Областен управител си иска къща Хиндлиян

Автор:
Събота, 03 Май 2014 12:44
Областен управител си иска къща Хиндлиян

През 1974-та се откриват накуп половин дузина обекти в Старинен Пловдив. Единият е къщата Хиндлиян, другият - занаятчийската улица "Стръмна", третия - къщата Павлити, четвъртият - Пълдин...

Времето на кмета Диран Парикян е звездното за Стария град. Разбира се, 1974-та беше и 30-годишният юбилей от Девети септември, добавя Атанас Кръстев - Начо Културата, с усмивка.

Първо съборихме една масивна триетажна постройка на ул. "4-ти януари" 5 - точно, където е крепостната стена. Беше в началото на 70-те, може би 73-та - 74-та.

Кметът Парикян даде зелена улица за бутането. Съборихме и съседната сграда на ул. "Витоша" 2, за да разкрием акрополната стена на древния Филипопол.

Сега тази стена е по цялото протежение на малката улица "Витоша".

Според арх. Христо Пеев, Хиндлияновата къща е строена между 1835 - 1840 г. Обявена е за национален паметник на културата. Това я спасява от претенциите за реституция от страна на бившия областен управител в средата на 90-те Арменак Кантарян.

Самият терен е на тераси. Това прави дворният ансамбъл необикновен. В него има мааза и стопанска сграда, в която влизат лятна кухня и пералня.

Хиндлиян е на два етажа. На първия има 4 стаи, като последната - тази към банята, е малка, и един по-скромен хайет. На горния етаж стаите са 5, с огромен хайет.

Същинският разкош обаче тук са живописваните дървени тавани и стени. Ето я стаята-фенер, в която всичко е прозорци, освен южната страна. Панорамите по тази стена напомнят нещо истанбулско. В алафрангата на съседната стая, която е боядисана в жълто, е нарисуван Александрийският фар, той е изчезнал. От едната страна на алафрангата е Петербург, от другата - Мостът на въздишките във Венеция.

В другата стая, която е във виолетови тонове, в самата алафранга, е изрисуван малък откъс от Атина; от едната му страна е Люксембург, от другата - Стокхолм.

Кои са художниците? Имената им се знаят. Единият е от италиански произход - Мокълти, другият - Мавриди. Кое е на Мокълти и кое на Мавриди, обаче е трудно да се каже.

Преди реставрацията й, къща Хиндлиян се е ползвала за какво ли не. В началото е била пансион, а след това - жилище за емигранти. Хайетът и големите стаи дори са били преграждани, за да съберат повече семейства.

Ние заварихме къщата, когато в нея и в пристройките живееха 23 фамилии, спомня си Начо. Това е в края на 60-те, в разцвета на народната власт. Животът им беше ад, да не говорим за къщата. Тогава ги извадихме и настанихме в апартаменти. Бяха невероятно щастливи.

При реставрацията е запазена автентичната конструкция - дървенопаянтовата. Само на приземния етаж е отлята плоча. В избата обаче е копано. Там направихме 4 ниши, изписани великолепно от Коста Форев, бог да го прости!

Начо твърди, че цялата работа е глътнала 6-7 години - до 1974-та. Снети са 9 пласта боя от стените, за да се стигне до стенописите на Мокълти и Мавриди.

На едно място срязохме пластовете до дъно, за да се видят всички бои през годините. Всеки бе боядисвал различно. Получиха се цветовете на дъгата, казва Начо. Това място се пази и досега.

Аз, продължава Начо, купих две китайски вази от ХVII век от едно семейство - Филипови се казваха. Тия вази са принадлежали на Петър I и идват в Пловдив от Русия. По време на революцията са взети от белогвардейско семейство, което, като бяга от огъня, прекосява Черно море и отсяда най-напред в Цариград. През 1922-ра обаче решава да замине за Париж. Тогава белогвардейците минават през Пловдив, закъсват за пари и продават вазите на Филипови. Сега те са цяло състояние и си стоят в Хиндлиян, казва спасителят на китайските вази, принадлежали на самия Петър I.

Къщата стана великолепна и дразнеше апетитите на много отговорни фактори от София, продължава Начо. За да я спасим за Пловдив и да не дадем ключа на някой измислен шоп, я обявихме за къща на Окръжния комитет на БКП, макар че те никога не я ползваха.

По това време обаче изгрява звездата на Петко Данчев, кандидат-член на Политбюро. Не знам кой го е водил и какво е правел тук, но взе, че си хареса Хиндлиян за дом, казва Начо. Тогава ме извикаха в Градския комитет на партията и ми казаха: "Слушай, той /Петко Данчев - б.р./ сега оглавява една институция, която си е малко министерство с потенциал да стане голямо. Харесал си е Хиндлиян и трябва да му дадем ключа, защото имаме много голям интерес от него.".

Начо се опитва да обясни, че къщата трябва да остане отворена за пловдивчани и за гостите от света, а не да се превръща в харем на някой фактор. Обаче напънът е огромен. Стига се до първия човек в Пловдив тогава - Иван Панев.

Панев звъни на Начо. Получава следното обяснение: "Извинявайте, др. Панев, обаче цялата работа е да има някой ключ от къщата. Ако става дума да я ползват за протоколни неща, винаги могат да влязат и в Недкович, и в Балабановата. Но тук работата е друга.".

Панев проявява разбиране и иска от Начо докладна записка по случая Хиндлиян. Тази записка се пази, тя спасява къщата.

Първият пак звъни на Начо и му казва: "Цялата работа се отменя, обаче ще им намериш една по-малка къща.".

Начо им дава сградата, която сега е на ул. "Константин Стоилов" 51 - срещу управлението. Това всъщност е последната къща, която направихме, казва той.

Тази сграда сега е един малък хотел.

1997

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари (3)

  • kaka

    Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са
    хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори
    пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен ("съпричастен", както казваше поетът соцреалист).

    Начо да бъде прославян без съмнение е във интересите на някого. Ние останалите
    си имаме по-важни работи отколкото да куткудякаме.

    Но когато опре до въздигане на паметник (четем) беломраморен пред Балабановата
    къща на Начо Културата възседнал Червено Пони, набучващ с копие Народен Враг -
    то тогава се сепвам даже и аз.

    Искам думата.

    Преди петдесет години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически
    офицер, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. ("Турна
    очила и връзка и култура взе да пръска" смееше се Кераца с първия Начов
    покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември помня = хотел Молле де, в
    закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци). Без
    образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като
    друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум като събори Червенков и сложи
    другаря Живков, излюпи се "Априлското Поколение" пловдивски художници, в която
    групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски
    първоначално, впоследствие - като се загнезди в Недкович - разнообразена с
    най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа
    да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров,
    икономист, хора специалисти да гонят задачите.

    Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си - и последен - Градоустройствен
    План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (професор, доктор
    понастоящем; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за
    АИРезерват; година 1967-8).

    Стратегът Начо обаче усеща колко приятно им става на началствата от столицата
    ("Лъчко! О!") като им постила гнезденце за уикенда, гъделичкане на всекиму
    според ранга; и решава да "ОбОбществява". Тази дума прикрива
    грозната практика на Отчуждаване. Открадване. Изселване. Кореняците - вън!
    Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо се
    намести в "Къща-Музей" аленото пони? Ами че то там си живееше старо семейство
    кореняци, от които Народната Власт "обобществи". Жилфондът после настани
    Политкомисаря; и след години -хоп, другарят си ... го откупи,
    "добросъвестно" видите ли, и на цени държавни естествено. В оная епоха хем уж
    "забрана" можеше да се въведе за населението - покупкопродажби - хем за
    царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на
    ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно. Равни
    бяхме всичките, да, ама някои бяха по-равни.

    Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975
    година, и др.) стана основна мисия на Начо, подкрепяна от Диктатурата на
    Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители.
    "Творческа база" стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се
    инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре, който
    нехае за разместените керемиди; а ако той е непослушен (Съюзът на Учените в
    България) - ще го критикуваме разпенявено ...

    Дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бабички достолепни, насядали в
    клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят като зърнат камбанария?
    Бебета? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия? Калдаръм
    кокони? Къде бе, кореняците като сте го направили тоя Град - хайде сега, къш!
    "Ах, летете ескадрони!" ... те ти "Заслужил Деятел": помните ли вие читателите
    как и кои ставахме "заслужили", пред кого заслужили бяхме, пред народа ли, или
    пред Народната Власт?

    Та ето сега какво представлява Старият Пловдив, каква карикатура, Чалга и
    Скара-Бира в "конюшни" ... сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия -
    Теодор вече разбира се) - Божидар поп Антов, "АНТОВАТА" къща на върха над
    Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев - пред заключената, барикадираната
    тежка порта с неговото име в бронз: "За какво ни отнеха дядовата ми къща?
    Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че
    ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!" - и плю. Така че парвенютата
    дето скимтят как се били допряли до светеца, до "Кмета" Начо Културата
    (ЗаКаПеЧе и политкомисар) нека се свестят: Паметник на Червено Пони на наши
    разноски за ОНЯ Престъпник? Булевард Атанас Кръстев? Идолопоклонници, да си
    турнат неговата икона в домашния им иконостас и да си избършат лигите.

    След промените сякаш се разчу, че Начо Културата бил ... потърпевш, видите ли,
    жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е това даже не
    е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери
    след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!

    Право бил завършил, мярна ми се някъде, че Начо имал юридическо висше
    образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без висше
    образование Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля
    градоустройствен план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не
    РабФак (ако си спомняте това понятие) - не бе, нищичко: Начо не умееше две думи
    грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без
    образование, "талант самороден". Освен ако на стари години пенсиониран се е
    съпикясал да си купи (като по Бранислав Нушич) тапия "Doctor Honoris Causa" от
    АНУ (Асеновградски Нов Университет или подобна Alma Mater) за още една рамка на
    стената. Менте нечленоразделно. А дали пък не владееше езици, като беше така
    приказлив в космополитното Филибе? Не. Даже съветският език , на който
    всички лесно четяхме изобилна, евтина литература, за Начо Културата си остана
    непреодолим. Попийваше. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като
    нямаше, " Априлското Поколение" пловдивски художници бяха все спиртосани, и че
    Начо Културата беше начело?

    Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене - не мислете, че Начо
    Културата е купувал картини. Всички те са му "дарове" за разни негови "услуги" и
    за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все
    по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти
    поръчкова контрактация ... В Америка много лесно може да изгърми някой
    губернатор ако е ползувал служебния кар за нещо друго; ама ние тук си имаме
    имунитети нашенски. Игрички.

    "De mortibus nihil nisi bene" ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не казвам
    за покойника. Само истината, какиното, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му
    пръст на Начо.

  • пловдивчанка

    БОЖЕ,БОЖЕ! ОСТАНАЛИ СА, ОСТАНАЛИ СА ВСЕ ОЩЕ ПОД СЛЪНЦЕТО, ПОД ТЕПЕТАТА ХОРА МИСЛЕЩИ,ПОМНЕЩИ,ОБИЧАЩИ,ЧЕСТНИ.... ДОСТОЙНИ И КУРАЖЛИИ!!! ЩОТО ДА СЕ ОПЪЛЧИШ СРЕЩУ РУТИНАТА,СРЕЩУ ЛИЦЕМЕРИЕТО И МУХЪЛА В ТОЗИ ГРАД СЕ ИСКА КУРАЖ, ИСКА СЕ ИНТЕЛЕКТ,КУЛТУРА, РОДОЛЮБИЕ... ЛИЦЕМЕРИЕТО , МЕРКАНТИЛНОСТТА, БЕЗДАРИЕТО...ПРОСТАЩИНАТА... ПЪЛЗЯТ ИЗ ХУБАВИЯ ПЛОВДИВ И СА НА ПЪТ ДА ГО СЪСИПЯТ... БЛАГОДАРЯ ЗА МАТЕРИАЛА, ВДЪХНАХТЕ МИ КУРАЖ,ЧЕ НАДЕЖДА ИМА,ЩОМ ИМА ХОРА,КАТО ВАС.

  • A?

    Хлуе сивият поток на сдъвкани и изплюти славословия от 1997 г. по комунистическия режим на Начо. Кой и защо режисира такъв сценарий не се знае, но нищо чудно, че предизвиква все една и съща реакция на погнуса и отвращение, все с едни и същи думи обикновено. Които знаят и помнят истините едвали ползуват интернета всекидневно, затова помагаме.

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм