Хермес пуска нов роман от Сара Джио

Автор:
Сряда, 20 Май 2020 07:48
Хермес пуска нов роман от Сара Джио

Издателска къща „ХЕРМЕС“
представя

ВСИЧКИ ЦВЕТЯ В ПАРИЖ

от Сара Джио

обем: 328 стр.
цена: 15,95 лв.
ISBN 978-954-26-1991-8
Превод Дафина Янева-Китанова

Две жени, свързани от съдбата, разделени от времето

Очаквайте от 26 май нова книга от авторката на „Пролетен сняг“, „Теменужки през март“ и „Винаги“!

За книгата

Керълайн се събужда в болнична стая. И не знае нищо за себе си. След катастрофа е получила амнезия. Тя с изненада научава, че през последните години е водила тъжен и самотен живот в апартамент в центъра на Париж. Чаровният собственик на близкия ресторант й помага да преодолее стреса от забравеното си минало.
А когато Керълайн намира стари писма от далечната 1943 година, тя осъзнава, че апартаментът й крие мрачни тайни...
По време на нацистката окупация на Париж младата вдовица Селин живее с дъщеричката си и с баща си – кварталния цветар. Когато немски офицер случайно разкрива еврейските корени на семейството, той започва да я изнудва да му стане любовница. Селин ще направи всичко, за да предпази тези, които обича.

Отзиви

Сара Джио преплита минало и настояще в този роман за любовта, благодарността и прошката.
Кристина Бейкър Клайн, авторка на „Влакът на сираците“

Почитателите на емоционални романтични истории със сигурност ще харесат този трогателен роман за любовта и загубата...
„Буклист“

Разтърсващ и реалистично написан разказ за две жени, разделени от няколко десетилетия, които по сходен начин успяват да се спасят от мрака и опасностите, грозящи живота им.
Деби Макомбър, писателка

За автора

Сара Джио е бестселърова авторка на романтични четива, публикувани в над 27 страни и покорили класациите в САЩ, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се опитва да съчетава писането на романи с ангажиментите си като журналист. Автор е на множество статии за „Ню Йорк Таймс“, „Мари Клеър“, списанието на Опра Уинфри и много други дамски списания и сайтове. Няколко години води две популярни рубрики на „Гламър“: „Здраве и фитнес“ и „Втора глава. Любовта“.
На българските читатели писателката е позната с романите „Теменужки през март“, „Пролетен сняг“ и „Винаги“.

За „Всички цветя в Париж“ Сара Джио споделя:
През всички тези години на писане и пътуване Париж винаги ме е привличал. И въпреки че житейските обстоятелства никога не са ми позволявали да се преместя там (мечта от колежа), винаги съм знаела, че един ден ще напиша история, която се развива в Париж...
Докато в ежедневието се грижех за трите си малки момчета в Сиатъл, аз следвах моите герои из най-очарователните кафенета, красиви балкони и любимите забележителности на Париж. Пътуването беше незабравимо: те се изкачваха по стълбите на Монмартър, възхищаваха се на разноцветните плодове и зеленчуци по Рю Клер, пиеха еспресо в скрити кафенета из малките странични улички.
Но тази история стига много по-далече от шоколадовите кроасани и Айфеловата кула в пролетен ден. Тя разказва открито за разбитите сърца и травмите както в разрушения от войната Париж през 1940 година, така и в днешния ден, за герои, които имат – или нямат – силата да се съпротивляват, да прощават и да обичат.
Тази книга е моето любовно писмо до Париж и може би някой ден ще има и друго...

Откъс от „Всички цветя в Париж“ от Сара Джио

Керълайн

4 септември, 2009 г.

Париж, Франция

Как е възможно? С пламнали бузи се качвам на велосипеда си и въртя бързо педалите надолу по “Рю Клер”, покрай сергиите на уличните търговци, покрити с лъскави пурпурни патладжани и китки цветя – розови божури и златни слънчогледи, – спретнато подредени в кофи, покрай Кафе дю Монд, където понякога пия кафе, когато съм прекалено уморена, за да отида до Бистро „Жанти“, покрай една стара жена, която разхожда малкия си бял пудел. Въпреки яркото слънце над главите ни, тя песимистично е стиснала в ръка затворен чадър, сякаш във всеки един момент небето може да се отвори и да отприщи яростта си.

Ярост е чувството, което изпитвам. Или по-точно – бясна съм! Той е последният човек, когото очаквах или исках да видя тази сутрин. След всичко случило се, защо не прояви благоприличието поне да уважава желанията ми? Казах му, че не искам да го виждам сега… и изобщо никога. И въпреки това, от всички възможни места, той се появи точно в Кафе дю Монд, усмихвайки ми се, сякаш нищо не се е случило, сякаш...

Боря се със сълзите, опитвам се да се овладея, така както не успях снощи, когато захвърлих салфетката си, разкрещях му се и си тръгнах. Една парижанка никога не би загубила самообладание по този начин.

Има какво още да се желае, но от разстояние бих могла да мина за французойка. Малко или много приличам на такава. Шал, вързан свободно около шията ми. На велосипед в рокля. Руса коса, вдигната във висок кок. Без каска – очевидно. Трябваха ми три години, за да усъвършенствам донякъде езика (подчертавам „донякъде“), но несъмнено ще ми трябва цял живот, за да стана адекватно ерудирана във френски стил.

С течение на времето Париж се превърна в мое скривалище, мой пашкул, спасение от болката в миналото. Преглъщам сълзите. А сега? Той наистина ли си мисли, че може просто да се появи и да очаква от мен да се държа, сякаш нищо не се е случило? Че всичко би трябвало да се върне по магически начин такова, каквото беше?...

Как бих могла да му простя? Как бих могла да му простя някога...

„Прошката е дар - твърдеше терапевтът, когото посетих няколко пъти - както за този, който я получава, така и за този, който я дава. Но никой не може да даде този дар, когато не е готов.“

Затварям очи за миг, после решително ги отварям. Не съм готова сега и се съмнявам, че някога ще бъда. Въртя педалите още по-бързо, непоколебимо. Болката от миналото внезапно придобива остър и горчив вкус. Щипе като парче лимон, притиснато до рана.

Изтривам още една сълза, когато един камион изневиделица се насочва към мен. Адреналинът ми скача, както когато сте се разсеяли, докато шофирате, и едва не се забивате в приближаваща кола или в стълб, или в мъж, разхождащ кучето си. Завивам с велосипеда си надясно, като внимавам да заобиколя майка и малката й дъщеря, които се приближават отляво. Малкото момиченце изглежда на не повече от две годинки. Ослепителното ярко слънце струи през пясъчно русата й коса.

Присвивам очи, опитвайки се да преодолея тесния път отпред, а сърцето ми бие по-бързо с всяка секунда. Водачът на камиона, изглежда, не ме вижда.

– Спри! – викам аз. – Arrêtez!

Сграбчвам кормилото на велосипеда, натискам спирачките, но те отказват. Улицата е стръмна и прекалено тясна и вече се движа по наклона с нарастваща скорост. Шофьорът на камиона си играе с една цигара, обръща я насам-натам, като едновременно с това върти волана по калдъръмените улици. Аз отново изкрещявам, но той не чува. Залива ме силна и непреодолима паника. Имам две възможности: да завия наляво и да блъсна с колелото си майката и нейното малко момиченце или да завия надясно и да се ударя директно в камиона.

 

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм