Сцена на кръстопът е на 20 г. заради Пловдив

Автор:
Неделя, 25 Септември 2016 10:46
Сцена на кръстопът е на 20 г. заради Пловдив

Публикуваме интервюто с проф. Стефан Данаилов от книгата за 20-годишнината на Международния театрален фестивал Сцена на кръстопът, който завърши триумфално миналия петък вечер. Тиражът на книгата е ограничен и вероятно не всички запалени по Сцената са прочели написаното в нея...

I. ПЛОВДИВ - НАЧАЛОТО

1. Проф. Данаилов, ще ми се да Ви върна в средата на 60-те години - началото, когато за първи път сте стъпили на пловдивска сцена. Ето един откъс от записки на мои разговори с Атанас Кръстев – Начо Културата, лека му пръст, който хвърля мост към онова време. Голямото културно избухване на Пловдив става в средата на 60-те. Една статия на режисьора Кольо Петков, превърнала се в манифест, е клечката за бурето с барут. Самото буре са двайсетина току-що завършили ВИТИЗ актьори.

Статията на Кольо Петков удари искрата, казва Атанас Кръстев – Начо Културата.

Идеята на режисьора е един или два класа от ВИТИЗ да бъдат пратени ан блок в един град, където да създадат младежка трупа, нещо като Младежка сцена, което и става. Двайсетината парашутисти са изсипани в Пловдив през 65-та – 66-та. Начело на десанта е Крикор Азарян, режисьор. В Пловдив кацат Цветана Манева и Стефан Данаилов, който скоро е изтеглен, Антон Горчев и жена му Соня Маркова, Руси Чанев и Стефан Мавродиев, Елена Райнова и Милен Пенев, Тодор Колев, който идва чартърно от Смолян, и Добромир Манев, брат на художника Никола Манев.

През 1966-та това котило ражда „Уестсайдска история", спектакъл, невиждан на изток от Берлинската стена. Зрители от цяла България идват в Пловдив за постановките на Младежка сцена.

Артистичното припламване подпалва фитила на никому неизвестните тогава млади пловдивски художници. Това са днешните емблеми Георги Божилов и Димитър Киров, Йоан Левиев и Енчо Пиронков, Христо Стефанов и Петко Абаджиев, секретар на групата на художниците.

Все още диша и рисува Златю Бояджиев.

От художниците и артистите се заговори за този град, казва Начо. Жалко ще е, ако те се разбягат. А артистите вече го сториха. Отидат ли си хората, отива си и градът.

Върнахте ме във времето на най-чистите ми емоции, свързани с първите крачки на тази великолепна група млади творци, които дойдохме в Пловдив… Най-хубавото на тези години беше бъдещото време, в което живеехме… все още нямахме свои творчески биографии и реализирахме идеите си на един дъх, без рутината на вече изиграни роли…Абе всичко беше в плюс, всичко беше стремеж да реализираме мечтите си и се надявахме да са най-доброто, на което сме способни.

 

2. Онова театрално избухване на Пловдив или нещо друго Ви накара да изберете този град за люлка на „Сцена на кръстопът” 20 години по-късно? Да се върнете по следите на изгубеното време на младостта или пък ви върнаха неволи с малко преувеличеното българско гостоприемство?

Атмосферата на бохемата в Пловдив действително е уникална. Уникална е и театралната публика в този град. В малко градове тя идва на спектакли не за да ги видят, че са уважили представлението, а защото видимо са с нагласата да съучастват, да съпреживяват, да демонстрират непринудено възторга си или разочарованието си от представянето на своите любимци. Тази атмосфера стимулира идеята ни, даде ни увереност, че такива инициативи като “Сцена на кръстопът“ няма да са поредното културно „мероприятие“, а трайна културна необходимост в афиша на културната столица на Европа.

 

II. ИМЕТО НА СЦЕНАТА

3. Всъщност как се роди идеята за фестивала, откъде дойде името „Сцена на кръстопът”? Кой запали искрата в ония по-скоро мътни времена – средата на 90-те?

Преди да се роди идеята за фестивала, се  роди идеята за Фондация „Авансцена“. Незабравимият Сотир Майноловски, Николай Ишков и аз създадохме Фондацията, тъй като публиката в ония мътни времена след 90-та година беше излязла от театралните салони.

Тогава се роди идеята за създаване на Национален конкурс за българска драматургия, който след известно прекъсване се преименува във фестивал „Иван Радоев и българското в българския театър.“ Проектът почиваше на това, че този голям български автор все още се играеше по сцените на българските театри. Поканихме трупите, които играеха негови пиеси и трупи, в чийто репертоар имаше постановки на български автори. Обърнахме се за подкрепа към Община Плевен, към плевенската общественост, бизнесмените, интелигенцията на този град…Усетихме, какво е това да събереш всички тях около един културен празник.

Видимо повлияхме и на самочувствието на театралната общност, на трупите, които намериха място в афиша на фестивала – салоните бяха пълни, публиката беше зажадняла за българска драматургия и с отворени за общуване с изкуството сърца, а ние – организаторите, изпращахме участниците на другата сутрин с благодарност и с банички с айрян…

За наша радост, още преди да приключи Фестивалът, нашата Фондация стана член на Международния институт за средиземноморски театър в Мадрид. От активното ни общуване с участниците в инициативите на този институт се роди идеята за следващия ни проект, чиято програма имаше  за цел провеждането и на симпозиуми по проблемите на театъра, идеи за реализацията на млади артисти, както и утвърждаване на спектаклите като средство за възпитание на публиката. Опитахме да продължим и обогатим проекта си и го предложихме отново на Община Плевен, но не се получи…

Тогава чрез познанството ми с народния представител Младен Влашки, зам.-кмета Атанас Бадев и най-вече на кмета на Община Пловдив Спас Гърневски ние намерихме нови съмишленици за фестивала… Гърневски и до ден днешен е един от най-ревностните активисти на неговото провеждане. Прие ме просто като артиста Стефан Данаилов, въпреки че политически бях оцветен с друг цвят… И до днес си останахме приятели…

Преди 20 г. избрахме времето за провеждане на фестивала да е в ранна есен, когато в Пловдив още е достатъчно топло, а театрите са още в началото на новите сезони… удобно и за тях и за зажаднялата за култура през отпуските публика.

България е земя на кръстопът, а Пловдив още от стари времена пресечна точка на Балканите и това ни подсказа наименованието на Фестивала - „Сцена на кръстопът“ .

Всъщност този проект беше замислен като еднократен и с провеждането му трябваше да се приключи, но в края на фестивала кметът Гърневски с визионерско мислене, пророчески настоя неговото съществуване да продължи в годините и да е част от културния афиш на Пловдив…

 

III. ТЕАТЪР - МУСКЕТАРСТВО

4. Нещо мускетарско има в самата идея за театър, за сцена. Самият актьор е като д’Артанян от романа на Дюма – трябва да напусне дома си, за да стане мускетар. Да намери приятели, да ги събере в едно, за да продължи. При Вас как стана запалването по сцената?

Чудесно казано - „Да намери приятели, да ги събере в едно, за да продължи“… Нашата идея е да събираме най-доброто от традиционния български театър от цялата страна, а и от приятелски трупи, реализирали такива извън страната ни, да се сбираме всяка година, водени от желанието да обменим нови идеи от нови модерни постановки, за да продължим напред… Така пловдивчани имат късмета да се насладят на най-ярките представления през изминалия театрален сезон.

 

5. Избройте имената на мускетарите – онези Атос, Портос и Арамис, които Ви помогнаха „Сцена на кръстопът” да се завърти и да се превърне в най-значимия може би театрален форум в последните 20 години у нас? Как събрахте тези хора?

Ако трябва да направя сравнение с мускетарите, освен споменатите по-горе представители на Общината, сред най-първите шпаги на наши привърженици бих отличил бизнесмена Димитър Георгиев -  безкористен приятел, който до края на първия сезон успя да увлече още 7-8 общественици. Това е едно незабравимо сосиате ентусиазирани пловдивски бизнесмени – патриоти, ценители на театралната магия, които доброволно, вярно и с много възрожденски замах, прегърнаха идеята и продължават да подкрепят жизнеността на това събитие през всичките 20 години, за което много им благодаря.                                                                                                                                                                                                               

IV. МАЛКО СМЯХ И МАЛКО СЪЛЗИ

6. Малко смях – няколко весели случки, които сте запомнили около Сцената...

През тези 20 години преживяхме не едно и две вълнения, „купона“ бе не само по време на спектаклите, но и до късни часове след финалните сцени… Пловдивчани са гостоприемни и умеят да направят часовете, преживени с тях, незабравими за членовете на гостуващите трупи… Най-големите вълнения бяха, когато трябваше да играем под открито небе на Античния театър. Налагало се е всички организатори, а дори и участници в трупите да бършем сцената след  летен дъжд, излял се ненадейно. Бяхме станали вещи синоптици, завързахме връзки с „колегите“ метеоролози от летището и какво ли не. Спомням си, че репетирахме „Декамерон“ - премиера, готвена специално за Фестивала по цели нощи с режисьор Сашо Морфов и точно на премиерата отново рукна дъжд. Цялата трупа остана в Пловдив, да чака по-добро време…

7. ... И малко сълзи...

До 2001 г. винаги откривахме на 11 септември. Планирахме началото на Фестивала да е с представлението на Народния театър "Дванайста нощ" на Шекспир, поставена от световноизвестния режисьор Робърт Стуруа. Идеята беше спектакълът да се играе на сцената на Античния театър, но поради постановъчна невъзможност решихме  да покажем пиесата  в Профсъюзния дом на културата "Ст. Кираджиев". Големият интерес към постановката ни накара да планираме две представления - едно на 10-ти и едно на 11-ти, но в деня на второто представление се случи най-голямата трагедия - бяха взривени кулите-близнаци в Ню Йорк. Оттогава начална дата на Фестивала остана 10 септември.

По-голямата част от фестивалните дни прекарвах в Пловдив. Тогава бях млад и активен, и създадох много приятелства и активни партньорства, които помагаха на работата на нашата формация. Дните на фестивала бяха изпълнени с положителни емоции, които не се забравят…

 

V. ВРЕМЕ ЛИ Е ЗА ТЕАТЪР

8. Театърът е нещо изначално добро, изначално светло, което става пред очите ни. И все пак едва ли девизът на тримата мускетари „Един за всички, всички за един” действа безотказно във всяко едно време. Кои са най-добрите времена за театър, за български театър, според Вас?

Великият Шекспир нарича театъра огледало и жив летопис на своето време. За истинския живот няма най-добри или най-лоши времена. От него има жизнена необходимост във всички времена, а за мен театърът е трибуна, амвон, откъдето се произнасят максими за света и живота. Макар и силно синтезирано, театърът показва действителността в исторически аспект, въздействайки върху емоциите и обсъжда националните и човешките ценности през призмата на изкуството, с изразните средства на творческите инвенции. Докато има човечество винаги ще има нужда от театър, който ни помага да отличим чрез героите на актьорите с особена убедителност кое е зло, кое - добро.

 

9. Сега, 20 години по-късно, ако трябва да започнете Сцена на кръстопът, ще се хванете ли отново? Ще промените ли нещо?

Ех, ако можеше да се върнат и жизнените ми сили отпреди 20 години!... Но, да, пак бих станал инициатор на подобна идея… Силно вярвам, че дори и да ни няма – други, родили се по-късно, ще продължат и развиват идея като тази, а още повече ми се иска да вярвам, че ще се родят хора с още по-креативна идея. Бих се радвал на всяка светла идея, готов съм да се възхитя на всичко ново, но за съжаление нямам силата магически да върна времето и да коментирам минали неща. Сигурно бихме написали по различен начин някои от страниците на фестивалната ни биография, но аз съм привърженик на мислите за бъдещите ни решения, отколкото да съжалявам за пропуснати по-добри възможности в миналото…

 

VI. ТЕАТЪР – БЪДЕЩЕ

10. Какво казвате на онези, които за първи път се качват на сцената? Знае се, че Вашите студенти Ви боготворят.

Стара истина е, че когато актьорът се помисли за божество, всички зрители стават атеисти. В мига,  в който започнат да играят, а не да съпреживяват един или друг образ, те губят връзката си и влиянието си върху публиката и тя не ги запомня. Дано да съм успял да им внуша, че да бъдеш себе си не е страшно, защото винаги можеш да се самоусъвършенстваш. Страшно е, ако се стремиш да наподобяваш на някой друг актьор – тогава губиш своята естественост и се превръщаш в експонат, не оставяш жив творчески образ…

 

11. Коя е магията, която запалва обикновения човек по театъра? Кое прави едни никому неизвестни момчета и момичета големи актьори? Разпознавате ли и по какво бъдещата театрална звезда?

По готовността да пожертват всичко, което блазни младия човек в името на това да опита повече, да знае повече, да анализира задълбочено и да не се страхува, че не  се е получил един или друг образ… Този, който може това, може и да стане звезда, но това е цел за цял живот… Нашата професия е трудна и изисква всеотдайност, но най-вече талант.

 

12. Ще ми се да завършим този разговор с няколко думи за публиката. Какво ще кажете на онези, които са от първия ден – вече 20 години, на представленията на Сцена на кръстопът, и какво на другите, младите, които тепърва ще откриват фестивала?

На първите – благодарствен поклон за подкрепата, за верността и споделената атмосфера… На вторите – Елате ни вижте и бъдете с нас откровени, когато ни харесвате и когато не сме по вкуса ви… Въобще – продължавайте да надграждате културната история на Пловдив – град, който не можеш да не обичаш…

 

Благодаря Ви за това интервю, проф. Данаилов.

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм