Шекспирова фраза в Пловдив

Автор:
Четвъртък, 07 Май 2009 23:26

Студентите на доц. Налбантов се дипломираха с „Напразни усилия на любовта”

Дияна Иванова

ImageСтудентите по актьорско майсторство  от класа на доц. Иван Налбантов се дипломираха с комедията на Шекспир „Напразни усилия на любовта”. Мястото – Учебният театър на Ректората на ПУ „Паисий Хилендарски”.  

Започвам наопаки. От аплодисментите, дървените столове на учебния театър, думите на доцента, че неговите студенти ще бъдат част от балканския театър, че някога (много далечно е това време) те ще си отидат от този свят като българи, че да извоюваш мястото си на сцената, е равносилно на това да имаш такава публика...

Брънката на цялата история е зрителското (ми) преживяване с комедията на Шекспир в онази априлска нощ. Комедията е добър жанр – на нравите, фразата, пластиката и разкрепостеността на собственото.

Пластиката и динамиката се оказаха водещи за дипломираните (вече) студенти. Представлението беше без парадни и натруфени жестове – така характерни за рутината и... по-старите ни актьори (щях да кажа старинни – визирайки не възрастта, разбира се). Жестовете бяха прибрани и преплетени – даващи и изискващи. Студентите общуваха помежду си и с нас,  публиката, а не просто играеха. Усещането ми беше, не камерно, а някак мащабно – чувствах се като част от  сцената, а не стоях в залата. Взаимодействието между публика и актьори се оказа завладяващo. Нямаше антракт и завеса, действието продължи и след това в лутане между времето, мястото и начинa...

Това, което видях не е единствено спектакъл на  премеждията (любовни или не), а е спектакъл на движението, пластиката, общуването и... съзаклятниченето с публиката. Скоро не беше ми се случвало някой да ме зарази с ентусиазма и своята неподправеност. Да крои с мен користолюбиво, да ме увлича с движението си и своя артистизъм.  Не обичам идеалните и премерени форми!

Апропо видях и старогръцкия агон – онова прастаро състезание-надприказване в Шекспирова реч обаче. А парабазата (на  хора)  ми зададе не един въпрос за мъжете. Приличието не ми позволява да открия детайлно мислите си!

За сценографията и костюмите са се погрижили студенти от  IV-ти курс на АМТИИ – гр. Пловдив. Начертано и премислено – част от спектакъла и цялостното усещане на сцената (заедно с внушението на музиката и светлото и тъмното в залата – осветлението  имам предвид). Абсoлвентите нямаха нужда от „котурни”, внушителен ръст и натрапеност  – техният  „ръст” се оказа достатъчен за Шекспир, а разстоянията са твърде близки, за да не забележа огъня и сълзите в очите на принцесата...

За да достигне Шекспир днес до зрителя е нужна майсторска адаптация и талантливи актьори (направо преоткрих света с последното). Доц. Налбантов със своя асистент Стефан Попов намериха мярката,  адаптацията и визията за постановката. Преплетоха своя и Шекспировия  поглед ведно. Актьорите пък  усетиха фразата и цялото. Имаше финес (но не префиненос) в постановката, адаптация (но не абсурдност), съобразяване, но не отблъскване на днешното. Някак откъсо и напряко истински звучеше фразата на Шекспир, спирайки дъха - ритмично се носеше и рамката на моя неизпълнен  „комос”, в който любовта е велика лъжа и отговорност...

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм