За първи път: Българското знаме на Уолстрийт

Автор:
Петък, 24 Май 2013 11:52
За първи път: Българското знаме на Уолстрийт

Част от Глава 3 от Това се случи пред очите ми – книга втора от политическата биография на президента Петър Стоянов е предоставена специално за Plovdiv-Online от издателя Румен Леонидов.
Премиерата на книгата, написана от изследователя Йордан Василев, е в Новотел Пловдив, на 27 май, понеделник от 18,30 часа.

Президентът заминава за САЩ на 8 февруари 1998 г. заедно със съпругата си Антонина и с делегация от 85 бизнесмени. Пристига първо в Сейнт Луис, щата Мисури. По време на тържествената церемония при откриването на изложбата „Антично злато – богатството на траките" кметът му връчва златния ключ на града. Петър Стоянов произнеся реч, в която казва:
Някои от експонатите са първата преработка на злато от човешка ръка и показват откъде идва моят народ... Народ с дълбоки корени е народ, който има бъдеще.
В чест на нашия президент е дадена вечеря, на която присъствал целият градски елит. На следния ден той е вече в Ню Йорк. В нашата мисия се среща се със стотина български студенти, а вечерта – с български бизнесмени, които работят в САЩ. Нашият държавен глава упорито преследва поставената си цел – на уговорената сбирка с български емигранти в църквата „Св. Св. Кирил и Методий" той призовава всички присъстващи да създадат българско лоби в САЩ. Малката сграда е претъпкана. Словото му продължава само 15 минути, но така вдъхновява сънародниците ни, че на края всички запели „Многая лета", след което разговорите продължили повече от два часа.

Eто какво ми разказа един от участниците – Филип Апостолов от Пловдив:
Съученик съм с Петър Стоянов и познавам много добре антикомунистическите му възгледи. Преди да тръгна да бягам за Америка, той беше последният човек, на когото се обадих – такова доверие му имах. Спомням си, че когато го избраха за президент, голяма група българи – съученици от Пловдив, се събрахме във Филаделфия и един от нас каза:
Чак сега повярвах, че България може да се декомунизира, след като избраха бате Петьо за президент.
Предполагам, че всички в църквата са мислели по подобен начин, затова вътре беше пълно с хора, както никога. Отзад дори не се чуваше какво точно говори, но и нямаше нужда – всички българи в Америка знаеха какво иска той: членство в НАТО и ЕС и го посрещаха както никой друг български политик не е бил и вероятно няма да бъде посрещан.
За да покаже, че ги чувства като свои близки хора и за да ги уважи, Стоянов се среща и с представители на Македонската патриотична организация (МПр). И този жест се оценява подобаващо от нашата емиграция. МПО има дълбоки корени, създадена е още през 1922 г.
На 9 февруари 1998 г. родното знаме се развява на „Уолстрийт" – един невероятен жест към малката ни страна. Петър Стоянов удря звънеца на фондовата борса и около 3000 брокери го аплодират. По-късно се среща с Кофи Анан, генералният секретар на ООН, с главния редактор на в-к „Ню Йорк Таймс", който заявява намерението си да помести статия за България.
И след като дава интервю, президентът тръгва към Вашингтон. Там, заедно с Надежда Михайлова, Асен Агов и съветниците си
Валентин Добрев и Владимир Филипов, той посещава комисиите по външна политика в Сената и Камарата на представителите. В МВФ разговаря с изпълнителния директор Мишел Камдесю, който изразява уважението си, като го посреща още на улицата, а нашият държавен глава му благодари за разбирането и за помощта.
През 1998 г. е първото официално посещение на президента Стоянов във Вашингтон
Президентът не пропуска да се поклони, заедно със съпругата си, пред жертвите на Холокоста в музея във Вашингтон и да обясни пред журналистите, че един от приносите на България в човешката цивилизация е спасяването на българските евреи, дело на целия наш народ. Седмица по-късно от името Световната еврейска общност на президента е връчена награда за България и в словото си по този повод той казва, че за неговия народ антисемитизмът е просто непознат.
На следния ден българското знаме се развява в Щабквартирата на НАТО, когато Стоянов пристига с военен самолет „Делта" в Норфолк, Вържиния, и разглежда самолетоносача „Ентърпрайз", който побира на борда си 80 самолета и 3500 души. При посещението му в Пентагона държавният секретар Мадлин Олбрайт се обръща към него с думите:
Да си в добри отношения със съседите си на Балканите не е лесна работа, но вие вече сте я свършили.
Централен елемент на посещението му в САЩ е да се изгради и оповести нова стратегия и план за действие в Югоизточна Европа.
Така страната ни решително се приобщава към семейството на демократичните нации. На 11 февруари българският президент се среща с американския си колега Бил Клинтън – среща, към която той неотклонно се стреми и очаква с нетърпение. Не само Стоянов, но и всички в България са наясно, че членството ни в НАТО минава през съгласието на САЩ, най-големият и влиятелен член на тази организация. Запознатите с външната политика са наясно и с още нещо: за разлика от Чехия, Полша и Унгария, чиято съпротива против комунистическия режим е добре известна във Вашингтон и които имат влиятелни лобита отвъд океана, България ще трябва тепърва да обяснява на американците, че не е била безропотен изпълнител на волята на Москва, че има древна и богата история и култура, демократични традиции и постижения.
И тъй като България няма свое лоби зад океана, българският президент ще трябва да се справя сам. Разбира се, и преди него други български политици и общественици са посещавали САЩ, и те със сигурност са допринесли за положителния образ на страната ни, но за пръв път на България ще се гледа не като на една екзотична балканска държава, а като на държава, която е заявила претенциите си за членство в НАТО. Стоянов прекрасно съзнава както голямата отговорност, която носи, така и невероятния исторически шанс, който се открива пред него – да защити реномето на страната си и да запознае колкото се може повече представители на американското общество с древната история и култура на България, както и с нейната нова прозападна ориентация. Преди да се срещне с американския президент, Петър Стоянов провежда редица срещи, дори прави нещо извън протокола – открива сесията на Американската фондова борса, само и само името на България да се появи по нестандартен начин на страниците на американските вестници. По същия начин се готви да пристъпи и прага на Белия дом не като поредния анонимен политик, а като човек, който вече е успял поне малко да размърда американското
обществено мнение.
Точно преди срещата му с Клинтън шефката на президентския кабинет му заявява, че традиционната пресконференция след срещата му с Клинтън се отменя и причината е повече от очевидна – „Моникагейт" е в разгара си и всички въпроси на американските журналисти ще бъдат за сексскандала, и е повече от сигурно, че българският президент ще изпадне в неловка ситуация, защото едва ли някой ще се сети в момента да пита за постиженията на далечна България. Разбира се, настроението на нашия държавен глава се срива драматично, но като се замисля, аргументите на американската страна са били повече от разумни. Но нека дадем думата на очевидеца Валентин Добрев, тогава секретар на президента по въпросите на външната политика:
Спомням си, че когато получихме покана за визита във Вашингтон, започнахме сериозна подготовка. Нашият президент вече се беше срещнал веднъж, макари и за кратко, с Бил Клинтън. Това става в Мадрид, където депозирахме молбата си за НАТО. Петър
Стоянов вече бе обърнал вниманието върху себе си, тъй като бе първият българки политик, който на практика подаде молбата за членство на България в НАТО. Но десет месеца по-късно все още нямахме никаква индикация как се гледа на нея. Очевидно в Белия дом все още съществуваха известни резерви, тъй като преди това две последователни правителства демонстрираха по-различни виждания относно външнополитическата ни ориентация.
По тази причина отдавахме голямо значение на президентската визита във Вашингтон. Малко преди да заминаването ни затам,
в САЩ се разрази скандалът с Моника Люински и дори от Държавния департамент дискретно ни подсказаха, че ще е по-добре
да отложим посещението.
Президентът бе непреклонен, той не искаше да загубим инициативата, която вече даваше плодове, затова решително настояваше срещата да се състои на договорената дата. Преди това Петър
Стоянов бе посрещнал в София ръководителите на двете най-влиятелни еврейски организации в САЩ и чрез тях влязохме в
пряка връзка със секретаря на президента по външната политика Санди Бъргър, който ни съдейства пред Държавния департамент.
Но още вечерта, когато пристигнахме, ни поляха със студен душ – шефката на кабинета ни уведоми, че двамата президенти няма да имат съвместна пресконференция. Мотивът бе очевиден – американски журналисти в онзи момент се интересуваха много повече от скандала „Люински", отколкото от проблемите в България и обкръженението на Клинтът не искаше да дава нови поводи на журналистите да раздухват този скандал. Нашият президент бе силно разочарован, защото очакваше на тази пресконференция да представи пред Америка и света новите приоритети на България. Знаехме, че там ще бъдат репортерите на всички американски и на всички световни медии, което даваше на България идеалната възможност да влезе в световните новини. Затова сутринта преди срещата Петър Стоянов не беше във форма, а и на цялата ни делегация ѝ беше паднал гардът. С това настроение влязохме в Белия дом. На всичко отгоре президентът Клинтън закъсня с няколко минути – посрещнаха ни вицепрезидентът Ал Гор, Мадлин Олбрайт, Сам Бъргър и посланичката на САЩ в България Ейлис Боулън. Когато Клинтън влезе и ние се изправихме на крака, за да го посрещнем, видяхме,че и той не беше в най-добрата си форма и че мислите му сякаш витаеха някъде другаде – нямаше как тази небивала истерия в медиите да не му се отрази.
Спомням си, че преди да седнем официално около масата за разговори, двамата президенти размениха обичайните любезности.
Но срещата започна някак сковано. И тогава Петър Стоянов направи един ход, който в първия момент стресна и двете делегации. Въпреки изричната молба от Държавния департамент да не повдигаме темата около скандала „Люински", Петър Стоянов навярно усети, че при такова развитие срещата щеше да протече твърде формално, без нужния ефект. Тогава той взе специално приготвените му от нас тезиси за разговора, постави ги в страни от себе си и каза няколко фрази, които се запечатаха в съзнанието ни: „Г-н Президент, моите секретари, както и Външно министерство са ни подготвили повече от 10 опорни точки за този разговор, но аз виждам, че в момента едва ли ви е до тях заради това, което се случва около вас."
Веднага забелязах стъписването на Мадлин Олбрайт и на Ал Гор. Самият американски президент също не очакваше това и загледа Петър Стоянов с напрегнато очакване. „Само че, г-н Президент, – продължи нашият държавен глава – аз идвам от държава, където хиперинфлацията е повече от 200%, жизненият стандарт е отчайващо нисък, хората са обезверени и единственото, което им остана, е надеждата за промяна. Аз идвам, г-н Президент, от един регион – Балканите, в който има продължаващи войни, умират хора и надеждата на народа е в налагането на стандарти на истинска демокрация, толерантност, както и на създаване на условия за икономически просперитет.
Г-н Президент, вие сте не само лидер на САЩ, но и лидер на свободния свят. Не само българите, но и всички източноевропейци
разчитат на решаващата подкрепа на САЩ за преодоляване на тежките проблеми, които са пред тези народи след падането на
комунизма. Скандалът в Америка е съвършено абсурден и неразбираем за нас. Затова аз ви моля да му обърнете гръб, защото всички ние разчитаме лично на вас за решителна подкрепа при решаване на тези действително важни за половин Европа въпро-
си. Вие имате нашата пълна подкрепа, защото смятаме, че днес Ви занимават с напълно измислени проблеми."
Лицето на Клинтън изведнъж придоби ново изражение и той избухна в смях и каза на Олбрайт: „Мадлин, президентът е напълно
прав!" Аз смятам, че тогава за пръв път между двамата президенти се роди един особен вид доверие, което по-късно премина в
дълготрайно приятелство. Тонът на срещата и настроението изцяло се промени. Разговорът се оживи, президентът Клинтън започна да задава въпроси за това какво става в България и региона. Американският президент високо оцени позицията и ролята, които България може да играе в процеса на омиротворяване на Балканите. И той особено наблегна на нашата инициатива за тристранните срещи, която дава възможност за съвместни действия на България с Гърция и
Турция едновременно в интерес на стабилизирането на региона – не трябва да забравяме, че тогава позициите на тези две на-
товски държави по отношение на конфликта в бивша Югославия диаметрално се различаваха.
При това неочаквано за нас развитие на разговора, българската кандидатура за членство в НАТО започна да ни изглежда далеч
по-реалистично.
Спомням си, че след като разговорът приключи и двете делегации започнаха да се сбогуват, Сънди Бъргър ми обърна внимание, че нашият президент си е забравил на масата някакви документи, което всъщност бяха тезисите за разговора, на което отговорих, че той не ги е забравил, а ги е оставил нарочно, за да могат хората от Държавния департамент да се запознаят с въпросите, по които не остана време да говорим и го помолих да им ги предаде.
Двамата президенти излязоха заедно от Белия дом и президентът Клинтън за наша радост се съгласи да се появи за кратко пред
журналистите, но без да коментира. Той само им махна и се прибра обратно, което даде възможност на нашия президент да гово-
ри пред медиите.
На Валентин Добрев не само може да се вярва – той се оказа безценен източник на информация за това какво се е случило в
онзи исторически момент, защото освен че е запомнил всичко от „кухнята" на тази среща, той е и един от най-изявените български дипломати: през 1992 г. бе заместник-министър в правителството на Филип Димитров, през 1997 г. в служебния кабинет, а по-късно бе успешен посланик на България в Женева и в Лондон.
От неговия спомен на пряк свидетел научаваме нещо изключително важно, което се случва вероятно рядко в политиката, но случи ли се, винаги дава чудесни резултати. Откровеното поведение на нашия президент по време на срещата, което от гледна точка на дипломатическия протокол е груба нетактичност, всъщност обръща вниманието на Клинтън върху него. Клинтън веднага е схванал, че срещу себе си има неординерен политик, който не е израсъл в коридорите на дипломацията, но за сметка на това е искрен и смел, сигурно е видял у него и онова, което големият режисьор Крикор Азарян беше казал за Петър Стоянов: Той не играе роли.
Тази среща слага началото на трайното приятелство между президента на САЩ и държавния глава на малка България, приятелство, което във времето ще се изрази в различни и дори необичайни жестове по отношение на Петьо, но, което е най-важно – което ще помогне и на Бил Клинтън, и на неговия политически екип да погледнат с други очи на България и на нейното желание за членство в НАТО.
Впрочем, сещам се за една случка, за която преди време ми разказа Нери Терзиева: през 2000 г. на юбилейната сесия на ООН
Клинтън произнася вдъхновена реч пред 180 държавни глави и техните делегации. Тъй като това съвпада с края на втория му
мандат, всички го аплодират бурно. На слизане от трибуната
Клинтън минава покрай мястото, където по протокол са седнали държавните глави. След като върви по червената пътека, все още под въздействието на продължаващите овации, той подминава президента Петър Стоянов, но в последния момент го разпознава между останалите водачи на делегации, и американският президент се връща, подава му ръка, тупва го приятелски с юмрук по рамото, разменят няколко думи и продължава.
Това се случва пред смаяните погледите на всички присъстващи, включително и пред „очите" на стотиците телевизионните ка- мери, и прави страхотно впечатление. До Петър Стоянов в залата седял временно управляващият мисията ни в Ню Йорк Васил Сотиров. След тази сензациозна, извън протоколна случка, по време на коктейла при него отишли посланиците на „Великите сили", които били много учудени на какво се дължи това специално отношение на Клинтън към българския президент. И от този момент българският дипломат станал един от най-разпознаваемите гости на тържествената сесия.
Няколко месеца след срещата им в Америка се случва и друго любопитно събитие: през септември 1998 г. предстои откриването на американската академична година в Ню-Йоркския университет. Клинтън, който трябва да открие академичната година, решава да покани, както той се изразява, „трима мои приятели" - това са Романо Проди, Тони Блеър и Петър Стоянов. Какъв ефект има това за представянето на България, ще говоря по-късно, а сега моля читателят да ме извини за лирическите отклонения, но аз не съм нито историк, нито дипломат, а писателското ми „шесто чувство" ми подсказва, че появилата се взаимна симпатия между двамата президенти във Вашингтон има значение и за двустранните отношения между нашите две страни, дори за скоростта, с която България се придвижи към НАТО и ЕС. Спомнете си само какво чувство на обич към България демонстрира Бил Клинтън по време посещението си у нас.
Не само президентът, но и повечето интелигентни българи схващат огромното значение на тази среща. Ето какъв имейл ми
изпрати Пламен Димов, български музикант и приятел от детството на президента, който живее във Финландия повече от 35
години и междувременно е създател на световноизвестната метългрупа Night Wish:
Беше в началото на 1998 г. Прочетох, че нашият президент ще ходи при Клинтън. Обадих се на Нери по мобилния и тя ми каза:
„Пламбе, след два дни сме там." Седнах веднага на компютъра, влязох в сайта на Бялата къща и изпратих директен имейл до
президента Бил Клинтън. Писах му: „Скъпи господин Президент, след два дни в 10 часа ще се срещнете с мой приятел, който е президент на България, с което страшно се гордея. България и нейният президент заслужават подкрепа. Стига сте обещавали, направете нещо конкретно, Балканите са били винаги вряща тенджера. Подписах се: Пламен Димов, преподавател по музика Китее, Финландия. На другия ден сядам на компютъра и какво да видя: „Уважаеми господине, вашето послание е предадено на американския президент." След това, като видях Нери ѝ казах за имейла, тя щеше да падне от смях.
Друг пловдивски приятел на президента – световният джазмузикант Милчо Левиев, също изпраща писмо-ходатайство до Бил Клинтън, но от Лос Анджелес, където живее. Но то е във връзка с посещението на американския президент в България, една година по-късно. Видях факсимиле от писмото в книгата на Милчо „Живот в 33/16".
Но да се върнем на документалните резултати от това посещение. Ето началото на репортажа във в-к „Демокрация": С безпрецедентен по категоричността и оценките си документ приключи срещата между президентите Клинтън и Стоянов във Вашингтон. В съвместна декларация двамата се ангажират да изградят партньорство, което да отразява новата ера в българо американските отношения. Централният елемент на посещението бе оповестяването на нова стратегия и план за действие на САЩ за Югоизточна Европа. България решително се приобщи към семейството на демократичните нации, отбеляза напредък
в трудните икономически реформи, укрепи гражданските си институции, засили борбата с организираната престъпност и за- дълбочи сътрудничеството си със съседите. Това е констатирал президентът Клинтън, чиято оценка за историческите промени, станали в България през последната година, и ключовата роля на президента Стоянов са отбелязани още в началото на съвместния документ, наречен „Партньорство между България и САЩ за една нова ера". Потвърждавайки ангажираността на Америка към политиката на отворената врата на НАТО и приветствайки стремежа на България към членство в Алианса, президентът Клинтън се е съгласил, че засиленият диалог с евроатлантическите структури е „ключово средство за превръщането на България във възможно най-силния кандидат за членство в НАТО".
Какво ли е почувствал Петър Стоянов, когато е подписвал декларацията с признанието, че България е възможно най-силният
кандидат за НАТО, не е трудно да се досетим. Да не забравяме, че това се случва само една година след встъпването му в длъжност, тоест след като официално е обявил, че това за него ще бъде приоритет номер едно, а противниците му у нас го обявиха за „предател на българските национални интереси". Изводът, който прави вестникът, е очевиден:
Тези изключително силни думи, неприсъщи по правило за един политически документ, показват, че България си връща доверието в света, което е най-сериозната крачка за приобщаването ни към него.
Тук е мястото да отдам дължимото на историческата роля на американския президент за категоричното разширяване на НАТО към Източна Европа. Тази позиция не бе възприемана еднозначно от всички политически кръгове в САЩ – членството на Чехия, Полша и Унгария им изглеждаше към онзи момент повече от достатъчно. Така че спокойно можем да кажем, че членството на Румъния и особено на България се дължи в голяма степен на неговата визия. Мисля, че можем да се доверим на оценката на
Збигнев Бжежински от книгата му „Втори шанс" (стр. 120, изд. „Обсидиан", 2007 г.):
Ако Клинтън не беше действал толкова решително, можем само да гадаем колко несигурна и нестабилна щеше да бъде Европа десетилетие по-късно – когато Америка и ЕС заемат различни позиции по отношение на Ирак, когато европейският стремеж към политическо единство става колеблив поради вътрешни разделения и когато Русия започва да показва мускули пред Украйна,
Грузия и дори пред балтийските държави и Полша. Приключилата през 1990 г. Студена война можеше да избухне наново в някаква по-различна форма, с нови идеологически и териториални заплахи, ако голяма част от посткомунистическа Европа беше
останала пред затворените врати на Атлантическата общност.
Освен декларацията двамата президенти подписват и още един документ, наречен от журналистите „Плана Клинтън – Стоянов", който привежда в действие основните положения от декларацията. В този план се предвижда ускоряване на инфраструктурните проекти, включително на такива трасиращи нови пътища за нефта и газа, които наистина могат да превърнат България включова
страна на картата на Европа. На това набляга в пресконференцията си и Стоянов:
Става дума за една прагматична програма, чиято цел в крайна сметка е изграждането с икономически средства на сигурност, стабилност, просперитет в България и региона.
Ето и оценката на вестниците:
Планът е абсолютен пробив! Нова ера в българо-американските отношения.
А заключението дава статията на Петър Стоянов, публикувана във в-к „Вашингтон пост", озаглавена „Куражът на България".
Президентът пише:
В комунизирането на Източна Европа след Втората световна война България бе страната, в която новата система бе наложена
на населението по най-насилствен начин. Ето какви са жертвите: 2618 смъртни присъди през 40-те години и 184 360 изпратени в комунистически трудови лагери (и това в страна с едва 8-милионно население). Като се имат предвид тези факти, да се твърди, че моята страна е платила по-ниска цена за сегашната си свобода, отколкото да речем Полша или Чешката република, е повърхностно, да не кажем цинично... България е изживяла посткомунистическите си комплекси... Днес България се бори да си
проправи път към сърцето на Америка и към умовете на западния политически елит.
За да завърша страницата, посветена на това посещение, искам да добавя, че българският президент оставя силно и запомнящо
се впечатление у всички свои американски домакини, а не само у президента Клинтън. Няма значение дали се среща с представители на едрия бизнес, на еврейските организации в САЩ или с представители на Конгреса или американския Сенат. Вече имах възможност в първата част от тази книга да спомена за приятелските отношения, които той създава със сенатор Маккейн по време на първото си посещение в Щатите. И при тази визита Джон Маккейн го посреща във Вашингтон като председател на сенатската комисия по външна политика и заявява пред български
журналисти:
Искам много ясно да кажа, че трябва да се отнесем много сериозно към България, когато пристъпим към по-нататъшното разширяване на НАТО. Ние ще положим усилия, за да помагаме на България да получи средства от Световната банка и МВФ, както и в осъществяването на икономическа помощ, необходима за по-нататъшното ѝ развитие. Смятам, че това е най-важният резултат от разговорите на президента Стоянов в американския Конгрес.
Ние сме уверени, че срещата му в Белия дом е била важна. Президентът Клинтън ме информира, че възнамерява да подкрепя по
всеки възможен начин тези програми.
Визитата продължава 9 дни и всички български вестници, дори и най-недоброжелателните към Стоянов, признават, че тя е
пожънала небивал успех. Затова говори и фактът, впрочем, забележителен факт, че след срещата си с Петър Стоянов американският президент Бил Клинтън няколко пъти се позовава на нея в речите си пред Държавния департамент и пред Сената, и най-вече по време на дебата, който се води във Вашингтон дали е необходимо НАТО да продължи да се разширява.
Президентът се завръща на 14 февруари 1998 г. и обобщава пред чакащите го на летището журналисти:
Планът Стоянов-Клинтън е продължение и конкретизиране на плана Шифтър и показва новото отношение на САЩ към страната ни като партньор, който ще играе много сериозна роля в региона.
Подписаната съвместна декларация между САЩ и България е отпечатана на 16 февруари 1998 г. във в-к „Демокрация", стр.
10–11, където е поместен и обширен репортаж от Невен Копанданова, придружен от интересни снимки.
Мисля, че ще бъде занимателно да вмъкна тук и преценката на човек с други разбирания, който не е от нашата политическа среда – ще цитирам редове от интервю на Николай Камов от Евролевицата, публикувано на 13 февруари 1998 г., в което той казва:
Това, което се случи по време на посещението на Петър Стоянов в САЩ, е наистина прецедент в отношенията между двете стра-
ни. Най-много впечатлява този общ документ, който ни дава една добра перспектива в много аспекти. Казано с няколко думи – това е грандиозен успех. За България, лично за президента Стоянов, което отново значи – за България.

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари (5)

  • илиян

    До медия Пловдив онлайн много Ви, моля престанете да го лансирате вече този Стоянов вредите си .
    Стига да не ви е купил и Вас .

  • Г-жа Бандерова

    Аз му бях учителка!Петьо беше роден отличник!Материалното не го интересуваше!Най обичаше да решава спорове!Хвала!

  • Стига

    Няма да връщате голямата уста, не бива да се вярва това са използвани, амортизирани хора, Стоянов, Муравей Радев, хора, които трябва да останат в миналото, трябва да вървим напред, стига едни и същи, които пак искат да яхнат бедността и отчаянието на народа за да се напъхат

  • ПРАЗНОСЛОВИЕ

    Ама излияние, ама пропаганда, ама безсмислици = само заглавието му виж колко е нескопосано. Знамето на Уол Стрийт - и заподскача'аме в телешки възторг. "Синята столица" отдавна избеля, бе майни, вий да бяхте се посъбудили, а? па тогава да пишкате логореите си.

    Хич не го и четох, два параграфа, и айде

  • Ох

    Пак цвилене от коневръза.

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм