„Ние врабчетата“ и „Малки жабешки истории“ от Радичков се изучават в началните класове. „Нежната спирала“ – в десети клас, а в единадесети е „Ноев ковчег“. За първи път Радичков влиза в конспекта на два изпита: Националното външно оценяване в десети и Държания зрелостен изпит в края на средното образование. „Нежната спирала“ спокойно може да се прочете в интернет. По думите на наследниците на Радичков Врабчетата и Жабите са безвъзмездно дадени в читанките на малките. Зрелостниците обаче ще трябва да отделят време да отидат до библиотеката или да си купят „Ноев ковчег“. Не се откриват лесно откъси.
От учениците разбрах, че нещо не е наред при личното им възприятие на Радичков. Усетих съпротива, която е в повече от допустимото. Оказва се, че над половината мислят, че „Ние врабчетата“ не е детска книга. Даже нещо повече: някои от тях я приемат като „детска травма“, защото нечий амбициозен родител ги е накарал да я четат насила.
Зададох пет въпроса на сто единадесетокласници, помолих да ми отговорят писмено, анонимно и доброволно. Исках да изясня за себе си какво точно се случва. Попитах дали им харесва да четат Радичков – да обосноват своето „да“ или „не“; какво помнят от „Ние врабчетата“; биха ли прочели „Ноев ковчег“; и накрая да ми кажат имена на съвременни български автори, както и теми, които за тях биха били интереси. Питам, защото доста често нашите представи и изграден вкус към книги, хора и събития нямат много общо с тези на подрастващите.
По темата Радичков
По темата Радичков получих разнопосочни отговори: като малки са го помнили, но после са го забравили; всичко си спомнят днес; само определени неща помнят, в съзнанието им са илюстрациите, посланието, прашките, врабчетата; имало и зловещи моменти, които не са за деца; не са много ентусиазирани от „Нежната спирала“ (тук аз съм виновна, защото не харесвам разкази за ловци и вероятно съм повлияла); гимназистите биха чели Радичков за матурата, но и не само, очевидно авторът носи любов към природата и хората, но ги показва по по-различен начин; някои вече са чели „Ноев ковчег“ през лятото от библиотеката.
В книжарницата
Подавам поредните си десет лева в книжарницата. Върша полулегална дейност. Преснимам откъси от „Ноев ковчег“, по няколко странички, за да ги раздам на учениците, за да видят текста. Ако съм в онлайн обучение, качвам снимки от телефона си. Никой не тръгна през глава към празните библиотеки и издателство „Нике“ да си купува „Ноев ковчег“ (книгата е много добре направена). Вероятно синът на Радичков сгреши с отказа си да предостави две-три христоматийни странички за учебниците в единадесети клас. Мотивът му беше, че не иска да осакатява (или нещо подобно) произведението на баща си. Ако имах тези христоматийни странички, лично щях да съдействам за закупуването на романа. Споразумение с издателствата не е имало, не ме интересуват причините, защото съм в позиция, в която отчитам резултатите.
Сега си мълча в книжарницата сама. Вземам разкривените страници и на минутата забравям за ситуацията. Лесно се работи с откъси, които могат да се превърнат отпосле в интерес към книгата. Така направих с едни кратки моменти за самотата от произведения на Палми Ранчев и Георги Марков. После ме попитаха сами откъде могат да си купят книгите. Смятам, че е важна провокацията към съвременната литература, но тя започва с докосването до произведението. Нищо не е предварително зададено и безценно.
Алегоричната светлина
Алегоричната светлина на Радичковите герои малко по малко навлиза през пролуките. Изборът да избереш „трохите на живота“ пред „хляба“, не бил толкова лош. Да се „събереш“ до развалините, а не да останеш до някакво красиво здание; различните: старият щъркел, Въшкарчето…
Опитвам се да кажа, че в литературата (и не само) трудно се променят предварителни нагласи и представи: с възмущение и патос нищо не се получава и не може да се случи. Също така трудно се създават нагласи и представи по отношение на четенето.
Питам и за днешните автори и теми
Добрите теми в писането, нямали време, вероятно искат да ми кажат, че са актуални винаги. Младежите се интересуват от мястото на човека в съвременния свят. Харесва им да четат за любов, промяна и фантастика. Предпочитат чужди (небългарски) автори, виждат им се по-разнообразни и интересни; всичко било разказно вече, хубаво е никой да не се меси на автора с предпочитанията си, защото това е вероятно ограничение за него. Днес всеки можел да бъде творец, но очевидно писател не е онзи, който си поства нещо в социалните мрежи. Друго било. Също така политиката трябва да е далеч от литературата. Понеже анкетата беше анонимна, някой ми сподели, че не е лошо да се пише и за хора с различен цвят на кожата, религия и сексуална принадлежност.
За имена: започват с мен (защото знаят, че пиша, и ме виждат всеки ден, макар че не говоря за книгите си); Папи Ханс (защото е от телевизията и също пише); някои се сещат за Георги Господинов и Захари Карабашлиев.
Чета ситните разкривени почерци и си мисля по радичковски, че е приятно да се намираш сред такова лутащо се несъвършенство.
И все пак: може ли две-три странички от „Ноев ковчег“!
Дияна Боева е родена в гр. Добрич. Завършила е българска филология. Преподава български език и литература, редактира класическа и съвременна европейска проза. Публикува текстове в различни всекидневници, както и в литературни издания и сборници. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“). „Невинни“ (изд. „Ерго“, 2020) е вторият ѝ роман.
