Сбогом, бай Георги!

Автор:
Неделя, 12 Ноември 2017 09:00
Георги Райчевски Георги Райчевски

На 31 октомври ни напусна писателят и журналистът Георги Райчевски 

Проф. д-р Хюсеин Мевсим

Скръбната вест, която долетя от Пловдив, бе кратка, точна и ясна, сякаш цитат от твой стих. Нещо повече – вестта дойде тихомълком и ненатрапчиво, каквото беше и човешкото ти присъствие тук, при живите.

За последно се бяхме чули на 19 юни, когато те поканих на премиерата на книгата си «Петър Дачев и Истанбул» на следващия ден. «Да, имам информация, но моля да ме простиш, че няма да мога да присъствам! Нещо не съм добре! Желая ти от сърце успех!», отговори ти с леко пресипнал, но осезаемо отпаднал глас, а беше неловко да те питам за подробности; просто ми се поиска да предположа, че става дума за временно неразположение. А не е било така!

За последно се видяхме и прегърнахме по землячески в началото на декември 2013 г. в Културния център на Радио Пловдив, когато се състоя премиерата на книгата ми «Между два бряга». Под тепетата върлуваше страшен мраз, непомнен от много време, и ти беше уважил срещата с мен, въпреки че в съседство се представяше мастит класик на българската литература. Помня те на първия ред, най-отляво, загърнат в своя шал, съсредоточен в думите на Юлия Николова за книгата. Непосредствено след срещата си обменихме някоя друга приказка, ти ми подаде бял плик, в който беше надписал и сложил последните си стихове и други неща – напоследък оформяше и ги печаташе сам, като това бе твоят фин и никому непречещ протест към издателската практика в страната.

Пиша ти тези редове и за сетен път се убеждавам, че ни е свързвала и споявала литературата, защото по-предишната ни среща бе отново на и след представянето на «Пътуването на Чудомир в Турция (1932)» в един чудесен майски ден на 2012 г., когато заедно още с Владимир Янев и покойния Димитър Атанасов бяхме седнали на сладка раздумка на чаша червено вино под салкъмите в един ресторант, не помня кой.

Но аз няма да забравя срещата ни през лятото на 2005 г., защото тя дойде след мълчание и раздяла от 15-ина години. Току-що бях защитил докторска дисертация в Анкарския университет, свързахме се чрез общите ни приятели и се разбрахме да се видим пред НБ «Иван Вазов». Ти беше донесъл някои от най-новите си книги, фундаментални за историята на Пловдив. Сред тях особено ценни бяха «Пловдивска енциклопедия», претърпяла вече няколко издания, както и «Грандкафе «Кристал». «На Хюсеин Мевсим – да не забравя Пловдив! 27 юли 2005», гласи посвещението с прилежния ти почерк.

А преките ни контакти датираха още от 1984 г., когато в основаното и редактирано тогава от теб вестниче на Пловдивския университет беше публикувал и мои стихове. Но освен книгите свързваше ни и нещо лично – ние бяхме земляци, синове на една и съща планина! Малцина знаят, че ти си роден в Кърджали, започваш професионалната си кариера именно в града край Арда и оставаш там почти до 30-ата си година. Затова, когато оставахме насаме, моабетът непременно завиваше към Кърджали. Помня с какво сладостно упоение разказваше за района около пазара, някъде там е била къщата ви, за чудесната задружност и комшийство между българи и турци, за старите занаяти, занаятчии и дюкяни, за приятелите си турчета, които ласкаво наричаше «щурчета», и сега съжалявам, че не съм си записал тези ценни откъслеци.

Градът край Арда присъства във всичките ти стихосбирки, дори заглавията на стихотворенията съдържат явни намеци за юга; помня стиха ти за чешмата «Айше молла», както и за други градски топоси, и убеден съм, че бъдещите изследователи на поезията ти ще открият в нея много други кърджалийски мотиви и родопски навеи. Започнал журналистическата си практика в местния вестник «Нов живот», ти правеше всичко възможно да поддържаш през годините връзките си с него и с притурките му, дори с късна дата бях разбрал, че си представил една от преводните ми антологии в «Зорница». Нюхът към новината, случката, събитието и особено съобщението за тях, съзнанието, че по такъв начин слагаш бележка под линия в историята, във времето, което само така можем да задържим и съхраним, не беше само професионална болест в твоя случай.
Сбогом, бай Георги!

На «щурчето» му боли, че вече няма да види леко попрегърбената ти фигура над стари издания и вестници във филологическата читалня на пловдивската библиотека, няма да се стопли от благата ти усмивка, когато подаваше бял плик със споделена взаимност!

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм