Защо съм против монумента на Симеон Велики?

Автор:
Вторник, 29 Юли 2008 11:15

Автор Антон Баев

ImageТези редове не са повод за нападки срещу кмета Славчо Атанасов или бъдещия дарител на средствата за монумент на Симеон Велики в Пловдив Георги Гергов. Кметът е победител в демократични избори, волята на дарителя не може да бъде отхвърляна, нито парите му – пренасочвани. Но – умният взема съвети от критиците си, а не от лакеите. И така става по-умен.

Разбира се, не твърдя, че съм прав. Доводите ми са изцяло свързани с духа на Пловдив, защото изкуството, каквото е и монументалната пластика, трябва да изразява духа на града – особено когато ще се поставя пред очите на всички. Има и култура на псевдодуха, това е ерзацкултурата. Монументите на Филип Македонски, на хан Крум и бъдещия на Симеон Велики в Пловдив са елементи от тази ерзацкултура. Не защото са нескопосни, а защото се разминават с духа на града. Но къде е този дух? Как да го уловим?

Не всеки има сетива за духа на един град, а когато това е дълговечният Пловдив, е без съмнение по-трудно. Впрочем пловдивчани носят този дух генетично, дори да не могат да го изразят, опишат. За това пък двама наши предци са ни улеснили, трасирали са този дух в двете пловдивски библии, които е добре всеки кмет на този град да чете и препрочита, и всяко дело, насочено към духа на града да вижда и сравнява там.

Едната библия е „Пловдивската симетрична къща” на арх. Христо Пеев. По този на практика научен труд е възстановен днешния Старинен Пловдив. За повече – кликни ТУК.

Другата библия е художествено-документална. Това, разбира се, е „Пловдивска хроника” на Никола Алваджиев. В малкото й страници се разхождат персонажи и истории, слепени от духа на един град на бавното живеене, тази българска столица на Юга, през която минава оня полъх на смокините и лозниците, на медоносния септември, тоя вечен пловдивски месец, на прага на лятото и есента, с оня въздух, еднакво отстоящ от две морета – Бялото и Черното, и с онази носталгия по Източна Румелия, доминиона, в която ферментира новата българска държава.

Третият коректив за духа на един град е самото време. Днешната култура, ако не е ерзацкултура, трябва да изразява и пренася този дух, колкото се може по-далеч в бъдещето, да служи за мост между днешните и утрешните пловдивчани. Трите изброени монумента се разминават и с този дух.

Защото времето, в което живеем, нито е батално, нито героично, още по-малко монументално. Няма да се връщам към 1981-а – хиляда и триста годишнината на България, отбелязана с мащабни кинопродукции за ханове и царе, с монументи, които днес се разпадат пред очите ни, с книжнина, която мухлясва в хранилищата на библиотеките.

Нашето време, за хубаво или за лошо, е време на разпад на голямото, на целостта, и търсене на целостта на малкото. В този смисъл, според мен, не само духът на Пловдив, но и духът на нашето време, не може да бъде уловен чрез монументалната скулптура, а тъкмо чрез пластиката, интимната пластика, камерния изказ.

Как да се съчетае този днешен дух с написаното в двете пловдивски библии? Разбира се, първо те трябва да се прочетат с молив няколко пъти от всеки, който се заеме с подобна задача. После нека си отговорим на въпроса – как да направим оня културен байпас на Стария град – това, блокирано от масивен инфаркт, сърце на Пловдив, което да започне да тупка отново, да тласка кръвта по жилите на този град, обичан и отричан. Та и най-гладният чуждоземен турист няма да дойде в града ни заради ресторантите и спалните, да се наплюска и наспи.

За какво да дойде? Да отиде в Тракия да види Крум? Да се вторачи в Джендема с фигурата на Симеон? Къде е героиката по калдъръма на Стария град? Какво общо с духа на сладкото от смокини, каймаклията кафе, джинджифиловата ракия, рахат локума, и всички ония пловдивски табиети, така добре описани от Никола Алваджиев, които наистина могат да грабнат заблудения турист, да вдъхнат в него чуждия му аромат на пловдивската старина, на екзотиката на един многокултурен и многоетнически дух.

Та ето и какво предлагам, защото е глупаво критика без визия. Първо, изцяло преобръщане на гледната точка от монументалното към интимното, камерно улавяне на духа чрез изкуството на малката пластика. Това не е нещо радикално. Напротив, то е тривиално и това го прави също пловдивско в добрия смисъл на тази дума. С фигури на обикновени хора с естествен или по-малък от човешкия бой са осеяни различни градове по света.

Но никой от тези градове не притежава аромата на Стария Пловдив. Ако там се възстановят персонажите, историите и дюкяните, типично пловдивски, чудото може да се случи. Старинен Пловдив може да бъде населен с малки занаятчийски работилнички за типично пловдивски мурафети, с кафененца с медни джезвета и филджани, хладни ракиджийници и дървени сладкарнички, в които се реже локум и се разтяга бяло сладко, с дюкянчета, в които се предлага старина. А фигурите на ония пловдивчани, описани в Хрониката на Алваджиев, да кимат на случайните и неслучайни минувачи, да им се усмихват очи в очи – високи, колкото тях самите, фигурите на деца да се катерят по Трихълмието, по стълбите към „Света Богодорица”, латерната пред „Свети Константин и Елена” отново да засвири...

Нека тези редове се допишат от хората, които ги споделят. Въображението на един не е способно да обхване в пълнота духа на Пловдив. То е само малка ремарка, дребен опит да се съхрани несъхранимото – духа. Нали това е смисълът и на историята, и на изкуството? Или греша?

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм