Красимир Димовски: Стилът е състояние, което те намира

„Ловецът на русалки“ –  новата книга на Красимир Димовски е вече в книжарниците.

Един малък свят, населен с големи идеи, познат от  „Момичето, което предсказваше миналото“. Открит и пресътворен с неповторимия стил на Димовски.

Премиерата на книгата в Пловдив ще бъде в Културен център „Тракарт“ на 20 юни,  понеделник, от 18:00 часа. За нея и автора ще говори Антон Баев.

 „В новелите на Димовски героят е разцепен на две – на „аз“ герой и на разказвач, който ту съвпада, ту се разделя/отграничава от „аз“-овия. Героят ту наблюдава другите („Бащата на света“), ту разказва наблюденията-видения, ту наблюденията са „очевидни“, ту се превръщат във фантазии. Героят е ту активен, ту пасивен, ту действа, ту разсъждава, ту е тук (при другите, но силно отграничен от тях), ту отвъд (при представата си за другите и за света), ту приема/неприема видяното, ту иска да го промени, ту е жив, ту е мъртъв, ту е истински, ту е легенда.

Ако трябва да обобщя в едно изречение, прозата на Красимир Димовски е опит за трансплантиране на „малкото човечество“, на детството на човека в неговия зенит и залез“ – пише Антон Баев.

В  книжарниците вече е новата Ви книга „Ловецът на русалки“. Предишната – „Момичето, което предсказваше миналото“, се прие възторжено от читатели и критика. Само преди дни сборникът с 13 невръстни разказа получи поредните престижни награди. Очаквахте ли този успех?

Всяка книга си има съдба. Но за разлика от човешката, тя не е праволинейна като време. Книгата може да се спотаи, може за дълго време да не диша, може да прониква, да се връща в себе си, да избухва, да манифестира, отново да се затвори в себе си, да разпръсква тъга или за много дълго да облъчва. Със сиянието на мъдростта, яростта и любовта. А може и да облъчва смъртоносно. Зависи от разпада на думите в нея или пък от съединенията им.

Книгата не е нещо безопасно.

Великите книги могат да нанесат по-големи поражения от Чернобил и по-големи сътворения от ония изначални шест дни…

И все пак за успеха…

Добрите писатели имат щастието или пък нещастието, че не са като спортистите, при които е абсолютно определящо да вземат някаква награда, да се класират на челните места, да се качат на почетната стълбица, иначе многогодишният им труд се обезсмисля. Тази категоричност не е валидна за пишещия човек. Той е самотен бегач, който се състезава сам със себе си. В този смисъл е малко шизофренично да говорим за награди. Но все пак са приятни.

„Ловецът на русалки“ – какво се крие зад това мистично заглавие?

Това са три новели за любовта и яростта. Любовта към сътворението – последният ключ, който отваря вратата между жената и мъжа. И любовта към властта – последният ключ, който отваря вратата между човеците и ада. Стремежът да подчиниш сърцето на света и стремежът да се подчиниш на едно женско сърце се преплитат в тези три истории. Всъщност не знам дали любовта и яростта са различни състояния.

Тези три новели се изчитат на един дъх заради неочакваните обрати в повествованието и изненадващия край на всяка една от тях, край, който трогва, вълнува и замисля. А „Ловецът на русалки“ – третата новела, е по-скоро роман.

Може и така да е, това не е толкова важно.

Любопитно е, че темата за войната в най-страшните ѝ проявления и последствия присъства и в „Момичето, което предсказваше миналото“, и сега – в „Ловецът на русалки“, само че с акцент на диктатора в най-странните му, страшни и комични проявления…

Диктаторът, да. Опитах да си обясня тази изпепеляваща любов към властта, жаждата да владееш света… Трагизмът и страстта в тази любов са се разпаднали на атомите на комичното. Този разпад е в диктатора, този разпад се осъществява в това сбъркано човешко същество, облъчвайки със смъртоносни дози всички – и тези, които му вярват, и тези, които не му вярват, които са готови да умрат в неговото име и които умират от страх от името му.

В новелата „Бащата на света“ опитах да го видя в лудостта му, в „Смъртта на Исус Мухамад“ – в опасното му всепроникване, а в „Ловецът на русалки“ – във всесилното му безсилие.

В последните месеци диктаторът отново е „на мода“…

Да, а много преди това имах един любопитен разговор с мой приятел, литературен критик. Беше ми казал, че новелите са разтърсващи, но недоумявал защо и в трите наред с любовта върви темата за диктатора. Каза ми буквално следното: „Вече сме в Европейския съюз, проблемите на света са съвсем различни, самата дума „диктатор“ е анахронизъм. Това нещо е изчезнало отдавна…“ Така ми каза. Само след няколко месеца събитията го опровергаха. В момента един класически диктатор е поставил на карта живота на планетата.

Писателите предугаждат какво ще се случи…

Ами, предугаждат! Те да не са врачки. Някои си приписват подобни пророчески способности с рекламна цел. Обяснението е много по-просто: Добрият писател живее едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Така понякога се случва да изпреварва събитията, съвсем инстинктивно. Така мисля.

И „Ловецът на русалки“ е написана в неповторимия стил на Димовски. Стил, който ви отличава и който особено допадна на читателите и на литературната критика. Как го постигате?

Стилът не се постига. Той е състояние, което те намира. Поне при мен е така. Ако е резултат на безброй експерименти, по-скоро не става оригинален, а труднодишащ. Или недишащ. За какво ти е нещо, което не върши работа на живите същества?

И в „Ловецът на русалки“ събитията се развиват между двете митични планини Могила и Могилчица. Всичко е много мащабно, „световно“, макар да е поставено в малка география. Вие наричате това „малкото човечество“…

Да, малкото човечество е достатъчно голямо, за да изживее любовта, яростта, свободата, за да изживее смъртта. Всичко, което се случва при голямото човечество, се случва и тук. А от птичи поглед няма почти никаква разлика. Важно е през определено време да гледаш на нещата като птица.

В едно интервю казвате, че „е по-добре да пишеш, без да говориш, отколкото да говориш, без да пишеш“. Сега, когато вече сте нарушили мълчанието, какво искате да кажете на читателите?

Попитайте книгите.