Градът с най-многото Георгиевци

Автор:
Понеделник, 05 Май 2014 19:35
Градът с най-многото Георгиевци

Асеновград е най-хубавият град в България, защото е само на 19 километра от Пловдив. А Пловдив е най-великият, защото е на 19 километра от Станимака, казва Атанас Кръстев – Начо Културата.

Той е роден в Асеновград, българския Йерусалим, и до 1953-та и през ум не му минава, че ще дойде в Пловдив, а Старият град ще му стане съдба.

Станимака е средновековен град, казва Начо, с невероятна история, атмосфера и хора. Иначе потеклото ми е от Лясково – над Асеновград. И майка ми, и баща ми са лясковци.

От Лясково е и поетът Александър Бандеров.

Над Лясково е само Яврово, селото на Борис Димовски и Николай Хайтов. Пътят е толкова тесен и с такива завои, че ако се срещнат по него две лимузини, ще трябва да викат хеликоптер.

Майка ми и баща ми слизат от Лясково в Асеновград през 1920-та, казва Начо. Самият аз съм раждан в Станимака.

Родителите му купили една старинна къща, която, ако не беше съборена, спокойно би могла да бъде паметник на културата. Може би оттогава – от далечното детство, ми е слабостта към старинните къщи и тяхната атмосфера, допуска човекът, който реставрира Старинния Пловдив.

Там, покрай Чая, преди крепостната стена, се е притаил един страхотен град. Ако се беше запазил, какъвто беше през 20-те години, той нямаше да е по-малко интересен от Стария Пловдив, счита Начо.

Покрай Чая и досега стои църквата „Свети Георги", фантастична късновизантийска конструкция. От другата страна на реката е втората „Свети Георги", чиито стенописи са от ХVI – XVII век. Те не отстъпват на стенописите в трапезарията на Бачковския манастир, втория най-голям в България. И с най-ценната икона – Черната Богородица.

Георги е най-често срещаното име в Станимака.

Има такъв лаф. Двама асеновградчани се сблъскали, без да искат, на пазара. „Извинявай, Георги!", казал единият. „Ти пък откъде разбра, че съм Георги!", изненадал се другият. „Ами щом аз не съм, значи ти трябва да си. Нали всеки втори асеновградчанин е Георги!".

В Асеновград изкарах до 1951-ва, там завърших гимназия, превърта пак стрелките на часовника Начо. След това записах право, но прекъснах и влязох в армията.

Под пагон и в ботуши е до декември 1953-та, когато се уволнява и започва работа като редови инспектор в отдел „Наука, изкуство и култура" към община Пловдив.

Оттогава е и шегата, че Начо влязал в културата направо с ботушите.

През 1954-та кмет на Пловдив е Никола Балканджиев, а управлението на културата и самата култура – почти самодейни.

Отношение имаше, но пари нямаше, казва Начо. Направо като сега.

Дават му музеите. Те бяха много малко, защото повечето се водеха към Окръжния и Областен съвет.

Към общината тогава са Градската галерия, Природонаучният музей, бившата къща-музей „Ангел Букурещлиев" в Стария град.

Това бяха едни съборетини, които в отдела наричахме бракми, спомня си Начо. Дори не смеех да кажа, че се занимавам със Стария град. Шефът на отдела Живко Белев доста ме критикуваше, че не обръщам внимание на зачисленото ми. Но това продължи няколко месеца. И сам не разбрах как после ме хвана магията, наречена Старинен Пловдив, и как тази магия продължава да ме люлее и до ден днешен, разказва Начо.

Точно тази част от работата ми, която считах за безсмислена, се превърна в истинската ми съдба. Нито на хората, нито на градовете е дадено да прозрат в съдбата си предварително.

Голямото културно избухване на Пловдив става в средата на 60-те. Една статия на режисьора Кольо Петков, превърнала се в манифест, е клечката за бурето с барут. Самото буре са двайсетина току-що завършили ВИТИЗ актьори.

Не искам да кажа, че интелигенция и културен живот е нямало и преди това в Пловдив. Напротив, и художниците, и театърът, и симфоничният оркестър бяха на високо ниво. Кукленият театър съществува още от 40-те години, а през 52-ра - 53-та се създаде и операта, казва Начо. Но статията на Кольо Петков удари искрата.

Идеята на режисьора е един или два класа от ВИТИЗ да бъдат пратени ан блок в един град, където да създадат младежка трупа, нещо като Младежка сцена, което и става. Двайсетината парашутисти са изсипани в Пловдив през 65-та – 66-та. Начело на десанта е Крикор Азарян, режисьор. В Пловдив кацат Цветана Манева и Стефан Данаилов, който скоро е изтеглен, Антон Горчев и жена му Соня Маркова, Руси Чанев и Стефан Мавродиев, Елена Райнова и Милен Пенев, Тодор Колев, който идва чартърно от Смолян, и Добромир Манев, брат на художника Никола Манев.

През 1966-та това котило ражда „Уестсайдска история", спектакъл, невиждан на изток от Берлинската стена. Зрители от цяла България идват в Пловдив за постановките на Младежка сцена.

Артистичното припламване подпалва фитила на никому неизвестните тогава млади пловдивски художници. Това са днешните емблеми Георги Божилов и Димитър Киров, Йоан Левиев и Енчо Пиронков, Христо Стефанов и Петко Абаджиев, секретар на групата на художниците.

Все още диша и рисува Златю Бояджиев.

От художниците и артистите се заговори за този град, казва Начо. Жалко ще е, ако те се разбягат. А артистите вече го сториха. Отидат ли си хората, отива си и градът.

1997

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари (6)

  • Слай

    От табела до табела разстоянието от Пловдив до Асеновград е точно 11 км.
    Асеновград-единственото място където пловдивчани се чувстват така сякаш не са напускали Пловдив.

  • Меги

    Може да се каже, че съм от Асеновград, защото майка ми е от там. Иначе съм от града на тепетата. А Станимака си го обичам! Особено Вечерника край Чая, който винаги ме е разхлаждал от дневните летни горещини!

  • hahaha

    Меги е педераст или от третия пол - подписва се с женско име, говори за себе си в мъжки род. Такива ли сте в Асеновград, всичките педери?

  • M.B.

    Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са
    хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори
    пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен ("съпричастен", както казваше поетът соцреалист).

    Начо да бъде прославян без съмнение е във интересите на някого. Ние останалите
    си имаме по-важни работи отколкото да куткудякаме.

    Но когато опре до въздигане на паметник (четем) беломраморен пред Балабановата
    къща на Начо Културата възседнал Червено Пони, набучващ с копие Народен Враг -
    то тогава се сепвам даже и аз.

    Преди петдесет години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически
    офицер, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. ("Турна
    очила и връзка и култура взе да пръска" смееше се Кераца с първия Начов
    покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември помня = хотел Молле де, в
    закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци). Без
    образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като
    друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум като събори Червенков и сложи
    другаря Живков, излюпи се "Априлското Поколение" пловдивски художници, в която
    групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски
    първоначално, впоследствие - като се загнезди в Недкович - разнообразена с
    най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа
    да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров,
    икономист, хора специалисти да гонят задачите.

    Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си - и последен - Градоустройствен
    План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (професор, доктор
    понастоящем; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за
    АИРезерват; година 1967-8).

    Стратегът Начо обаче усеща колко приятно им става на началствата от столицата
    ("Лъчко! О!") като им постила гнезденце за уикенда, гъделичкане на всекиму
    според ранга; и решава да "ОбОбществява". Тази дума прикрива
    грозната практика на Отчуждаване. Открадване. Изселване. Кореняците - вън!
    Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо се
    намести в "Къща-Музей" аленото пони? Ами че то там си живееше старо семейство
    кореняци, от които Народната Власт "обобществи". Жилфондът после настани
    Политкомисаря; и след години -хоп, другарят си ... го откупи,
    "добросъвестно" видите ли, и на цени държавни естествено. В оная епоха хем уж
    "забрана" можеше да се въведе за населението - покупкопродажби - хем за
    царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на
    ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно. Равни
    бяхме всичките, да, ама някои бяха по-равни.

    Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975
    година, и др.) стана основна мисия на Начо, подкрепяна от Диктатурата на
    Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители.
    "Творческа база" стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се
    инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре, който
    нехае за разместените керемиди; а ако той е непослушен (Съюзът на Учените в
    България) - ще го критикуваме разпенявено ...

    Дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бабички достолепни, насядали в
    клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят като зърнат камбанария?
    Бебета? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия? Калдаръм
    кокони? Къде бе, кореняците като сте го направили тоя Град - хайде сега, къш!
    "Ах, летете ескадрони!" ... те ти "Заслужил Деятел": помните ли вие читателите
    как и кои ставахме "заслужили", пред кого заслужили бяхме, пред народа ли, или
    пред Народната Власт?

    Та ето сега какво представлява Старият Пловдив, каква карикатура, Чалга и
    Скара-Бира в "конюшни" ... сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия -
    Теодор вече разбира се) - Божидар поп Антов, "АНТОВАТА" къща на върха над
    Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев - пред заключената, барикадираната
    тежка порта с неговото име в бронз: "За какво ни отнеха дядовата ми къща?
    Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че
    ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!" - и плю. Така че парвенютата
    дето скимтят как се били допряли до светеца, до "Кмета" Начо Културата
    (ЗаКаПеЧе и политкомисар) нека се свестят: Паметник на Червено Пони на наши
    разноски за ОНЯ Престъпник? Булевард Атанас Кръстев? Идолопоклонници, да си
    турнат неговата икона в домашния им иконостас и да си избършат лигите.

    След промените сякаш се разчу, че Начо Културата бил ... потърпевш, видите ли,
    жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е това даже не
    е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери
    след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!

    Право бил завършил, мярна ми се някъде, че Начо имал юридическо висше
    образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без висше
    образование Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля
    градоустройствен план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не
    РабФак (ако си спомняте това понятие) - не бе, нищичко: Начо не умееше две думи
    грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без
    образование, "талант самороден". Освен ако на стари години пенсиониран се е
    съпикясал да си купи (като по Бранислав Нушич) тапия "Doctor Honoris Causa" от
    АНУ (Асеновградски Нов Университет или подобна Alma Mater) за още една рамка на
    стената. Менте нечленоразделно. А дали пък не владееше езици, като беше така
    приказлив в космополитното Филибе? Не. Даже съветският език , на който
    всички лесно четяхме изобилна, евтина литература, за Начо Културата си остана
    непреодолим. Попийваше. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като
    нямаше, " Априлското Поколение" пловдивски художници бяха все спиртосани, и че
    Начо Културата беше начело?

    Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене - не мислете, че Начо
    Културата е купувал картини. Всички те са му "дарове" за разни негови "услуги" и
    за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все
    по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти
    поръчкова контрактация ... В Америка много лесно може да изгърми някой
    губернатор ако е ползувал служебния кар за нещо друго; ама ние тук си имаме
    имунитети нашенски. Игрички.

    "De mortibus nihil nisi bene" ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не казвам
    за покойника. Само истината, какиното, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му
    пръст на Начо.

    Послепис:
    Въпрос с намалена трудност към многознайниците дето напират да издигат олтари:
    името Лилия Ботушарова да е известно на някого? Да, археоложката която остана стара мома
    десетилетия, която пожертвува еснафско благополучие, челяд и "заслужили"
    титулатури за да разкопае и ни поднесе Античния Театър?
    Въпреки доброжелателите? Как пък за Лилия Ботушарова една табелка -бронзова,
    мраморна или тенекиена- не се никой сети да освети? Нито булевардче?

  • A?

    Хлуе сивият поток на сдъвкани и изплюти славословия от 1997 г. по комунистическия режим на Начо. Кой и защо режисира такъв сценарий не се знае, но нищо чудно, че предизвиква все една и съща реакция на погнуса и отвращение, все с едни и същи думи обикновено. Които знаят и помнят истините едвали ползуват интернета всекидневно, затова помагаме.

  • Помагайте

    Защото аз без малко можех да си остана с легендата за този подлец Начо и да ръкопляскам на подобни режисирани публикации. Добре е да се знаят покритите истини от онова време. На мен ми е мил Стария Град както е описан от Никола Алваджиев, а не както го преобрази Начо.

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм