Скулпторът Зиятин Нуриев: „Паметникарството” не е изкуство

Автор:
Неделя, 23 Ноември 2008 20:58

Трябва да си над собственото его, за да чуеш шепотът на вятъра

Автор и снимки Кадрие Джесур

ImageСкулпторът Зиятин Нуриев (1955) е роден  в с. Мост. През 1982 г. завършва Художествената академия в София, специалност скулптура. От 1982 до 1990 година има десетки самостоятелни изложби в страната; излага в престижни световни галерии. Част от наградите му в България са: 1-ва награда от Международния симпозиум на скулптурата Бургас - 1982; Награда на Съюза на българските художници от 1987; 1-ва награда от изложбата Пирин - Благоевград, 1988, и много други. От 1985 година е член на Съюза на българските художници. Понастоящем живее в Истанбул и преподава скулптура във Факултета по изящни изкуства в Университета Мармара. От 1990 година до днес излага в различни световни галерии като Вакко, Афродит, Тоямура. От 19 ноември до 19 декември гостува със самостоятелна изложба в галерия Пролет” - Бургас.

- Пътувате често между София и Истанбул и имате възможност да следите отблизо развитието на скулптурата в двете срани. Ще рискувате ли да ги „сравните” поне в опорните им точки.

- Разбира се, че поемам този риск, защото това, което ще кажа, е искреното ми мнение. На територията на сегашна Турция, в тези земи, люлка на много цивилизации и култури, едно време е имало десетки ателиета по каменоделие и бронзолеене. Като казвам ателиета, имам предвид центрове и школи,  дали много произведения с които днес световната култура се гордее. За съжаление  тази традиция е прекъсната още по времето на Византия.

ImageВсички знаем за прочутите „иконни” воини, след които много антични скулптурни произведения са разрушени. И като допълнение идва Османската империя, която е част от ислямския свят, а ислямската религия е против всякакво изображение на човек - двуизмерно или триизмерно. Изключение правят единствено миниатюрите. Съвсем разбираемо следва едно прекъсване на скулптурата като цяло за един доста дълъг период, почти до края на 19 век. В Османската империя наченки на склуптурно изкуство се забелязват към 1886 година, когато се полагат и основите на сегашната Академия. Бум на скулптурата на обществени пространства настъпва след установяването на републиканския режим. Особено след смъртта на Ататюрк се започва поголовно, безразборно вдигане на паметници. И сред тях няма почти нищо близко до изкуството на скулптурата. Колкото до сравнението с българската скулптура, положението с „паметникарството” сякаш не е много различно. Но държа да подчертая, че като цяло българската скулптура е по-всеобхватна, по-професионална във всяко отношение.

- Маститият критик Селчук Алтун от вестник „Джумхуриет” пише: „...Цяла Анатолия прелива, ако не от паметници, то най-малкото от бюстовете на Кемал Ататюрк. Немалка част от тях изглеждат като да са излезли изпод занаятчийски ръце нежели от скулпторски. Когато заставам очи в очи с тях, почервенявам от срам заради истинските скулптори и най-вече в името на свидния спомен на Ататюрк. (...) Реакцията ми е точно към онези скулптори, които си мислят, че това са скулптури. Вероятно имате какво да добавите, нали?

- Да, да, абсолютно вярно. Дотолкова, че се стига до положение, че когато някой види някого да дяла или моделира нещо, дори и абстрактно да е то, пита дали е бюст на Ататюрк. По този начин скулптурата в Турция за един период от време  се превръща в индустрия  за производство на бюстове и паметници на Ататюрк, а тази велика личност не заслужава това отношение. Пречупването и връщането на скулптурата към същността й става към края на 80-те години, когато вече по-често се появяват чисто авторски работи. За момента спокойно мога да твърдя, че скулптурата в Турция  е в процес на сериозно развитие.

- Когато попитали Лорънс Дюрел дали не се е влиял от творчеството на великите Джойс, Улф, Пруст, той отговорил: „Какво ти влияние! Заради няколкото изречения, които исках да им открадна, за да ги направя и мои, се наложи да напиша стотици страници, много романи.” Как стоят нещата при вас? Кой е „големият” ви скулптор?

- Ако питате за кумири – нямам. Мисля, че да си имаш кумир, значи предварително да си сложиш горната черта. Разбира се, че съм се учил от много майстори. Влияех се, мачках , бърках, дялах тонове глина, гипс, камък... Въхищавал съм се на много, пред някои се захласвах. Този период е неизбежен и необходим. Това е натрупване и оформяне. Но по-важното е след време да можеш да се измъкнеш от тази бъркотия. Така ставаш ТИ. „Кой е големият ми скулптор?” – мисля, че е моят колега древният Египтянин, без да ми е кумир.

Image- Поетът Любомир Левчев ви нарича „Слушателя на вятъра”.  За кой вятър става въпрос? На кои ветрове сте подвластен в творчеството си? А в живота?

- Разбира се, че Любомир Левчев  е прав. Само мъдростта на големия поет може да прозре, че тук не става дума само за дялкане на камък. Колкото и майсторско да е издяланото. Мисията на хората на изкуството е да отразяват и оформят духовните и морални ценности на човека и на епохата си.  А дали това ще бъде с ноти, думи или камък - няма никакво значение. Това са само средства. Важен е начинът. Що се отанся до вятъра - човек трябва да може от време на време да се изкачи над собственото си его и да се вслуша наоколо, ако ще това да е само шепотът на вятъра. Аз поне се опитвам да се вслушам във ветровете около себе си, но съм  подвластен единствено на своите вятърничави мисли, надявайки се, че са искрени. Това важи  за начина ми на поведение - и в живота и в творчеството.

- „Когато материал и мисъл се покрият, става” –казва Вежди Рашидов. Как протича процесът на покриването при вас, кой води, кой предопределя скулптурната творба - материалът или мисълта?

- Това е истината. Материалът без мисъл е само природен продукт, а според мен от нематериализираната мисъл няма полза. А когато материалът и мисълта не могат да се покрият, се получава нескопосан продукт. За мен двете неща вървят паралелно. Не може първо да измислиш нещо гениално и сетне да умуваш как да го реализираш. Може би ще има възражения: ами как Нютон оформи гениалната теория за земното притегляне само като му падна една ябълка на главата! Няма нищо случайно - той беше подплатен с мисъл, просто му трябваше материал да я покрие. А иначе малко ли ябълки, че и камъни са падали по главите на други човеци... А ако сведем нещата до скулптурата, проблемът е същият. Мисълта и материалът трябва да вървят заедно по време на проектирането. Всеки материал - камък, дърво, бронз, изискват специално отношение към формата и пластичното решение, защото всеки един си има специфични физически, механични, технологични и психологически качества. 

- От колко време Зиятин е днешният Зиятин Нуриев?

- Аз не съм сигурен дали въобще го има, а вие ме питате за днешния. Но като  го гледам насреща, мисля че е от 50 и кусур години!

- Вярвате ли в съдбовността? Да помните или да забравите предпочитате? Например Възродителния процес? Какво ще правим със спомените си от това време?

- Вярата в съдбата е средство за психологическа самозащита. Всеки малко или много прибягва към нея. Този инстинкт за самосъхранине помага човек да преодолее трудните моменти. Проблемът не е да се помни или забрави. Проблемът е някъде по средата. За какво да се помни, защо да се забрави? Трябва да помня Възродителния процес, а мисля, че всички трябва да го помнят, най-малкото за да не се повтори подобна дивотия. Трябва да го забравя - в отношенията си с моите приятели, съграждани, сънародници... Иначе ще се станат неща, подобни на един случай с мен от преди години. Беше преди Възродителния процес, през 1982 г. Бях млад и зелен, току-що завършил Академията, и като професионален скулптор за първи път участвах в международно изява. Помня го, международния Симпозиум по скулптура в Бургас. Бях закъснял с няколко дена и ме настаниха в обща стая с един колега. Трудно помня телефонни номера и имена, но неговото съм го запомнил. Няма да го споменавам, беше от Армения. Запознахме се, всичко точно, но на следващия ден гледам – колегата си стяга багажа. Попитах го какво става, той изсумтя и не ми отговори. Мълчи! Притесних се, все пак се чувствах малко нещо домакин, човекът дошъл от Армения, да не би аз да съм сбъркал  нещо... Излязох и попитах отговорника  на симпозиума. Оказа се, че човекът не пожелал да дели  една стая с турчин. Нататък не е интересно, важното е да знаем за какво да помним и кога да забравяме.

„Аз вярвам в проклятието,

в думите и във природата...

Там, в Родопите,

някога една сватба

е станала на камък.

(...)

Може би това е щастието:

във мига, когато си подал ръка,

вечност каменна да станеш.

Да ти пожелаят вечност е проклятие.”

- Това са първият и последният стих от Каменна сватба на Филип Хорозов. Та – проклятие ли е вечността, на която се обричат творците като вас?

- Ако приемем проклятието за присъдаq въпросът е: за коя присъда ”вечност” става дума? За вечността на Прометей, която е едно безкрайно изтезание (още го кълват гаргите) или за вечността на Олимпийските богове с чаша амброзия в ръце и крака, потопени в прохладни ручейчета, което пък е скука, поради което те са въртели какви ли не интриги и щуротии. От двата крайни примера изводите са сходни - безкрайно изтезание и безкрайна скука! А изводът в последна сметка е: да, като че ли вечността е проклятие. Аз не знам, по-точно досега не съм се сетил да се замисля дали сме прокълнати във вечност. Като че ли няма по-голямо проклятие от това, като си дялкаш камъчето, да те терзае мисълта дали си прокълнат във вечност или не.

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм