Светлозар Игов: Сърбия прави големият пробив в европейската поезия

Автор:
Четвъртък, 07 Март 2019 10:11
Светлозар Игов: Сърбия прави големият пробив в европейската поезия

С препълнен литературен салон стартира снощи пролетният творчески сезон на Дружество на писателите – Пловдив.

Започваме с най-високото възможно участие – проф. Светлозар Игов, съставител и преводач на новото допълнено издание на една от емблематичните стихосбирки на сръбската и европейска поезия от втората половина на ХХ в. – каза при откриването на срещата със съставителя и преводача на „Александрийската школа“ от поета и есеиста Йован Христич, каза при откриването на срещата Антон Баев. Светлозар винаги е бил там, където е първата му книга – високо при извора, допълни той.

Студенти, преподаватели, писатели и ценители на високата словесност чуха импровизираното едночасово академично слово на проф. Игов за поезията от втората половина на ХХ в. и за личните му срещи в далечната 1968-ма в Белград със знаковите поети на западната ни съседка – Миодраг Павлович, Васко Попа, Йован Христич, Иван Лалич, Душан Матич, Бранко Милкович… Шестимата поети, които правят модерния обрат в сръбската поезия. Васко Попа е най-добрият европейски поет от втората половина на миналия век, каза Светлозар Игов. Ако не сте съгласни с мен, посочете друг, обърна се той към аудиторията.

Игов посочи и голямата разлика между сръбските поети от това време и българските – библиотеките им. И изчете като конспект по литературознание заглавията и авторите на книги, превеждани и издавани още тогава в Сърбия, голяма част от които и до днес не са познати на българския читател – поне в превод на български.

Срещата с библиотеката на един човек е много повече от срещата с човека – каза Светлозар Игов. Защото като видиш човека, не можеш да разбереш какво е прочел – допълни той в типичния си парадоксален стил. – Например мен като ме видите, по нищо не личи колко съм чел – пошегува се проф. Игов.

Той сподели че сред скъпите му спомени – освен личната кореспонденция с тези писатели (включително нобелиста Иво Андрич), която често е изчезвала поради Желязната завеса, са снимките, които има пред библиотеката на Йован Христич.

Него усещах най-близък и като човек, и като поет, есеист, театрален критик и мислител, каза още Светлозар Игов. А от двайсетте писма, които бях писал на Иво Андрич, само едно беше стигнало до него.

Когато избухва войната в бивша Югославия – при режима на Милошевич, става обратното – пратките с книги от Белград и кореспонденцията не идва на адреса на Игов в София и се налага Йован Христич да му праща книги през Будапеща – с посвещения и уточнения да не се чуди защо получава даровете от трета страна.

Та Сърбия тръгна назад, където бяхме ние, което не означава, че ние днес сме много напред, продължи Игов и посочи причината – според него – заради която нямаме голям български поет днес.

Големият поет се ражда при утвърдена норма, която руши. „Модерните“ Попа, Павлович, Христич, Лалич, Милкович рушаха ретроградния традиционализъм на сръбската поезия в началото на 50-те години на ХХ в. Ние също имахме няколко имена, които го правеха малко по-късно, но им липсваше културата на дълбокото познание поради липса на важните на световната култура и литература издания у нас. Липсваха им библиотеките.

Сега библиотеките са отворени, издава се много, но некачествено, а вместо норма, царуват множество нормички, което също е липса на норма. Затова няма голям български поет, който да руши нормите - като Ахматова, Пастернак, Манделщам, каза Светлозар Игов.

Той разкри и българския корен на Йован Христич – родоначалника на фамилията Христо е от Самоков и е съратник на вожда на първото сръбско въстание Караджордже. Потомъкът му Филип пък е приближен на втората сръбска династия Обреновичи, завършва във Виена и Париж, става доктор по право, посланик във Виена и Цариград, министър-председател и член на академията.

Йован Христич дълго няма удобен дом, понеже фамилното имение в Белград е национализирано и става резиденция на Тито. Едва след втория си брак се настанява в добро жилище, чиято най-голяма ценност е именно фамилната библиотека.

Без тази библиотека вероятно поезията му, която е близка до Кавафис, Елиът и Валери, едва ли щеше да е същата. Този наследствен интелектуализъм му дава свободата да се глуми със самия интелектуализъм в стихотворения като „В голямата библиотека“ (на Вашингтон), „По цял ден седя в библиотеката“.

Другото голямо предимство на сръбските поети от средата на ХХ век е свободата им да пътуват. Няма значимо име в литературата им, което не просто да не е пътувало, но и да не е изнасяло лекции, да не е посещавало библиотеки в САЩ, Франция, Германия, Англия, та ако щете Китай, каза Светлозар Игов.

Той цитира и заглавията на емблематичните за сръбската поезия сбирки от онова време – „Александрийската школа“ (Христич), „Концерт Византийска музика“ (Лалич), „Орфическо завещание“ (Милкович) – заглавия и текстове, които се съизмерват със световната поезия.

В определен смисъл малките литератури са по-световни от големите, тъкмо защото в такива страни се издава много повече и разнообразна световна литература, заключи Светлозар Игов, а писателите им се съизмерват с цялата световна литература, а не само с тази в своята държава.

Ето и Три песни любовни, с които завършва великолепното томче на Йован Христич, преведено от Светлозар Игов:

(1)

Сега не му остава нищо друго освен да напише стихотворение

за докосванията целувките шепотите

и с думи някак да ги съхрани да не потънат в зева на забравата.

 

Лъже се. Думите не съхраняват нищо и отнасят всичко

както вятърът който влезе през прозореца и отнесе всичко

когато за последен път се прегърнаха.

 

(2)

След целувките, след прегръдките, след любовите,

Той протяга ръка към книгите на масата край постелята.

 

Взема първата, на която се натъква и започва да чете.

 

Сега още веднъж заедно тръгват към някакви други брегове,

Носени от звука на стихове, чиито думи не разпознават съвсем.

 

(3)

Капки дъжд върху едва раззелененото листье,

Пяна върху вълните които идват от хоризонта,

кожа суха от вятъра в клонките на боровете,

Докосване на гърдите върху камъка топъл от обедното слънце,

Устни сухи от морето смирено в предвечерието,

Кажи, душо моя, нима това не ти стига

За цял един живот, за цял един живот?

 

Последният цикъл в книгата - "В тъмен час" - съдържа посмъртно издадените стихове на Христич и са най-високото в поезията за раздялата с живота, каза Светлозар Игов.

Той говори още за самоубийството на Минко Николов, за издавани у нас книги (напоследък) върху неиздавани у нас книги (изобщо) и пр. парадокси на днешната българска книжовност.

Най-непознат ни е съседът - Христич има и такова стихотворение, заключи литературният критик Йордан Ефтимов, и добре е, че именно проф. Игов отваря вратата към съседите.

Макар, че те ни познават по-добре - вметна Светлозар Игов за финал. - Иво Андрич пише още в края на 20-те години за случващото се в България след атентата в Света неделя.

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм