сладкарницата до витрината.
"Тук е добре - казва Левчев, - само дето ще ни гледат отвън."
"И отвън" - добавям.
Разговорът се завърта около непреведения разказ на Ъпдайк "Българската поетеса". Левчев уточнява, че това било глава на роман, писан от младия Джон, след като за пръв път е бил в България през 60-те и вижда Блага Димитрова. Ъпдайк не идва повече у нас - дори за писателските срещи, които самият Левчев организира.
Подпрян на бастуна си, поетът бавно разказва за срещата си с американеца там - на негова земя.
В онова време няма как да се срещнеш със западен писател на четири очи. Левчев е солидно придружен от хора от посолството. Пред къщата на Ъпдайк снове българският щъркел Йордан Радичков.
"В кабинета на бюрото си Ъпдайк бе поставил снимка на своя любовница - казва Левчев и се усмихва. - Беше гола. И единият от придружителите с целия си акъл извади фотоапарат и снима момичето! Не се сдържах и му отпрах такъв шамар, че Ъпдайк съвсем се изуми. "Има си хас после да дойде в България!
Левчев ме пита за Пловдив. Казвам му, че хората, които са ми помагали вече ги няма. Добавям, че сигурно е мой ред да помагам някому, но не знам на кого.
"Последния път - казва Левчев, - като дойдох да видя къщата на Начо, се отбих при Митьо Киров. И нали го знаеш той какъв е ревнив, казвам му: "Митьо, само двама приятели ми останаха в Пловдив!" А Митьо веднага: "Кой, кой е вторият?"
"Ти си единият, а другият е... Альоша!"
И Левчев пак се усмихва - иронично ли, самоиронично ли? - като стихотворение, което един път го четеш така, а друг път иначе.
След малко хлътваме в общия поток, а той се провиква: "И да знаеш, че книгата ти е много хубава!"
Тоя поток ми направи шпалир до помещението с палтата...
А книгата се казва "Даровете на света", макар като я озаглавявах да не си давах сметка кой дар е най-ценен според поета Левчев.

2004

7.

От сутринта фейсбукът се пълни с честитки и контрачеститки за Любомир Левчев, ще кажеш, че поетът умрял, а не, че навършва 83. Но такива са българските празници - свързват в едно „живи и умрели”.

Та се сетих за едни думи на Константин Павлов. Бяхме в стаята му в къща "Ламартин"в Стария Пловдив през зимата на 1990-та. Тъкмо беше излязла книжката му „Появяване” и щях да го представям след 25-годишно мълчание в пловдивското читалище „Възраждане”.

С водка и ябълки, и на един реотан (вторият не работеше) изкарахме до малките часове. Та по едно време стана дума за Левчев. Аз и първата ми съпруга, зашеметени от вихрушката на демокрацията, го отричахме. Краси Димовски (племенник на Борис Димовски) го попризнаваше.

Коста Павлов ни слуша, слуша, пък по едно време ми каза: "Знам, че Левчев няма да ми позволи, но ако му съставя една книга от 100-150 страници, ще видите какъв поет е!"

Коста е живял у Левчев, даже славеите, дето пеят в Западния парк, ги е писал от някогашната му квартира. После – след „Сатири” - нещата между двамата се усложняват. Подозирам, че и думите на Анна Ахматова, която в прав текст казва: "Не познавам по-голям български поет от Константин Павлов", да са доусложнили отношенията.

Левчев пише един предговор към „Стари неща” на К. Павлов, който обикновено е спряган като йезуитски. Може пък да е нямало друг вариант „забраненият” поет да се появи с нещо като избрано в ония години (началото на 80-те, за 50-годишнината си) – освен с предговор от члена на ЦК на БКП, в който да бъде наречен "един много неосъществен поет". Коста, разбира се, нямаше възможността да покаже на осъществените "деца на демокрацията" своя прочит на някогашния си приятел.

Тая книжка от 100-150 страници на Левчев, избрани от Константин Павлов, така и не се случи. За сметка на това се случват разни многотомници под редакцията на Иван Гранитски. Както и да е.
Но думите на Коста ме накараха да се зачета в Левчев. После дори му ходих на гости в Полковник Серафимово, едно магично родопско село, където се беше поукрил, подгонен вече от „новите млади”.

Говорихме си за какво ли не (дори как са си рязали вените с пловдивския поет Сашо Бандеров, за да станели кръвни братя - досущ като във филма "Вчера", но трийсетина години по-рано от знаменитата лента на Иван Андонов), ала не му споменах за думите на Константин Павлов. Сега ги казвам. Другите двама свидетели на разговора ни са живи, така че не е легенда.

Казвам ги, ако някой реши да му ги предаде. За мен това би бил най-добрият подарък за поета Левчев – признанието на К. Павлов.

Прочие, Коста беше озаглавил едно от малкото си стихотворения в тънката „Появяване” – „На Л. Левчев”. Ето го:

В една лодка се возим.
И какво значение има –
дали ти въртиш кормилото,
дали аз въртя веслата,
щом лодката потъва?
Потъва, потъва...

Обърни се за миг
и ще видиш
как най-верният плъх
ококорено рони сълзи,
маха с мокра лапичка –
сбогом!

Не знам дали Левчев е върнал жеста с посвещение на К.П. в многотомното си творчество, може и да го е сторил, но ми се губи.

Та - даровете не винаги са от данайци. И най-добрите подаръци не са материалните, дори да става въпрос за книги.

ПП. Ходил съм му на гости и в дома му на "Велико Търново". Помня, че говорехме (той - Л. Л. говореше) за неосъществените български напъни за Нобел по време на соца. В края на 90-те пък (БСП беше поприватизирало България) бяхме в някакво жури за някакви награди, председателствано от Тошо Тошев (агент Бор) и му викам (на Левчев): "Абе тук ни карат да се омаскаряваме!" А Левчев се засмя и каза: "Малко ли сме се омаскарявали досега, поете? Ама ти си гласувай, както решиш."

И още нещо съм запомнил от Левчев. Питах го - "Кои поети остават?" - а той много бързо реагира: "Тези, около които има нещо трагично, някаква легенда."

2018

8.

Трябва да имам в гардероба лента със стари снимки от Полковник Серафимово. Старите ми ленти (поне две торби) са промити, но снимки не съм вадил и вероятно ще ми отнеме седмици да ги намеря. А откъде толкова време днес? Старото се пази, но трудно се открива; новото е леснодостъпно - щракваш и, ако не ти харесва, delete.

25 септември 2019

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм